Нашенските поп и рок текстове „КАМЪНИТЕ ПАДАТ“... В НАШАТА ГРАДИНА,

02/05/19 / КУЛТУРА
или Който пее (глупости), (зло) не мисли Втора част





Георги ВЕНИН

III. Изчанченият чейндж

Напоследък се появиха много авторски текстове на самите певци (само си спомнете някогашния конкурс „Песен за Варна“). Причините може да са две: първо, за да не плаща певецът другиму поради бедност и второ, защото е доловил, че и текстовете на уж вещите вербализатори са не по-сносни от това, което сам може да съчини; доказва го един неизкушен в литературата съпруг на певица, Владимир Наумов; не го доказва съпругата на един изкушен музикант, Даниела Кузманова – съчинителка на ей тоз „бисер“: „Мама (вместо „Мамо“), аз живея (това е очевидно, щом дори пише текстове!), Мама, взех от теб, Мама, мъдрост и вяра и за тебе съм добре! (а за другите не е ли добре, клетата?)“: все пошлоелементарни клишета, като любовно-сърцераздирателните текстове на Георги Станчев от албума му „Венеция“. Но никога, чини ми се, не е придобивало такива епидемични размери. Някои певци дори издадоха стихосбирки (Катя Близнакова – повече от една!). Оценката на един текст и без това е оставена на изпълнителя: „Еди-кой си ми написа един наистина страхотен-прекрасен-чудесен-злободневен-поетичен-и-тути-фрути текст...“ – казва певецът; дали този певец си има понятие от поезия, от текстове – не е ясно (всъщност понякога е издайнически ясно...), важното е, че той запълва вакуума: като няма кадърни и дейни критици на поп и рок текстовете, певецът сяда на техния стол.

Няколко думи за английските текстове на наши изпълнители, хулени не съвсем основателно. Помоему те са неизбежни. Първо – за пробив в чужбина (защо не, Бога ми!?). Второ – (и) като предизвикателство към себе си: ха да видим, мога ли аз, българчето, да скалъпя направо на чужд език текст, не по-кофти от лириката на световните имена! Не че масовата англоезична продукция на Запад блести кой знае колко. Хич дори. Късо е броенето: Питър Браун, Фиш, Дейвид Гилмор... Всред нашенските добри са някои английски текстове на „Рег долз“, на „Тъмно“ и на „Монолит“ от първия им албум „One more chance“ (тези на Веселин Тенев). Това, което наистина спокойно може да се анатемоса като раболепие, са припеви от рода на „... кънтри, Бългериа-я-я!“, с който започваше една рубрика в „Дванайсет плюс три“ на „Хоризонт“. Не може в Българското национално радио да има заставка за уж българска музика (като продукт, не като генезис)... на английски и отечеството да се произнася поамериканчено. Като нелеп напън оценявам и повечето нашенски кънтри текстове, в които, макар и на английски, би могло да се разказват наши си пасторално-сладникави фабулки (стопроцентово българско кънтри си е „Когато бях овчарче“), ама не! – нашите певчета попейват, че са от Тенеси, купили си бик в Алабама, и изобщо напълно се самоизмислят. Тъй както се смятат за сериозни изпълнители, те всъщност сами се свеждат до имитационно-самонасмешливото изделие „Замунда банана бенд“.

