Ньойският диктат Втора част

11/28/19 / ИСТОРИЯ
Новата история на България е низ от радостни и тъжни събития





Траян ДИМИТРОВ

По въпроса за Добруджа Съветът на четиримата стои зад становището България и Румъния сами да се споразумеят за поправка на границата. По-късно обаче тази идея е изоставена и границата в Южна Добруджа остава непроменена.
Когато говорим за тази граница, задължително трябва да се спомене уговореното в Солунското примирие от 1918г. и потвърдено нееднократно от Върховния комитет на съюзените източни армии. Според чл.2 България запазва две бойни дивизии, които да пазят източната граница от Турция и Добруджанската по Дунав срещу германците, които все още са в Румъния. Цяла Добруджа остава в българските предели по искане на Съглашението.
След като Германия капитулира на 11 ноември същата година, победителите нямат нужда повече от българските сили. Върховният комитет изпраща нота до българското правителство да изтегли войските си от Добруджа. В тази нота се подчертават три важни неща:
1. Че окупацията на Добруджа ще се повери на съюзните войски и там няма да влезе румънска армия;
2. Че от тази окупация няма да имат никаква зависимост бъдещите решения на Конференцията по участта за Добруджа;
3. Че докато въпросът не се реши от съюзните правителства, българската администрация ще остане в областта.
Но и тези обещания не се изпълняват и става ясно, че цяла Добруджа, включително вероломно заграбената от румънците през 1913г. Южна Добруджа, ще бъде дадена на румънската държава. В знак на протест пред това ново отклонение от дадените обещания кабинетът на Александър Малинов подава оставка.
Българската делегация на конгреса привежда като доказателства за българския характер на цяла Добруджа ферманът за уреждане на Екзархията от 1870г., решенията на Цариградската конференция от 1876-1877г., които оставят цялата област до Дунав в българските земи. Също така е отбелязан отказът на Румъния да получи Северна Добруджа по решение на Берлинския договор за сметка на Бесарабия. Относно Южна Добруджа се представят аргументи от икономически и етнографски характер. Стопански областта е важна, защото е с най-развито земеделие. Плодородието й е така обилно, че тя си спечелва прозвището „житницата на България“. За етническия състав се привеждат данните на официалната статистика от 1910г. – от 282 007 жители само 6359 са румънци.

Но никакви доказателства от българска страна не са приети и Румъния получава териториално разширение, за което дори не е мечтала. По силата на варварското правило „vaevictus“ (тежкó на победените) е отказано Южна Добруджа да бъде върната на България.
Наглите териториални претенции на друга наша съседка – Сърбия, граничат с фантастиката. В първите си претенции тя иска промяна на цялата западна граница, като градовете Кюстендил и Видин да бъдат в сръбска територия, макар да няма никакви икономически или военни съображения, които да налагат откъсването на българските земи край западната граница и да преминат в сръбски ръце.
Благодарение на американското застъпничество сръбските претенции са намалени. Според чл.27 от Ньойския договор се откъсват от България т.нар. Западни покрайнини, в които влизат Цариброд и Босилеград с техните околии. Освен това от македонската област се дава гр. Струмица с нейните околности. Западните покрайнини имат 107 населени места с 64 509 жители, от които 54 758 българи и едва 127 сърби. Струмишката околия е със 70 села и 27 714 души население, които са предимно български бежанци, заселени след Балканските войни.
Във всеки случай сърбите получават това, което искат – граничната линия да бъде свалена от билото на планината долу в равнината, и то, разбира се, в ущърб на България. Новата граница има за последица пълното съсипване на придобитите области, които се откъсват от естествената си среда. Жителите им ще бъдат принудени да преминават почти непроходимите в зимни условия пътища през планинските масиви, за да стигнат до сръбските търговски и административни центрове. Новопрокараната граница със Сърбия е в пълно противоречие с въздигнатите принципи за човеколюбие и желанията на заинтригуваното население.
Гърция, от своя страна, иска Западна Тракия, областта между Марица и Места, която България придобива от Турция след Балканската война и чрез която има излаз на Бяло море. Българската делегация остро оспорва това жестоко искане, като отново се позовова на исторически и етнографски аргументи. По време на Парижката конференция българското население е преобладаващо в Западна Тракия и според официалната статистика възлиза на 140 648 души. Към тази бройка трябва да се прибавят и българомохамеданите, които са някъде около 120 хиляди. Срещу това българско население има 197 863 турци и 70 210 гърци.
Но независимо от фактите, които са в полза на България, чл.48 принуждава нашата държава да се откаже от всякакви права върху територията на Тракия в полза на главните сюзерени. Те пък се задължават да гарантират свободен икономически излаз на Егейско море за българите.

