Георги ВЕНИН
Втори юни е олтарът на нашата признателност към онези, без които България щеше да е само отминала история без настояще.
И навярно не е случайно, че Денят на детето естествено прелива в този Ден на падналите за националното ни освобождение. Между 24:00 ч. на 1 юни и 00:00 ч. на 2 юни.
Първи падат децата. Най-свидните чеда на народа.
Падат като ангели. А падналите ангели са най-добрите ангели хранители. Те закрилят всички ни – но само ако ги носим в сърцата си и не уязвяваме съвестта си.
Над всички техни могили и незнайни гробове, над лобните скали и орлови гнезда се извисява един връх във Врачанския балкан. Не Вола, не Околчица, не Милин камък, а една висока канара под връх Камара в местността Йолковица, където смъртоносният куршум пронизва гърдите на поета-воевода Христо Ботйов (никога няма да го изпиша БотЕв – всеки творец, нежели гений, има право на свой слог, на своя граматика и правопис, казва Достоевски). Това установява академична комисия цели 51 години след гибелта 28-годишния бунтовен гений. Дотогава са били слухове. Вазов не го вписва в своята „Епопея на забравените“. Доста по-късно той пише стихотворението „Волът“ – уж за сетния пристан на своя събрат по перо - за срещата си с овчари, които му разказват как е умрял воеводата.
„Умря!“, „Умря! – се таз вървеше реч
наоколо, а някаква си лира
изпращаше на мене отдалеч
друг вик: „Той не умира!“ –
пише народният поет.
Христо Ботйов ни завещава буйната си кръв, бунтарския си нрав, с който той се гордее, че силно люби и мрази. В епоха, когато народната свяст шушне само около домашния оджак, а да си послушен, е избор на оцеленчеството, той е буден за истината и жаден за свободата на поробените си братя.
Написаното на знамето на нашите националноосвободителни борби, включително на пряпореца на Ботйовата чета, е избор пред лицето на робския гнет: „Свобода ИЛИ смърт“. Но тъкмо в смъртта, когато е жертвена в името на велик идеал, човек намира най-висшата свобода. Смъртта за свободата на ближните е най-изстраданата, и затова – най-истинната свобода.
Ботйов никога и никъде – освен в поезията си – не изповядва личните си чувства. Всичко при него е пречупено през дълга към родината.
… аз ще си либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна…
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен;
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобòда…
Кому се е харесвал Ботйов? – На малцина. Но тъкмо те подготвиха бъдещето на България. Това не са проумявали модно облечените депутати от следосвобожденското Народно събрание, които са го наричали „вагабонтин“. Не за проумявали, че при сравнението с тяхното скъдоумие, тази дума е звучала като почетно звание.
Авантюра ли е неговият подвиг? Може би – но авантюра жертвена и от любов към бащината земя. „Нима да забегнеш в чужбина и да започнеш борба с една стара империя, да се събереш с няколко голтаци и да развалиш рахатлъка на хората преко волята им, нима това не е авантюра?“ – пита Захари Стоянов.
Но Ботйов не погива напразно. Неговата чета обръща вниманието на европейските сили и ги убеждава, че българските комити не са разбойници, а хора, които оставят мило и драго и слагат костите си пред олтара на Отечеството.
Георги Марков прозорливо писа в своите „Задочни репортажи“, че от сто години всяка партия, от най-дясна до най-лява, всяка власт – демократична или тоталитарна, го има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Той обаче пропуска да заключи, че това всеобщо преклонение има основание в необятността на самия Ботйов, която не се побира в тесните дрешки на коя да е партийна идеология.
Войната, която бушува близо до нас, заличава не само животи и съдби, тя заличава и паметта за великия син на България.
Посланикът на Украйна: Желяз Кондев откри преди години в Болград къщата, която е била последната тайна квартира на Ботйов. Но на фасадата ѝ и до днес няма паметна плоча.
А някогашният генерален консул на България в Одеса Димитър Тучко със собствени пари закупи имота с две порутени къщи, в една от които квартирува Ботйов, докато преподава в Задунаевка – селце на българската диаспора. И ако срещата с Левски във воденицата край Букурещ усъмнява историците ни, там, в Задунаевка, 18-годишният Ботйов се ръкува с престарелия Раковски. По-късно Раковски, малко преди кончината си, прекарва няколко дена сам в къщата. Ботйов отдавна е мъртъв.
Пред падналите за българската свобода ние оставаме прави, защото с гените си знаем, че битката за справедливост, която днес записват в европейските харти на ценностите, е платена с много драгоценен живот.
Няма в историята ни друг ден, през който българинът да сведе глава пред нестихващата и нетленна историческа саможертва; да сведе глава пред ония, които за бъдното на България са си залагали главите.
Да не забравяме героите си и да пребъде България!
|
