Георги ВЕНИН
***
Без да разбирам добре „фундаменталната“ разлика между „световен“ и „международен“, винаги ще се учудвам на желанието да удвояваме/дублираме/мултиплицираме едно и също послание на различни дати.
Ето, в навечерието на пролетта, на 21 март, е Световният ден на поезията, за първи път честван през 2000 г. Той е учреден на XXX сесия на Общото събрание на ЮНЕСКО, проведена в Париж година по-рано.
Основната цел на този Ден е да насърчава езиковото многообразие и да подкрепя застрашените езици чрез поезия. И още: да развива поезията, да възвърне устната традиция на поетическите четения, преподаването на поезия, възстановяването на диалога между поезията и другите изкуства.
„Международното“ измерение на същата идея се тачи на 1 октомври. В България това е отколешна традиция и съм длъжен да я почета и отстоя. Още повече че 1 октомври има очевидно предимство. Тогава ни събира една неслучайна случайност: общата дата, на която празнуваме две от големите изкуства на човечеството – поезията и музиката. Навярно би било изтъркано клише, ако вметна, че музиката е поезия в ноти, а поезията – музика в думи. Но понякога клишетата са верни.
Поезията може да се рецитира, но може и да се пее.
***
Думата „поезия“ идва от гръцки (poieo – създавам, сътворявам, изграждам, съзидавам). В това си значение думата е влязла дори в медицинското словосъчетание ‘хемопоеза’, което визира процеса, при който костният мозък „твори“ кръвни телца.
Навярно най-старата поетична творба е написана през XXIII век пр.Хр. Това са химните на акадската принцеса и върховна жрица Енхедуана. Химните на Енхедуана се смятали за свещени.
До Ренесанса поетичната форма е почитана в Европа като едно от основните условия pа красота и на практика е единственото „сет/чиво“ за превръщане на думите в изкуство.
Ерато - музата на любовната поезия
***
Обичам чистата, кристална, чувств(ит)е(л)на поезия. Без постмодернистични бели стихове, верлибри и инфантилна игра със значенията на думите. Съвременната лирика, уви, става все по-малко ритмична, все по-малко римувана; съвременната музика – все по-малко мелодична и хармонична. Но истинските пилигрими на тези изкуства знаят, че диханието на Бога не може да е астматично.
Във времена, когато в песните няма поезия (само първосигнални рап и поп едносрични и еднозначно повърхностни или цинични огласи), а в поезията няма мелодичност (защото постмодернизмът превърна поетическото изкуство в себелюбива и самоцелна, надробена в стихове проза – да, проза, дори не белетристика…), ние се опитваме да честваме два празника накуп: на поезията и на музиката. Че и на хората от третата възраст. Да не би това да е лъжичката катран в кацата с мед? Да не би поезията и музиката да остаряват, да оглупяват от деменция или Алцхаймер? Защото очевидно не са помъдрели и не са покрити с патината на „златната“ си възраст…
Но проблемът не е от днес. Още Лесинг бие камбаната: „Отдавна вярвам, че вътрешният двор не е място за поет, който трябва да изучава природата – пише той. – Но ако помпозността и етикетът превръщат хората в машини, тогава задължението на поета е да направи отново от тези машини хора.“
***
За жалост обаче, освен творчески, този казус е все по-търгашески. Агресивната реклама на невежи епигони и нагли самозванци подменя на публичния пиедестал истинската дарба. С размахани чукове, странно напомнящи кукиши, потрошават статуите на можещите и пльосват на тяхно място разюздани зрелища или нищо неказващи „инсталации“…
Това нащърбва езика ми; забравям за възпитаността и словесния етикет (така че по-чувствителните да не четат следващите редове).
Бъркат изкуството с политиката, прикачат му нашивки като на войник, отпратен на явна смърт: „демократично“ „плуралистично“, „пазарно“… дрън-дрън. Всеки, който има пари, може да издаде поетичното си… извинете, из(п)ражнение. Всеки неграмотник – член на световното село Facebook, може да ни облива катадневно с нощните си… пак извинете… полюции. Разни актриси, тв водещи, „инфлуенсъри“ и прочие напомпани „плондери“ издават книга след книга, мърсят хартията и мърсуват със Словото, а пиарите им се пукат да ги възхваляват като новите постструктуралисти и модернисти на изящното слово, бутат ги в телевизионните студиа, където милозливо ги потупват по наперените гърбове.