От съдържанието на този член се вижда, че България не отстъпва Западна Тракия на Гърция, а на Съглашенските държави, които образуват Съвета на четиримата. Но шест месеца по-късно, под покровителството на Англия, областта е преотстъпена на гърците. При това ново положение излазът на България на Бяло море остава неразрешен.
Нашите съседки-грабителки изобщо не се съобразяват с подписаните договори за защита на малцинствата. Никола Пашич цинично и публично декларира, че до десетина години в Македония няма да остане и един българин.
Освен неморалното и безпринципно варварско откъсване на територии от България, нашата държава е принудена да изплаща и непосилни репарации. В продължение на 37 години страната ни е принудена да изплати 2,250 милиарда златни франка при лихва 5% на година и да предаде за 5 години на Сърбия 50 000 тона каменни въглища и над 70 хиляди глави едър и дребен рогат добитък на Сърбия, Гърция и Румъния.
Българската армия е жестоко орязана и сведена до минимум, като общата й численост възлиза 33 000 военнослужещи. Премахната е наборната военна служба и е заменена с доброволен принцип за набиране на войници. Така се нарушава единството между народ и армия, което е така ярко проявено във войните за национално освобождение, когато народът изпраща своите синове с китки здравец, песни и хора, сякаш не на война, а на сватба ги изпраща. Българската армия е лишена от правото да притежава танкове, бронирани коли, крайцери, бойна авиация, брегова артилерия и подводен флот. Оставената ни от Антантата възможност за въоръжаване е крайно недостатъчна за защита на нашата независимост и териториален суверенитет. Целта на победителите е българската армия да има слаба боеспособност и никога повече да не възстанови своята довоенна мощ, когато е наричана Седмата велика сила на Балканите.
Българският народ посреща вестта за унизителните клаузи на Ньойския диктат с небивал трагизъм и възмущение. Мъка и болка свиват безутешно всяко българско сърце. Огромно множество с черни хоругви и плакати се струпва на столичната гара, за да посрещне българската правителствена делегация от Париж. Покрусените хора импулсивно организират траурно шествие по улиците на София. То подминава Двореца и се отправя към ул. „Раковски“, където е министерството на външните работи. Чиновниците излизат на балконите и се подготвят да произнесат тъжна реч за излъганите надежди на българския народ. Но виждат само гърбовете на тълпата. Множеството е отправило взор към дома и балкона на народния поет Иван Вазов. И той се появява съкрушен и тъжен. Опитва се да каже нещо, за да стопли и утеши със слово народната мъка, но само разперва ръце и… заплаква. И хиляди заплакват с него. Гледката на плачещите и обезверени хора, прегърнали черни знамена, е неописуема. По своя трагизъм тя може да се сравни само с пленените и ослепени 14 хиляди Самуилови воини след битката при с.Ключ през 1014 г.
Нека днес, близо век след тази трагична дата, да се преклоним пред паметта на онези, които тръгнахана война не заради личните си облаги и користни цели, а за освобождението на своите братя и сестри. Нека почетем тези, които загиваха по фронтовете с името България на уста. Загиваха, за да живеем ние днес.
Сега те спят своя вечен сън в земята, за която са дали кръвта и живота си. Повече от половин век незаслужено забравата бе спуснала своето було над тези герои, за които единственият Бог бе Отечеството.
Българският народ никога не трябва да забравя денят 27 ноември 1919г., в който Великите сили се погавриха с честта и достойнството ни. Знаменосецът на българската свобода е казал: „Времето е в нас и ние сме във времето“. То е и най-обективният съдник. Веригите на позора ще бъдат скъсани и истината ще възтържествува. Долу Ньой!
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.