Актрисата, с големи, като измити череши, очи

12/03/18 / ИЗКУСТВО
Варненският театър в живота на една Грация





Сия ПАПАЗОВА

Коренът!... Идва от най-дълбоките недра на народа ни. От с.Медвен, близо до Котел – люлка на рода Бъчварови. От същото село е и Захарий Стоянов – авторът на „Записки по българските въстания“. В това село всички са роднини и имат общ генетичен код. Медвен… С малки вити улички.
По някаква причудлива прищявка на съдбата, която винаги смайва хората с неочакваните си решения, Грациела Бъчварова се ражда във Флоренция, в малка студентска стаичка. Прави първи стъпки по едно тясно флорентинско балконче с парапет от живописноизвито желязо.Отстрани -в ъгъла на тази фреска, се вижда саксия с просто и изящно цвете – мушкато. Цвете българско, но и италианско. Тук може да свържем нишката между българската и италианската душевност на Грациела. Все пак успява някак да я огрее италианско слънце върху онова балконче. Все пак оставя нещо неуловимо в душата и родната Флоренция – темперамент и ласкава женственост.Ето защо, когато Грациела, в ролятана Роза Приоре от представлението „Събота, неделя, понеделник“, готви рагу на семейство Приоре върху бутафорната печка на сцената,в залата се носи комплицираната миризма на задушено месо с лук и домати… С флорентинска вяра в предлаганите обстоятелства Грациела забърква алхимията на италианската гозба. В тази роля някак неусетно, просто,Грациела внушава тъгата на жената, която готви вкусно, пере чисто,ласкавата, добра жена, с която свикват. Защото с доброто хората бързо свикват и престават да го забелязват. Една от най-хубавите сцени, изиграна във Варненския театър, е сцената с избухването на Роза Приоре.Грациела постига страданието на обидения до болка човек, на разярения човек, наранения в сърцето човек, който, без да съзнава, изрича тежкии жестоки думи,като изтървани коне,думи,които никой не може да спре ивърне обратно. Толкова истинска, толкова италианска, толкова българска, толкова общочовешка е драмата на нейната героиня.

По-късно, към финала на своя творчески път, Грациела играе Изабела от „Ах, тези непотребни“. Като втората част от живота на Роза Приоре.С болка и горчива ирония. Докато се обърнеш,животът е преминал и вече си в нишата на непотребните... Тази роля актрисата интерпретира някак автобиографично. През тъгата на нейното изпълнение прозира самоуважение, достойнство, един дълбок поклон пред мъдростта и хуманизма на поколението, част от което е самата Грациела. От сцената тя внушава своя собствен житейски извод:това, че поколенията се делят на потребни и непотребни, е глупаво и смешно.Поколенията само по този начин могат да изградят веригата, по която се предават и онаследяват опитът, познанието, усещането за добро и справедливо.
Една от най-хубавите роли на Грациела е Орсола от „Площадчето“ на Голдони. Ужасна майка, тиранично обичаща своя син. Защото бедните хора отПлощадчето няма какво друго да си дадат, освен една огромна, задушаваща ги любов. Ами особеният начин, по койтоГрациела връзва кърпата върху главата си! Като ладия. Като гондола. И се носи по Площадчето тази гондола, тази горда господарка, царица на едно-единствено царство – нейният собствен син…
Две слънца са грели в детството на Грациела. Флорентинското и медвенското. Всичките й роли имат един общ белег – демократичност, достъпност, жизненост.Медвенска може да се нарече ролята на кака Гинка от „Пиянството на един народ“по Иван Вазов. Грациела така меси тестото на сцената, навила до лакти бели ръкави, като че ли всичките й медвенски баби накуп са й дали българска сила, като че ли знае някаква особена тайна рецепта, предавана в Бъчваровия род, която прави хлябът неизразимо вкусен. По медвенски хубаво йприляга бялата риза с навити ръкави, най-красивата българска дреха, която открива бялата шия, ръцете, работните, сръчните женски ръце.


