Айседора Дънкан: Моето мото е: няма ограничения…

02/12/20 / ИЗКУСТВО
Не може всички да нарушим Десетте заповеди, но всички със сигурност сме способни на това.





Мария ГЕНЧЕВА

Париж, началото на ХХ век. Времето е революционно. Викторианската епоха си отива и оставя в миналия век натруфените дрехи и прически на жените. Те търсят освобождение, захвърлят стягащите корсети, отрязват косите си. В стремежа си към по-голяма свобода те имат нов модерен изказ на идеите си и разбиранията си за живота. А модерният танц извън правилата, класическата хореография и стегнатите балетни пантофки заменя класическите структури с интуитивно вдъхновение, което отговаря на революционните идеи на времето.
На 16 март 1900 г. в Лондон се случва първото европейско представяне на Айседора Дънкан. Западният театрален танц е на най-ниското си равнище. Моментът е точен. На сцените на музикалните театри все още играят „танцьорите на пръсти“. Вацлав Нижински е неизвестен ученик, а Фредерик Аштън и Джордж Баланчин още не са родени. Една американска танцьорка, Лои Фулър (Loie Fuller) е звездната атракция на Световния панаир през 1900 г. в Париж, но изпълненията й са по-скоро атракция, отколкото танц. Фулър е от първите танцьори, които използват електричеството като основа на сценичните ефекти, тя раздвижва гигантски воали от коприна чрез промяна на цветни светлини, за да създаде своя фантастичен спектакъл.
Айседора Дънкан прекосява Атлантическия океан на товарен кораб с майка си, сестра си и брат си в търсене на артистичен климат, който може да се окаже по-благоприятен за нейния талант, отколкото в родната й Америка. Тя иска да направи танцуването свой живот. Иска да живее по собствените си правила, а не по това, което другите хора смятат за правилно или грешно. Айседора иска нейният танц да бъде нов, различен от танците по това време. Тя смята, че танцът трябва да бъдат изкуство, а не само развлечение.
Айседора Дънкан не обича балета в класическия му вид. Тя казва, че балетните танцьори трябва да спазват твърде много правила: как трябва да стоят, да се огъват и да се движат. Тя казва, че балетът е „грозен и против природата“. Тя иска нейният „модерен“ стил на танц да бъде свободен и естествен. Айседора обича плавните движения на ръцете и краката. Тя казва, че това е като „вълни в океана или дървета, разлюлени от вятъра“.

Бързо тя се превръща в култова фигура на танцовото изкуство. Когато се втурва на празната сцена със свободна туника от тънък, почти прозрачен плат, боса, с разпуснати коси, тя взривява препълнените зали и пише историята на модерния танц. Тя не танцува на музика, тя танцува музика. А това са произведения на Шопен, Глук. Бах, Вагнер и дори Седмата симфония на Бетовен, а не популярният по това време джаз. Музикалните критици са почти толкова скандализирани от нейната дързост, колкото и любителите на балета – от босите и крака.
Като всеки новатор в изкуството, и тя не е приета еднозначно. Някои смятат, че Айседора е богиня, други просто я възприемат като особено явление, дори дразнител. Но легендата разкрива отличителното й качество – харизма, съчетано с непоклатима вяра в собствения й гений.
Айседора Дънкан танцува в Париж, Берлин, Виена и други големи градове в Европа. Успехът й е бурен, феноменален. Тя танцува, открива танцови училища. Вестниците пишат за нея. Художниците я рисуват, скулпторите й ваят статуи, фотографите я снимат… До 1910 г. Айседора Дънкан е вече най-известната танцьорка в света. Делникът й е бурен, животът й е бурен. Пренебрегва табутата в личния си живот: признава бисексуалността си, има много любовници, ненавижда брака… Все пак Дънкан ражда две деца, и двете – извънбрачни. Дейърдър Биатрис (родена на 24 септември 1906 г.) от сценографа Гордън Крейг и Патрик Огъстъс (роден на 1 май 1910 г.), от Парис Сингър, един от многото синове на магната-производител на шевните машини Айзък Сингър. Тя оспорва социалните нрави на деня. Тя е атеистка, комунистка, дори се увлича от магиите на окултиста Алистър Кроули. Всичко, което е скандално, й е присъщо.
„Моето мото е: няма ограничения. Добродетелните хора са просто тези, които не са били изкушени достатъчно. Не може всички да нарушим Десетте заповеди, но всички със сигурност сме способни на това. В нас дебне нарушителят на всички закони, готов да излезне при първата реална възможност. Някога сте били диви. Не позволявайте да те опитомяват.“
Но танцът я пренася в друг свят. В него тя е законодател, тя определя правилата и там е… съвършена, естествена, органична.
„Природата е източникът на танца. Движението на вълните, на ветровете, на земята е в една и съща трайна хармония. Не стоим на плажа и питаме океана какво е било неговото движение в миналото и какво ще бъде движението му в бъдещето. Всяко същество се движи според своята природа… според своите чувства и физическа структура. Движенията на дивака бяха естествени и красиви. Така бяха и движенията на класическите гърци, надянали прости туники и сандали.“

Животът не я пожалва. Белязва я с трагедии. През 1913 г. двете й деца заедно с бавачката се удавят в Сена. Колата, в която са, спира внезапно, шофьорът слиза, за да я оправи, но незатегнатата спирачка я отнася в реката. Айседора е съсипана. Известно време мисли, че никога повече няма да танцува. Но изкуството е по-силно от нея. В стремежа си да преодолее мъката си, тръгва на турнета в Южна Америка , Германия и Франция, но те са по-малко успешни от преди. Затова, когато я поканват през 1920 г. да създаде свое собствено училище в Москва, тя се отзовава с радост. За нейния революционен темперамент Съветският съюз и изглежда като страната на надеждата, на бъдещето. Там тя се запознава с младия, но вече известен поет Сергей Александрович Есенин , който е 17 години по-млад от нея. Омъжва се за него през 1922 г., за да може да го заведе на турне в Съединените щати. Не може да избере по-лошо време. Страхът от „червената заплаха“ е в разгара си и тя, и съпругът й са несправедливо обявени за болшевишки агенти.


Айседора Дънкан и Сергей Есенин
Напускайки родината си за пореден път, Дънкан казва с горчивина на репортерите: „Довиждане, Америка, никога повече няма да те видя!“. В Европа, в семейния живот, се намесва психическата нестабилност на поета. Той се настройва против нея и заминава сам за Москва, където през 1925 г. се самоубива.
И животът на Айседора е на финалната права, но тя не подозира. През 1827 г., в един хубав септемврийски ден в Ница, завита с красив червен шал (любимия й), тя отива на разходка с елегантна спортна кола „Бугати“ – кабрио с красив италиански механик на кормилото. Тя е щастлива, дори казва на приятелката си: „Тръгвам към славата!“. Но съдбата решава друго. Лекият бриз, който гали лицето, подхваща копринения шал и го замотава в откритите спици на колелото. Задушаване, счупен врат… Мигновена смърт. Айседора е на 50 години.
Светът ще я запомни като „майката на модерния танц“.
„Танцьорът на бъдещето ще бъде този, чието тяло и душа са станали толкова хармонични заедно, че естественият език на тази душа ще се превърне в движение на тялото. Това е мисията на танцьора на бъдещето. Тя идва, танцьорката на бъдещето: свободният дух, който ще обитава тялото на новата жена; по-славна от която и да е жена; по-красива от всички жени през миналите векове: Най-високата интелигентност в най-свободното тяло.“
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.