Александър Дюма – писателят, който не смогваше на фантазията си

Терънс РАФЪРТИ (Бел. пр.) Томовете книги с името на писателя Александър Дюма-баща (1802 – 1870) заемат голяма част от библиотеките вмного домове, но той не е написал всички тези приключенски романи. Цял персонал от „литературнинегри“ са работили за него – по едно време броят им достигал 70 души. По-често от други, Дюма си сътрудничел с писателя Огюст Маке (1813 – 1888), който е написал по-специално големи части от „Тримата мускетари“ и „Граф Монтекристо“. От кореспонденцията на Дюма и Маке следва, че приносът на Маке към романите, които мнозина обичат, езначителен. „Тримата мускетари“ е написан през 1844г. Действието се развива през XVII век и описва пътуването на млад мъж, наречен Д'Артанян, който тръгва от дома си, за да стигне до Париж и да се присъедини към мускетарите, които са охраната на краля. Историята е написана от Александър Дюма по време, когато е имало много дебати между републиканци и монархисти, и това е политическият аспект на историята.Авторът всъщност е бил практикуващ фехтовчик по времето на написването на „Тримата мускетари“ и на пръв поглед е бил вдъхновен от това изкуство при написването на историята, като го превръща в неразделна част на романа. Романът е много известен и всеки, който го е чел, си има представа, оценка и мнение за него. Тук ви представяме една рецензия на „Тримата мускетари“, която ни дава по-особеният поглед на Терънс Рафърти от „Ню Йорк таймс“. ДУМИТЕникога не са проваляли Александър Дюма.В своята маниакално-продуктивна писателска кариера той трупа милиони и милиони от тях: някои добри, други лоши, но всички безразлични към всякаква стойност, различна от придвижванетона историята напред с най-ужасяващите темпове, или ако не – може би с оптимална енергийна ефективност.Романите на Дюма са безсрамни думи– вампири, големи и елегантни, почти греховно удобни: идеални превозни средства за дългите живописни екскурзии във френската история, които той редовно провежда за читателите на вестниците от Париж в средата на XIX век. Той пише с бързина, която почти изключва размисъл, прецизност или нещо, наподобяващо литературно усъвършенстване, и е известно, че наема асистенти, които да помагат в проучването, замисъла,някои мисли, дори самото писане.(Събраните произведения – романи, пиеси, есета, попълват около 300 тома.) По негово време той билобвинен, че просто управлява „фабрика за романи“ и (не по-малко от и от Сент-Бьов) в правенето на „индустриална литература“. Но ако Дюма е бил наемател на чужд труд, то това е било съчетано с гений.Неговият разказ никога не изглежда механичен: когато се събере, всичко се превръща в разказ, толкова радостен, ексцентричен, толкова безумно човешки – като в „Тримата мускетари“. Първоначално пуснат като поредица в „Льо Сикъл“ между март и юли 1844 г., най-известният роман на Дюма е с нас повече от век и половина и очевидно няма да изчезне скоро.Няма друг с подобна издръжливост. Новият превод на Ричард Певер – жив и динамичен, успява, според мен, защото той отдава справедливост на чистата същност на писаното от Дюма: неиндустриалните, неформалните, направо особени качества, които правят произведението на популярната художествена литература запомнящо се.„Тримата мускетари“ има за цел да драматизира някои значими събития от управлението на Луи XIII – действието започва през 1625 г. и завършва три години по-късно, но въпреки че много от героите му действително са съществували, историческата достоверност не е (меко казано) основна грижа на Дюма.Историята изглежда някак твърде малка за него.Дюма превръща големите актьори на световната сцена – краля;кралицата;нейния почитател, лорд Бъкингам; лукавия (/ подобен на Дик Чейни) съветник на Луи XIII/ кукловода, кардинал Ришельо – в битови играчи, герои, чиято функция е просто да предостави възможности за ефектни прояви на храброст, лоялност и остроумие от страна на мускетарите и на техния млад другар по оръжие Д'Артанян. Мускетарите – Атос, Портос и Арамис, а и Д'Артанян (който става официален мускетар едва в края на книгата), защитават ревностно своя крал и кралица, дори се осмеляват на моменти да саботират макиавелските схеми на много опасния кардинал Ришельо.