Магарета къчосват пегасите в разградения двор на осланената поезия…
***
Някой би казал, че повечето поети пишат все за себе си, че им липсва „социален ангажимент“. Но поезията е навярно най-волното волеизявление на творческата природа на човека и затова донякъде лирическият герой винаги има допирни точки с дълбинната същност на автора. Да, други са изискванията към поезията. Всяка обективност тук е белег на отстъпление. Поезията не е политическа икономия. В нея колкото повече си натрупал, толкова си по-чист. Колкото повече са богатствата ти, толкова по-невъзможно е да бъдеш уличен в „безчовечна“ лакомия. Защото каквото имаш, раздаваш. Най-топлата, най-нежната, най-святата дума в поезията е „мой“: моя пролет, конче мое, съвест моя. Махнете „мой“ и ще останат: пролет, конче, съвест – това е все още проза, политикономия: предмети, вещи, понятия. Само когато се превърнат в съкровено притежание на душата, която жадува да ги сподели, те стават поезия. Истинската поезия е спонтанна, а социалният ангажимент е поръчков. Няма поезия по поръчка. Това е най-важният избор на поета.
Под „най-важен“ винаги съм разбирал самоизразяването на душата като най-истинното осъществяване на човека: всичко друго е мираж – пари, шефски титли, слава, онова, което наричат „реализация“ – аз използвам българския синоним ‘самоосъществяване’, понеже „реализация“ пак е някак негативно натоварено понятие, твърде материално, или материалистическо… да не кажа, стоково: „реализация на продукция“… Вярно, „самоизразяването“ е земетръсна почва: то не бива да е егоистично, напротив, трябва да е любовно, „аз“-ът да умре в себеотдаване. Истинската поезия е точно това, дори когато изглежда центростремителна. Отзвукът на нейните филизи… не, фитили! – е с продължителна „тиха детонация“.
Евтерпа - муза на музиката, песните и лиричната поезия
***
Хубаво е да четеш книги, чиито автори не познаваш. Многолетното познанство с автора по правило те разсейва, препречва изгледа към безпристрастната преценка. Защото някои гениални словотворци са ужасни хора. И обратното. Хубаво е да се гмурнеш в самия текст без предубеждения. И да опознаваш автора чрез съкровеното, което той споделя с теб.
Защото писането при истинския поет е по трудов договор, сключен със самия Творец. Той е не просто диханието, той е, казано на скверния чиновнически език, с който от години се мъча да привикна, Възложителят.
„Поетът – казваше мъдрецът Ваклуш Толев – е ясновидец.“ Истинският Поет, ще притуря, е бог, чиито сътворения възпроизвеждат диханието, с което е вдигнат на крака Животът.
***
… Нали знаете крилатата мисъл „Поезия е което се губи при превода“?
Поезия е и което се губи в рецензиите. В разборите, в наукообразните (псевдонаучните) анализи.
Затова сам стъпвам на гърлото си (пак поезия, от Маяковски…).
Най-добрият начин да чествате този ден е да си купите стихосбирка на майстор (например „Излизане от съня“ на Георги Борисов); мушнете я под мишница, отнесете я вкъщи; и след като я прочетете – я прегърнете… Прегръдката, разбира се, е метафорична, но и в живота тази хронология ми се чини най-читавата: книгата е като жена – първо нежно я прихващате под ръка, после разгръщате страница по страница душата й и чак сетне опитайте да я прегърнете – само тогава тя ще ви позволи, а може и да ви прегърне първа…
/***
А ето я и поантата – в съзвучие с темата ни:
Монолог на песнописеца
На моите приятели музиканти
Като котета новородени,
ноти тънко мяукат на прага
и разбуждат заспалите вени,
по които кръвта ми пробягва.
Като щърково ято наесен,
пърхат звуци, кръжат над душата;
тя с любов ги събира във песен,
полетяла към южното лято.
Ей я – ражда се мойта невеста
във мелодия – сватбена рокля.
Озарява живота нелесен:
звезден лъч, стрелнат в сумрачен облак.
Тази песен е пръстен оброчен,
но женихите станахме много!
И треперим кого ще посочи
диригентската палка на Бога…
|
