CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Ана Ахматова: любовта като неприятност Първа част

09/24/20 / КУЛТУРА
Великата поетеса, която не никога не изпитва любов след прегаряне от несподелената първа





 culturespace.bg

Веднъж Ахматова във влака искала да пуши. Намерила някаква спаружена цигара в чантата си, но нямала кибрит. Излязла на мястото, където момчетата от Червената армия псували зверски. Те също нямали огънче и тогава тя успяла да запали цигарата от една от червените мазни искри, които хвърчели от локомотива. Момчетата били възхитени: тази няма да хпропадне! И всъщност тя живее дълъг живот и издържа много. Не пропада…

ГУМИЛЬОВ
Гарата мирише на топливо и безпокойство. От Великден дъжд не е ръсил земята. Торф гори в блатата около Санкт Петербург.
Старите хора веднага предвещават, че това не е на добре. И се оказават пророци: на 19 юли 1914 г. войната започва. Нея обсъждат трима поети – Блок, Ахматова и Гумильов на обяд в бюфета на гара Царско село. Когато Блок си тръгва, усмихвайки се за сбогом с чоглава и суха усмивка, Гумильов възкликва: „И той ли ще бъде изпратен на фронта? Това е същото, като да печете славеи!“. Самият той обаче, без да се замисли, вече се е записал доброволец. Ана поглежда тъжно към реверите на войнишкия му шинел.
За първи път се запознават десет години по-рано, в Царско село, където живее семейство Горенко. Петнадесетгодишната Анечка има дълга и права, като водорасли, тъмна коса, крехка стройна фигура и светли очи, които променят цвета си: на някого му изглеждат сиви, а на другиго – сини или зелени. Гимназистът Коля Гумильов още не знае името й, но се влюбва в нея за цял живот. Малко по-късно, на Бъдни вечер, те се срещат в Санкт Петербург близо до Гостиний двор. От спомените на приятелката от детството Валерия Срезневска: „Аня изобщо не се интересуваше от тази среща. … Но очевидно Николай Степанович не реагира по този начин… Често на връщане от физкултурния салон го виждах как се разхожда в далечината в очакване Аня да се появи. Той специално се запозна с по-големия брат на Аня Андрей, за да влезе в доста затворената им среда. Аня не го харесваше… Той не беше красив – през този ранен период беше някак дървен, арогантен на вид и много несигурен отвътре. Четеше много, обичаше френските символисти, макар че не владееше много френски, но напълно достатъчно, за да чете, без да се нуждае от превод. Висок, слаб, с много красиви ръце, донякъде издължено бледо лице – бих казала, не много забележим на външен вид, но нелишен от елегантност. И така, коса руса, която често може да се види на север. По-късно, след като съзря и премина сурово кавалерийско военно училище, той се превърна в дързък ездач, който обучава млади войници, смел офицер (имал е два Георгиевски ордена за храброст), източи се и благодарение на отличната си фигура с дълги крака и широки рамене бе много приятен и дори интересен, особено в униформа. А усмивката и донякъде подигравателният, но сладък и не нагъл поглед на големите, умислени, леко присвити очи се харесваха на много дами. Той говореше малко, с пеещ глас, като несигурно произнасяше „р“ и „л“, което някак придаваше на наречието му симпатично своеоразие, ала не като говорен дефект“.

Николай Гумильов, Ана Ахматова и синът им Лев, 1915 г.

Двама начинаещи поети… Но Коля слуша нейната поезия с половин ухо. Наистина ли някой е обичал поне една жена за поезия? „Ти си толкова гъвкава“, казва Гумильов на Ана. – Може би по-добре да танцуваш?“ (Аня от изправена позиция може да се наведе, за да стигне спокойно петите си с глава. Балерините на Мариинския театър й завиждат.)
Гумильов така и не разбира защо тя му отказва цели седем години. Просто Ана е безнадеждно влюбена в петербургския студент Владимир Голенишчев-Кутузов. Тази любов е „безсюжетна“. Трагедията е, че студентът не обръща абсолютно никакво внимание на високата слаба тийнейджърка. Тя е бясна, отчаяна, припада и пролива сълзи. И дори се опитва да се обеси на гвоздей – гвоздеят, за щастие, се изтръгва от варовиковата стена. Тази нещастна младежка любов изгаря нервното и припадничаво момиче. Оттогава Ахматова губи способността си да бъде страстно увлечена (оставяйки след себе си способността страстно да увлича), но се научава да обича равномерно и спокойно и се отнася към всекиго от многото си мъже така, сякаш вече живее с него в брак от десетилетия – разбира всичко, прощава всичко.

