Мъдростта на малкия бог…

11/19/19 / ИЗКУСТВО
или В подмолите на жадуваното щастие





Ангел Г. АНГЕЛОВ

Новият роман на Петър Денчев „Малкият бог на земетръса“ се появи в българското литературно пространство по естествен и очакван начин. След „Тъй както мъж целува жена, която обича“ (2007), „Тихото слънце“ (2012) и сборника с разкази „Истории в минало време“ (2011), новата книга отново показва на читателя, че се среща с писател, който има траен интерес към човешките взаимоотношения, към липсите в тях, появяващи се като пукнатини сред копнежите за щастие… Тези редове не са опит за литературнокритическа оценка на произведението – те имат импресивен характер и са споделяне на едно лично читателско мнение, с всички произтичащи от тази уговорка пристрастия и непълноти…
Мисля, че авторът е открил ефикасен начин за внедряване на своите послания в текста. Неговите герои не произнасят дидактично идеите на писателя – чрез своите действия, чрез своето живеене те водят читателя към авторовите прозрения. Може би защото Петър Денчев е талантлив театрален режисьор, та в конструирането на текста се долавят интонации, характерни за сценичното повествование. Търсенето и ненамирането на скритото някъде зад кулисите щастие, енергичното и болезнено издирване на причините за празнотите и техните корени превръщат романовия разказ в литературно произведение, приютило в тъканта си послания, облечени в художествена форма, поради което читателят се среща с пълнокръвни герои; те го вълнуват със своите постъпки, въжделения, грешки, терзания, обич, стремления, провали, лудости, с опитите си да се избавят от неотстранимото минало…
Малкият бог на земетръса – това неугледно същество с дълги катранени косми и маймунско лице – показва на островното племе от поучителната легенда, че къщите, построени от бамбук и лиани (естествения материал на острова), не се разрушават от земетръс; че бедствията, личните човешки земетръси могат да се преживеят безопасно, ако се използва подходящото градиво за съзиждане на индивидуалния и колективния живот…
Разказът на автора ни води през житейските преживелици на двама обикновени млади хора, но той не ни разказва бита и всекидневните случки, които ги спохождат – детайлите са само сценографията, сред която протича житието. Търсенето на пътя, отказа от примерите на предците са все мъчителни усилия, които са изпитанията на Странски, пропадането на Лора Странска, разпадът на дома, неиздържал напора на човешкия земетръс, въпреки предупрежденията и съветите на Малкия Бог. Липсата на Любов, неотиващото си Минало, пътищата без указателни табели, безуспешните Бягства, вечно непреодолявани изпитания, стоварени върху битието на романовите герои, които ги водят към неуютните пещери-заместители на земетръсоустойчивите домове.
Бягствата на младата жена сред неустроените пространства на суеверията, мъчителните й лутания, безрезултатното търсене на свое място в негостоприемния тукашен свят, неизличимите следи от миналото я водят неминуемо към едно трагично тръгване без обратен път. Болезнените преживявания в детството (бабината нелюбов например) е пренесла тя през младостта и зрелите си години, оставили са те белези върху снагата на ранимия й живот, превърнали са се в непреодолима пречка върху пътя към обикновеното щастие. От друга страна, мъжът до нея все по-усетливо съзира някаква елементарност, някаква посредственост у жената, с която живее, и неусетно, неосъзнато може би, това ерозира чувствата му, отдалечава го от емоционалната й същност, а пълноценните еротични преживявания не успяват да ги сближат и се превръщат в обикновен неангажиращ секс, изпълнен понякога хладно и делово.
По закона на ентропията, когато една система е оставена сама на себе си, тя заема положение, което изисква най-малко количество енергия за нейното поддържане. Иначе казано, постройката, лишена от силите, свързващи градивните й елементи, се превръща в купчина камъни. Животът на човека се срутва когато устоите му са погълнати от всекидневната липса на истински стремеж към щастие; когато анхедония е обзела дните и нощите на човека; когато няма откъде да се научи на щастие и целеустремен живот…
Героите на Петър Денчев излъчват обикновеност и заедно с това носят своята емблематичност, характерна за цяло поколение млади хора, родили се и израснали през последните десетилетия. Авторът непринудено ни запознава с тях като човек, който ги познава, съчувства им, укорява ги дискретно, не ги съди, разбира ги, съпреживява провалите и успехите им, опитва се внимателно да им каже, че щастието не е непостижимо, макар че за неговото изживяване са необходими усилия и съзидани условия. И не всекиму е дадено това благо. И когато Норика пита „За какво сте тук?“, героят на Петър Денчев, а може би самият автор, непринудено отговаря: „Аз просто искам да съм щастлив“…

Мисля, че този български писател е характерен представител на своето поколение, в чиито ръце се намират сечивата, чрез които да създадат свят според своето ново, модерно схващане за неговото устройство, свят, в който щастливият живот може и да не е всекидневие, но не е и непостижима химера. Може би затова и в края на романа четем:
„Защото всички ние искаме да слезем от въртележката и да намерим покой в онова топло и сигурно място, от което никога не сме искали да си тръгваме. Да се гмурнем отново в бульона на първичното щастие. И никой земетръс не може да спре това желание. Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в цял човек. Неразкъсан.“
„Малкият бог на земетръса“ е български роман, който може да се чете на различни езици. И всеки от неговите читатели, независимо от своите национални особености, може да съзре човешките взаимоотношения, характерни изобщо за хомо сапиенс, понякога – скрити от първия поглед, но съществуващи в неговата дълбинна същност…
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.