Очевидно е обаче, че те извършват неимоверните си подвизи не защото вярват благочестиво във вътрешните заслуги на Луи XIII или неговата кралица Ана Австрийска, а защото това е техен дълг: да защитават монархията.Това е причината, поради която те трябва да рискуват живота си. Че има силен полъх на екзистенциалния абсурд в тяхната ситуация, не е загуба за създателя им.Дюма поставя героите си да работят за нелепи на пръв поглед задачи, като възстановяването на някои диаманти, първоначално представени на кралицата от краля, безразсъдно подарени от Ана на пламенния Бъкингам.Ришельо, с помощта на най-безмилостния си агент, изключително фаталната жена, известна като Милейди де Уинтър, се опитва да вземе в собствените си благочестиви ръце скъпоценните камъни, за да дискредитира кралицата, така че мисията на мускетарите не е без значение и опасностите, на които са изложени по пътя, са съвсем реални.Но вие оставате наясно, през всички засади и битки с мечове,бягства, спиращи дъха, че затруднението на кралицата всъщност е по-подходящо за комедия, отколкото за драма в световната история. Когато „Тримата мускетари“ най-сетне насочва вниманието си към истински значимото историческо събитие – обсадата на протестантската крепост Ла Рошел, Дюма не е в състояние да скрие раздразнението си, че трябва да се занимава с него.Обсадата, пише той, „беше едно от големите политически събития от царуването на Луи XIII и едно от големите военни начинания на кардинала.Следователно си струва и дори е необходимо да кажем няколко думи за това.Освен това много подробности от тази обсада са обвързани по твърде важен начин с историята, която сме се заели да разкажем, за да ги оставимнедоизказани“ – както той очевидно предпочита да прави. Атос, Портос, Арамис и Д'Артанян са длъжни да участват в тази кампания, но изглежда, че почти не присъстват, макар че са малко по-наясно с битката, която бушува около тях, отколкото младият герой на Стендал Фабрицио е при Ватерлоо в „Пармският манастир“. Сякаш, за да подчертае своята незабележимост, Дюма им дава напълно безсмислена част от разказа: те заемат изоставен бастион за спокоен разговор, обяд, за набелязване на стратегии за побеждаване на Милейди и спокойно завършване на обяда си, преди да довършат нападателите, които се опитват да си върнат убежището. Епизодът на бастиона „Сен-Жерве“ показва майсторството на Дюма по най-добрияначин: неуморна смесица от интриги, екшън и задявки.За него също е типично, че най-разбъркващото в целия този необуздан роман трябва да се случи в това, което по същество е отклонение.В известен смисъл обаче „Тримата мускетари“ не е нищо друго, освен отклонения.Това е красотата и причината Дюма да успее да продължи сагата за мускетарите с още няколкостотин хиляди думи, първо в „Двадесет години по-късно“, печатана в серии през 1845 г., а сетне и във „Виконт дьо Бражелон“, публикувана в „Льо Сикъл“ от 1847 до 1850 г. и по-известна у нас като „Десет години след това“.И е причината, според мен, че работата му изглежда толкова неопровержимо модерна. Дюма не се държи благосклонно към условностите на добре направената художествена литература, или казано по-ясно – разказва истории без разпознаваеми центрове.Накрая нещо се движи в неговите безпомощни, логорейни повествователни изливи.Историческите му романи винаги завършват с поуката, че всичко, което има значение – любовта, смелостта, удоволствието, и най-вече приятелството, закрепено в клетвата „Един за всички – всички за един!“,– съществуват най-ярко не в центъра на разказа, където е силата му, а другаде: в краищата на историята, където все пак мускетарите живеят и остават безсмъртни.  Превод: М.ВЕСЕЛИНОВА