ЛОНДОНСКАТА МУМИЯ
Семейството на Аня също греши. Бащата, Андрей Антонович Горенко, истински красавец и любимец на жените, харчи безразсъдно пари, открито изневерява на майка й и често изчезва от дома. Майката, Ина Еразмовна, беззащитна жена с прозрачни очи, вече се е пропила от мъка: три от шестте й деца почиват от туберкулоза.
На единадесет години Ана, представяйки се за поет, се опитва да скицира биографията си в домашната тетрадка на майка си. Бащата, след като научава за поезията, нарича дъщеря си декадентка и повелява: „Не смейте да безчестите името ми!“. Андрей Антонович е далеч от литературата, въпреки че по едно време е приятел с Достоевски. Малката декадентка Аня се подчинява и… започва да подписва стиховете с името на прабаба си от клана на татарските князе – Ахматова. Тя вижда мистичен смисъл в едно от детските си открития: докато се разхожда с бавачката си по алеята на благоуханното Царско село, потопено в зеленина, съзира щифт под формата на лира в тревата. Малката Аня е сигурна: този щифт е изпуснат от мургав младеж, който се е скитал по тези алеи преди около век.
Когато Голенишчев-Кутузов е на път да се ожени, Гумильов все пак вече е получил съгласието на Ана: на 12 април 1910 г. те се женят. Още от мемоарите на Валерия Срезневска: „Една хубава сутрин получих известие за сватбата им. Това ме изненада. Аня пристигна скоро след това. … Тогава тя говореше мимоходом за брака си и ми се стори, че в нея нищо не се е променило; тя нямаше абсолютно никакво желание, както често се случва с младоженците, да говори за съдбата си. Сякаш това събитие не можеше да има значение нито за нея, нито за мен. Говорихме много и дълго на различни теми. Тя чете поезия, много по-женствена и задълбочена отпреди. В нея не съзрях образа на Коля. Както в следващите текстове, където пестеливо и мимолетно можете да намерите намеци за съпруга й, за разлика от неговите текстове, където образът на съпругата му се издига властно и безмилостно до последните дни от живота му, през всичките му пристрастия и различни теми. Ту русалка, ту вещица, ту просто жена, „прикриваща зъл празник“.
На медения си месец те отиват в Париж. И там Ана веднага се влюбва в другиго.. Млад и много зле облечен художник, чието име по това време никой не знае, рисува странни, удължени портрети с невероятна скорост в синя тетрадка. Бърза размяна на погледи между него и Ана се случва, когато Гумильов отсъства някъде за няколко минути. Връщайки се, Николай разбира всичко и дори се скарва с Модилияни. Но той не можа да промени нищо. „Ще дойда тук някой ден“, казва Ана на художника и изпълнява обещанието си. Сама го намира…
Следва завръщане в Русия. Отиват да живеят в оригиналния родителски дом на Гумильов, в Слепньово. Тук, може би по-малко от където и да било другаде, Ана се чувства като у дома си. Тесният диван в стаята й е толкова твърд, че Ахматова се събужда през нощта и дълго седи, за да си почине от аскетичното легло. Тя обаче не прави нищо, за да смени леглото, сякаш знае, че няма да бъде дълго тук. Учтива, самотна, непристъпна, тя не може да не дразни свекърва си… Тя нарича Ана в очите „египетска танцувачка“, а зад гърба й – „знаменитата лондонска мумия“ (която носи нещастие на всички).
Самата Ана вярва, че нейното присъствие ще донесе неприятности. Тя е предпазлива, когато проявява способността си да тълкува сънища, да вижда през хората. Вижда точно и през съпруга си. Така че не повдига вежди, когато влюбеният Гумильов, който я търси толкова години, потегля към Африка пет месеца след сватбата в търсене на приключения. Колко различни са те! Тя обмисля, той действа. Тя мрази екзотични неща и отива в друга стая, когато той започва да говори за пътуванията си в Абисиния, за лов на тигри. Свикнала да пише и чете през нощта, Ана слиза на закуска по-късно от всички останали – с неизменната огърлица от малахит и бяла капачка от фина дантела, като гост – и заради нея отново трябва да се разгарят въглените за самовара.
Те непрекъснато се състезават в нещо. Гумильов все още не приема поезията ѝ. Както по-късно казва самата Ахматова: „Цяла Русия имитираше Гумильов. Но не и аз“.
Гумильов се втурва за втори път в Африка.

