Ако Бог е в теб, смъртта е извън теб
04/24/23 / ИЗКУСТВОЗа новата книга на Владимир Левчев
|
|
Георги ВЕНИН
„Смъртта и Бог“ е най-новата книга на Владимир Левчев. Не е просто поетична сбирка, защото между стихотворенията като хоросан или цимент, които спояват архитектурата на книгата, са се настанили есеистично обагрени тези за времето и пространството, за божественото и вселенското. „Смъртта и Бог“ е заглавие-антиномия – това са двата противоположни полюса на Живота. А Владо Левчев пледира за литургична литература, която да ги съюзи. Дали този негов опит е първата лястовица, долетяла крилато до местонахождението, или е само първото припърхване по пътя към целта, ще решат читателите.
Някой би казал, че повечето поети пишат все за себе си, че им липсва „социален ангажимент“. Но поезията е навярно най-свободното волеизявление на творческата природа на човека и затова донякъде лирическият герой винаги има допирни точки с дълбинната същност на автора. Но това не ги прави тъждествени.
Да, други са изискванията към поезията. Всяка обективност тук е белег на отстъпление. Поезията не е политическа икономия. В нея колкото повече си натрупал, толкова си по-чист. Колкото повече са богатствата ти, толкова по-невъзможно е да бъдеш уличен в „безчовечна“ лакомия. Защото каквото имаш, раздаваш. Най-топлата, най-нежната, най-святата дума в поезията е „мой“: моя пролет, конче мое, съвест моя. Махнете „мой“ и ще останат: пролет, конче, съвест – това е все още проза: предмети, вещи, понятия. Само когато се превърнат в съкровено притежание на душата, която жадува да ги сподели, те стават поезия. Истинската поезия е спонтанна, а социалният ангажимент е поръчков. Няма поезия по поръчка. Това е най-важният избор на поета.
****
В книжлето на Владо наброяваме 18 стихотворения, всъщност едното е поема, и 8 есета, повечето – публицистични, последното – обобщително, един вид – резюме.
Независимо от жанровата ѝ двуликост, бих нарекъл тази книга дневник. Но не битов като посредствените блогове в ЮТюб, а дневник на откровението и размисъла. По важни теми. По най-важните. Понякога дидактично обагрени.
Своеобразната мантра „Светът е свят!“ е заложена като бъдещ рефрен още в първто стихотворение „Самотната вечеря“. Някой би взел фразата за тавтологична, но само ако чете „свят“ единствено като съществително.
Книгата постепенно набира скорост и се сподобива с принадена поетична стойност. Според мен това е съзнателна възходяща градация – защото, както знаете, всяка следваща вълнá надгражда предходните.
ЛИРИКА
„Тъмната кула на Времето“ изравя спомена като бинокъл, с който гледаме поредния си живот от вечността.
„Фрагмент“ ще запомня с хубавата алитерация „вечерен черен“
„Среща“ (с морето) плисва още по-силен звукопис: „Отблясък на плясък е пясъкът ням“. Може би надписвам, но субективното ми усещане е, че тук сякаш поетът говори от името на Ваклуш Толев (нали ни учеха, че лирическият герой не винаги съвпада с автора…) – и опипва паметта за всички предишни животи, ретроградната хипноза, водата като памет, като подмол на подсъзнанието.
Отблясък от плясък е пясъкът ням
но всичко което го няма е там
там вътре е всяко забравено нещо
Потъвам
заспивам
отивам на среща
Среща със самия себе си, с истинското си „Аз“, с целостността.
„Струежите на Цигуларя“ (не е грешка) рисува Бог и вълнѝте на Светлината; тук се зачеква теорията на струните, която е по-плътно разказана в следващото стихотворение. В „Струежите…“ поетът говори за архитекта на световете и едва ли случайно струните на неговата цигулка са седем – като седемте вълни на еволюцията. И помислете върху последния стих:
А лъкът му е Тишината.