На 25 години Грациела играе Гана във филма „Стубленските липи“.Правивпечатление автентичността на изпълнението, самобитността на партньорския дует Братанов – Грациела. Кинокритиците цитират сцената, в които героинята докосва плетените чорапки на бъдещото си дете като едно от изображенията на българскитемадони.
Милкана от „Майстори“ и Малама Ханджийка от „Вампир“,в изпълнението на Грациела, са безспорно различни роли по епоха, дух, морал, възраст. И в същото време нещо генетично общо ги свързва – сила и мащаб на характера, яркост, неповторимост.
Първата роля на Грациела всъщност е Патриарх Евтимий. Един малък патриарх, на 10 години, който се заплита в дългите поли на патрахила!Крачи тържествено и строго. Гордо и сериозно носи кръста… А дипломната й работа в студентския театър е Нина Заречная от „Чайка“ на Чехов.Вероятно оттуктръгват православните, славянски роли на Грациела, нека да ги наречем така. Чудесно изиграните роли от великолепната руска класика:
Монахова – „Варвари“. Печална, странна, тъжна. С невиждащи очи. С очи, обърнати навътре. С червена, като опасен пламък, рокля и с екзотично ветрило. Издигнала в култ урагана на чувствата, геройството, кавалерството, жертвата в името на жената, големите мъжки постъпки… които липсват, страшно липсват и в нашия век. Още се помнят нейните питащи очи: „Няма огън, няма страст, за какво да се живее!...“
Аркадина – „Чайка“. Същите невиждащи света наоколо очи. Затворена в кулата на собствения си егоизъм. Но нещастна, дълбоко нещастна. И в най-падналия женски характер Грациела виждаше човешка драма. Тя не можеше да се присмива! Разбира по някакъв свой начин героините си и им съчувства.
Полина – „Трибунал“. Властна, силна жена. Голяма и духом, и телом. В тази роля, с някакъв свой непонятен усет, Грациела улавя парадоксалността на руския женски характер.
Варвара – „Последен срок“. Дискретно актрисата разобличава егоизма и застиващото сърце на героинята. И в същото време тихо загатва, че не всичко е свършено. Не всичко е загубено. Че някъде там, в гънките на душата, все още има скрито, съхранено, топло въгленче човечност. Не може да няма някакъв шанс за човека!
Анна Андреевна – „Салют, динозаври“. Тук актрисата внушава превъзходството на поколението, което е воювало и в не по-малко страшния тил. И идва моментът на предаване на ценностите... И огорчението, че младите не са това, което трябва да бъдат. И ние виждаме в играта на Грациела решението на героинята да действа, виждаме доброто в действие. Смешното, ранимото, но и обаятелното, неотстъпчивото, безкористното добро.

И още: Силвия от „Двамата веронци“, Мели и Клея от „Езоп“. Луиз от „Осем жени“, Леонарда от „Валенсианската вдовица“, Арсиноя от „Мизантроп“, Мег от „Лъжа на разума“, Г-жа Н от „Може би утре“, Памела Кронки от „Скъпа Памела“ – това са ролите на Грациела в областта на западноевропейския класически и съвременен репертоар.
Сред тях блести изпълнението на Г-жа Уорън от „Професията на госпожа Уорън“.Една жена с тъмна, порочна професия. Грациела слага своя акцент върху причините и вината на човека за неговото собствено нравствено падение. И някак незабележимо, като че ли изправя паднал на колене ангел, актрисата разкрива достойното, гордото, чудесното, необикновеното в този грешен характер; извличана преден план трагичното в човешкото нравствено сгромолясване.
А сега в ролята на Памела Кронки, като се вглеждаме в нейната особена, изпълнена с нюанси и киносредства игра, непременно ще забележим как се възраждат артистичните сили на Грациела, вдигат се от праха, от спомените с някаква нова неистова сила, с мистична младост на чувствата, с една огромна воля за творчество, напук на времето,борбата с времето и болестите. Непременно ще оценим и разберем нейния творчески подвиг. Може да е странно, но понякога в блясъка на очите й, в спонтанността на жеста й ще видим как тича към нас едно момиче през медвенските ливади, босо, с къса рокля, с одрани колене, с очи, големи и лъскави като току-що измити череши.Много неща са се променили в Грациела, това е естествено, но очите, очите… са същите.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2018, Всички права запазени.