Тъй като думата ни е за песенни текстове, ще рече изпeти текстове, не може да отминем... изпяването им. ДЕФЕКТЪТ КАТО ЕФЕКТ (неестествеността като клеймо, или щемпел, за оригиналност) все повече се налага: колкото по-неестествено – толкоз по-изпъкващо; всеки се мъчи да пее някак по-изчанчено, а не с добър глас, с вокален майсторлък или поне с книжовно произношение. Проблемът обаче е не само в това, проблемът е, че коренно различни песни, с коренно различни текстове, с коренно различни теми, с коренно различни канта, се пеят по един и същи псевдооригинален начин, ломи се форма от съдържание, нещо, което започна с хеви метъла, а сега вече е заляло и най-естрададжийския поп: Калки (Кълки…) пее с кънтри трели и с кънтри (разбирай, диалектно) произношение и кънтри песните си, и песента за СПИН, и „Мòре, сокол пие вòда на Върдаро“; същото прави и Дони с неговите тънкогласи, дискантни прохълц(ук)вания в края на поне една трета от музикалните фрази. Докато готвех изложението си за текстовете, се умислих над единствения комай сюжетен текст на „Нет(и)“-ния съпруг от първия албум на дуото му с Момчил – „Ближи си сладоледа“ (с високог/драматичното изречение „твойте мускули не свалят теб от трон/клон“) и бях изумен с каква сбъркана интонация се пее против някакъв бабанка, който е зяпнал лирическия герой с незнайно какви намерения. Соло вокалистът вопие нещо от сорта: „Абе, разкарай се от пътя ми, ближи си сладоледа и си гледай работата!“, но го пее така подозрително фамилиарно, че то се обръща в своята противоположност: „Я бе, мускулестият, ела насам да си близна и аз от твойто сладоледче!“...
Още едно наблюдение: след „Тромбата на Вили“ настана поредната продължителна пауза, в която делението „професионални“ и „самодейни“ певци отново се наложи. Днес подобно деление звучи абсурдно; но искам да обърна внимание на друго: в края на тази дълга пауза се появи една типична (за тогавашните мерки) САМОДЕЙКА, наречена Росица Кирилова, и – хоп-хоп! – долази до голямата сцена. Това отново разбуни хъса на „самодейците“ да се пробват и предизвика истински бум; бумът бе улеснен от факта, че Росица Кирилова имаше нищо и никакъв глас и по този начин бе задействано егото на хиляди млади момичета, които с пълно основание си рекоха: ами че аз да не пея по-лошо! (И едва в този момент може би стана ясно, че колкото и да е абсурдно делението на професионални и самодейни изпълнители, изтриването на ВСЯКАКВИ граници между подготвен, шлифован, интересен глас и мутиращо шепнещ хленч създава масови психози.) През последно време се очертава точно обратната тенденция – т.нар. професионални изпълнители биват слагани в малкия джоб от хора, които никога не са претендирали да бъдат певци (само чуйте свръховладения глас, вокална техника и чисто акцентуване на Мая Новоселска – тя направо „скри шайбата“ на всичките ни поп примадони с песните си в „Улицата“!).

Съвети, мили кандидат-звезди, няма да давам, понеже публиката изобщо не се интересува от моето или от вашето мерило за добър текст. Може би дори трябва да започнете с нещо долнопробно и маскарадно, ако искате да пробиете скорострелно. Хитът „Вярвам в теб“ на „Киора“ беше с несръчно-шаблонен текст и това му се отрази много здравословно. А и Кичка Бодурова, която „кълцах“ в началото, се харчи много добре, почти като „пиринският орел“ Васко Василев. На първо място пък в рок класацията „Седем от седем“ на „Музикална борса“ по някое време скокна лиготията „Сам“ на „БМХ“, преаранжирано недоразумение някакво на „Мийн мен“, с текст, писан като за лексикон на крехък пубер... Все пак ще си позволя нахално да предложа на всички, които се опитват сами да тъкмят думички, след това да ги отнесат при някой вещ версификатор, който, без да пипа смисъла им, просто би могъл да ги доизкусури или поне да им изхвърли баласта, глупотевините и неграмотността. Няма да струва скъпо. А пък текстовете ви ще струват.