Амедео Модилияни

НА СВОБОДНАТА ПЕЙКА
Задявката с Модилияни (за която вече писахме в този сайт) тя преживява като свой женски триумф. По парижките улици всички я гледат, мъжете изразяват възхищението си на глас, а жените гледат със завист. Рускинята е с бяла рокля и широкопола сламена шапка с голямо бяло щраусово перо. Писалото е донесено от Абисиния от Гумильов…
… И отново у дома, при съпруга. „През 1911 г. дойдох в Слепньово направо от Париж и една гърбава прислужница в дамската тоалетна на гарата в Бежецк, която от векове познаваше всички в Слепньово, отказа да ме признае за дама и каза на някого: „Госпожата от къщата дойде при господата в Слепньово…“.

ХЛЕВОУСТИТЕ ПОЕТЕСИ
Нейното парижко прелюбодеяние Николай все пак преживява. Това, което той изобщо не иска да приеме, е нейната поезия. Все още смята стиховете й за слаби, съветва я да пише по-кратко и се чуди защо на литературните вечери в Санкт Петербург младите хора бушуват, когато видят Ахматова. Две тънки стихосбирки – „Вечер“ и „Розариум“, правят чудо. Славата идва внезапно, като торнадо, но не събаря тази странна жена. Както външно, така и вътрешно, Ахматова остава невъзмутима. „Научих жените да говорят. Но, Боже, сега не можеш за им затвориш устите!", шегува се тя.
Ана харесва бохемския живот. А цветът на петербургската бохема се събира всяка вечер в „Бездомното куче“, където Тамара Карсавина танцува, мрачният Блок копнее, налива вино и до сутринта се говори за поезия и за странностите на руския ерос. Има произнесени „нощни“ думи, които никой няма да повтори сутрин, има кръстосани очи и завързани любовни драми. Обезумели, огорчени, надменни, те не знаят как да бъдат просто щастливи: трябва да се тиранизират, да пият от мъка, да се променят и да търсят безкрайно промени.
Мъжете се стичат към Ана като молци. Случва се човек, който току-що я е срещнал, веднага да заяви любовта си. Един нещастен млад офицер, Михаил Линдеберг, се застрелва заради нея. Да, и на други Ахматова носи много трудна любов, като неприятност. На сутринта граф Валентин Зубов носи нейните рози – вече поувехнали. Графът е наистина богат фен. В луксозния му дворец от черен мрамор се разхождат лакеи в камизоли и бели чорапи и доставят шери ракия, чай, сладкиши. Валентин Платонович урежда концерти в Зелената зала с малахитова камина. Ана Андреевна обича да седи пред тази камина върху бяла меча кожа в плисирана рокля от люлякова коприна. Графът не откъсва поглед от нея през цялата вечер. Когато тя излиза да чете поезия, той пребледнява и замръзва на място. И все пак Ахматова напуска Зубов – заради Николай Недоброво, когото скоро сменя с Борис Анреп (какви странни имена!).
Величествената Ахматова, която е сравнявана Клеопатра, всъщност е само на двадесет и шест години. И тя често нарушава седмата заповед. О, да, има за какво да се кори! Гумильов, разбира се, също не е без грях. В Петербург се говори, че той е довел черна принцеса от Африка. Отвъдморските наложници не са намерени, но домашни увлечения – колкото щете. Например собствената му племенница Машенка Кузмина-Караваева. И цял хор от влюбени измежду ученичките, една дори ражда дете на Николай. Продължавайки да запазват брака и приятелството си, Ахматова и Гумильов си нанасят удар след удар. Ана отдавна го нарича приятел и брат. Но Гумильов мисли различно, безнадеждно влюбен в собствената си съпруга, въпреки всичките си романи.
Раждането на Гумилвьонок, както приятелите кръщават бебето им, не прави видимо впечатление на съпрузите. И двамата прекарват повече време в писане на поезия в чест на това събитие, отколкото на дундуркане на детето. Но свекървата Ана Ивановна омеква към снаха си и й прощава всичко заради внука си. Малкият Льовушка обаче не може да скрепи брака на двамата поети – Ахматова и Гумильов все пак се развеждат малко след завръщането на Николай от Втората световна война.
Валерия Срезневска: „Седейки в малката ми тъмночервена стая, на голям диван, Аня каза, че иска да се раздели с него завинаги. Коля пребледня ужасно, помълча и рече: „Винаги съм казвал, че си напълно свободна да правиш каквото искаш“. Стана и си тръгна. Струваше му много да го каже… на него, който властно искаше да се разпорежда с жената по желание и дори по прищявка. Но въпреки това го каза!“.
Превод от руски (със съкращения): Г. ВЕНИН







Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.