Един от личните ми фаворити е стихотворението „Водопад“. Вместо да го тълкувам (тълмя…), ще го изрецитирам:
Водата пада
по черния камък
залезът свети
във водопада
аз съм вътре
в черната сграда
дъждът напада
моя прозорец
аз съм вътре
в черния камък
водата пада
отвън
аз съм вътре
в смъртта си
навън животът
гърми и пада
Четиристишното „Небе“ накратко ни разказва живота като забавление на малолетен бог (а той е малолетен, защото ние не сме го отгледали в себе си до безбрежната му зрелост):
Затворило се в тебе
Небето си играе
като дете – на къща.
Събаря те накрая.
Най-дълбинна е лириката в „Сезони и елементи“ – не само защото това е най-дългото стихотворение в книгата, всъщност – поема, а защото в него ще откриете не само звукописи като „уморени морени“, а и мъдри прозрения за творческата свобода, дадена ни приживе (те са тъжни, защото… който трупа мъдрост, трупа печал…):
Черни стъпки по белия лист на поле –
пишеш букви със стъпки в полето.
Продължаваш да крачиш нататък по здрач
без компас, без водач.
Свободата в съня ти те движи и ето –
свободата е бяло поле.
Ти си сам – нямаш майка, ни син, ни жена –
ти си сам като вик в тишина.
Палиш огън, копаеш си дупка в снега.
Ти си синият сън на снега.
Утре рано ще светне световният сняг.
Свободата ще бъде пак бяло поле.
И ще крачиш нататък в полето без път.
Тишината – самотен вик.
Уста със замръзнал език.
„Събуждане“ е посветено на Жаклин Толева. Това според мен е най-красивият жест на един поет към неговия издател.
В някои стихотворения Владо Левчев, без да плагиатства, изглежда, се покланя на велики предшественици – както е в „Песен“, където с образа на пеещия срещу стената той сякаш дописва Вапцаров, или в първата част на поемата си, където се усеща диханието на Николай Лилиев.
ЕСЕТА
„Смъртта и Бог“ легитимира заглавието на книгата.
„Нито една секунда от живота не изчезва“ ни възвръща към Кортасар; рисува ни като съгледвачи, изпратени от други планети; говори ни за спомени от бъдещето, мяркащи се в сънищата ни.
„За нова литургическа литература“, ако прескоча политизирането, ме стресна лично – преди да разгърна книгата на Владо, на 7 август, аз написах програмно стихотворение към предстоящата ми книга със заглавие „Манифест (Антипостмодернистичен)“, което почти буквално повтаря подзаглавието на тази Владова статия или есе. И няма как да не се замислим, че колкото и самонадеяно да се смятаме за откриватели на нови идеи, ние може би просто ги ловим от небесните полета и само ги превеждаме на собствените си езици.
„Наука и Религия“ (1 И 2) е заглавие, което говори самó за себе си, но тук са и темите за относителността на Времето и Пространството; за менталността на света.
Символично е, че тъкмо есето за ословесяването на света е без заглавие – едно непопълнено многоточие…
„Красота и Добро“ е прозряла морала като човешки ноумен, защото при роботите полюсите са добро-ЛОШО, а при хората – добро-ЗЛО.
***
Салвадор Дали, този майстор на каламбурите и сарказма, веднъж казал: „За мен непрестанно трябва да се говори. В най-лошия случай – дори добро“. С което блестящо перифразира максимата, че няма лоша реклама; и дори че ако всичко е венцехвална апологетика, това прави нахвалваното подозрително.
Затова ще кажа и две-три добронамерени забележки за „Смъртта и Бог“:
Кръстосването на поезия и есеистика понякога пресипва лирика в есетата и по-често – есеистичност в стиховете.
Прозаичните размишления в „Символ“ са спасени от поантата; но тук има и нещо смущаващо: „Смъртта на Бог/е човешкото Безсмъртие“ – стихове, които противоречат на всичко казано в книгата, на общия смисъл и дух на посланията в нея, а именно – че ако Бог е жив в нас, то ние сме безсмъртни. Да, Бог е и вътре, и извън нас – за кой ипостас става дума? И за Бог ли е думата, или за Господ? Малцина ги отграничават, защото дори в Библията те се свързват двусмислено.
Всяка книга е покана за пътешествие. И проправя път. Дребните камъчета по този път не отместват трасето, не променят посоката. А в случая едва ли ще обърнат каруцата.
|
|