IV. Днешен послепис
Малко след написването на тази статия почепках и други, по-пресни примери за текстови неволи в предаването на Радио Варна „Може би „ДА“, посветено на българската поп и рок музика.
Нахвърлям само някои от характерните недомислия на нашенските песенни текстописци (и журналисти):
БГ Радио, което направи класация на „Най-великите български песни“ (вече писах защо трябва да се избягват суперлативите), заложи на девиза „Ние знаем, че обичате любимите си песни“ – нищо-не-казващо недомислие, защото е смислова тавтология: щом песните са ви ЛЮБИМИ, естествено че ще ги ХАРЕСВАТЕ!! Има си хас!
… Извън темата мога да вметна набързо, че в тази класация не бяха отличени прекрасни песни, защото нашите радиа не ги пускат, например „Илюзия“, „Искам да съм сам“ и други на Георги Христов; чували ли сте изобщо „Когато няма любов“ на Б.Т.Р.? „Хатински камбани“ на „Златни струни“ (е, наследниците им от „Сигнал“ я преаранжираха, та се чу все пак)? Дуетът на Силвия Кацарова с бившия вокал на група „Акцент“ Наско? Не влезе в топ 500 и „Ако мога“ на Майя Йорданова – чудесна песен! Но пък влезе „След 10 години“, която изобщо не е българска, а всъщност е „Amico di ieri“ на „Le Orme“, известни на Запад и като „The Footprints“, от албума им от 1975 г. „Smogmagica“. Както и кажи-речи всички песни на буфосинхрониста Руши Видинлиев, да не говорим за лиготиите на „Остава“. (Между другото, консервативният българин, какъвто съм и аз, сякаш отблъсква с ярост сексуално усуканите индивиди, вади ги от скобите на обществения бит само за да компенсира тази фалшива своя тяга към „нормалност“ с неизразимото си увлечение по тях в други сфери като изкуството например. Това обяснява за мен успеха на „Остава“, Мариус, Азис и др.)
И още нещо: извън столицата няма музика. Някой помни ли пловдивските рокаджии „Паралел 42“, нищо че се преселиха в столицата!? Боде ме езикът да произнеса поне едно име: абсолютно измислената пишман певица Светла Иванова, любимка на световните MTV маниаци – страшен отглас на Росица Кирилова: историята се повтаря като фарс…
Връщам се на текстовете:
Искрен Пецов прави кавър на „Наследство“ („Диана експрес“ по текст на Дулинко Дулев) и на финала пее безумното: „Този свят, от памтивека грешен,/ ще наследи от мен и подир мен…/ две праскови ПОСЯХ (??) и две череши“ (в оригинала няма глагол). Явно някои наши певци не слушат оригиналите. Във своята версия на „Синева“ Георги Христов „променя“ текста на четири места (а това е поезия от висока класа: Павел Матев!)!
Д-2 („Тук и сега“) и много други, подпяват „(въ)в анфас“ (неграмотност: „анфас“ не се нуждае от „в(ъв)“, защото означава „в лице“– а вариантът със самотно „в” е направо тъп, защото не променя броя срички).
Б.Т.Р. („Надежда“): „… знаеш, че ако не тръгна, ще остана“ (повторено в текст и на друга група) – почти като девиза на БГ Радио – обратното е „Ако тръгна, няма да остана…“!
Дони и Нети („Моят ден“) – тук темата е по-друга: в началото главата на семейството изпява две срички („то-ва“) в един такт: има песен „Малкият принц“ и на група „Хоризонт”, ако не ме лъже паметта, където това е през ред; ужасно е да не се спазва правилото „нота-сричка“; това музикално профанство се нарича „прозодия“.. И е белязало и най-нашумялата сега песен на Орлин Павлов от филма „Скъпи наследници“.
„Виктория бенд“ (текст на Дидо от Д-2); неясно произношение: „да потърсиш бездната докрай“ или „да дотърсиш…“?; в първия случай – грешно свършено време, във втория – нелогизъм.
Ивайло Колев (иначе хубава песен): „Не съм обичал никой друг колкото теб“ (явно – текст, писан от жена – но той е мъж… предполага се!).
В „Давам всичко за теб“ (84-то място в класацията на БГ Радио!) на и от Графа: „сърцето ми бие за теб, коленичил пред твойта врата“: тук „коленичил“ трябва да се съгласува със „сърцето“ (подлог), а не с притежателя му.
Нека похвалим добрите.
Любим текст: „Хиперсоник“ на Йоана („душа“ е вече често срещана дума в поп и рок текстовете), „Син талисман“ на София – дори само заради фразата „като мъдра река ще се влея в себе си“, „Ако си дал“ на Емил Димитров (второ място според БГ Радио), „Параноя“ на Петър Антонов.

Наскоро в един сериозен американски сайт излезе статия, в която експерти предупреждават за опасността, която романтичните блудкавости в поп текстовете носят за неукрепналите малолетни слушатели: те заживяват с напълно илюзорни представи за сложните любовни взаимоотношения. И остават фрустрирани, разочаровани, отчаяни – та дори посягат на живота си.
Така че отговорността на текстописците хич не е за подценяване.
В културата пазарната мантра „Предлагаме това, което се търси“ е пагубна. Но, уви, доказано печеливша. Наскоро бях изумен от интелигентността на Павел и Венци Венц в интервю на Мон Дьо по Нова телевизия. Тази интелигентност обаче очевидно е умишлено себеподавяна, за да не им пречи да пишат просташки и примитивни текстове, че и да печелят с тях награди. Това раздвоение между „съм“ и „правя се на“ е публично проституиране. Както пее Графа, „секс за пари…“ (който и той упражнява в музикалната си кариера).
А настъплението на рапа и хип-хопа опустоши популярната музика като смерч, като торнадо от пета степен.
Шамара сравни червения цвят на българския трибагреник с женска менструация, а ромската звезда на Варна 100 кила завърши преди две години концерта, посветен на Свето Успение Богородично и Ден на Варна, с „Бòли ме к-рът (три пъти)… господин кмете!“ – под френетичните аплодисменти на ученици от началния курс.
Това вече е блато.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.