Бежанци не от, а към прародината

Траян ДИМИТРОВ Веднага след Освобождението на България Варна се превръща в притегателен център за многобройните бежанци, които прииждат от всички поробени краища останали извън пределите на свободна България. Започнал да се оформя като важен пристанищен, административен и стопански център, градът предлага определени възможности за развитие. Заедно с намерилите убежище българи от Одринска Тракия, Северна Добруджа и Бесарабия, във Варна се заселват и българи от Македония. Самостоятелните изяви на македонските българи датират от първите години след Освобождението. През 1880 г. от тяхната общност („от злочестните Македонски Българи, живущи в град Варна“) е съставен апел до княз Батенберг. В своето обръщение до княза те правят кратка ретроспекция за възникването на Македонския въпрос. Македонските бежанци заявяват категорично, че той възниква през 1878 г. в резултат на несправедливите решение на Берлинския конгрес. Те определят себе си като „ние – временно живущите в гр. Варна Македонски Българи“ и изразяват своята надежда към младия български владетел, че той ще успее да извоюва права, за да могат и в Македония „да придобият человечески правдини“, на „каквито се радват нашите братя в Източна Румелия“. Очевидно е, че идеята за автономна Македония по подобие на Източна Румелия вече съществува сред македонската емиграция. Организирането на бежанците от Македония във Варна започва още през 1885 г., когато е основано „Македонско благотворително дружество“, което си поставя за цел да подпомага учебното и църковното дело в поробена Македония. През 1894 г. се основава и дружество „Отечество“, според чиито устав то си поставя за цел да работи за „политическо освобождение, гражданското и интелектуално повдигание на всичките народности в Европейска Турция. Малко по-късно „Отечество“ се обръщат с „Възвание“ към всички народности, които искат свобода от турското владичество. Авторите на това „Възвание“ се обосновават от нуждата да се противодейства на турските насилия извършвани над християнското население. Така на 18 декември 1894 г. във Варна се събират над 1000 души, които да обсъдят по какъв начин да бъде проведена борбата срещу турския поробител. Впечатляващ е амбициозният замисъл. Инициаторите виждат в лицето на новата организация нещо като Общо дружество на „всички македонци и свободолюбци“, които се намират в България, Турция, Румъния, Сърбия, Гърция, Австрия и Русия. От името на Никола Драгулев, който е председател на Централния комитет и неговия първи секретар Никола Полински е отправен призив навсякъде да се образуват клонове на проектираната организация. През есента на 1893 г. в Солун е създадена Вътрешната Македоно-Одринска организация (ВМОРО). Тя поставя началото на организираното националноосвободително движение на българите в Македония и Одринско. Превръщането й във фактор, който определя ситуацията в Македония става бавно и поетапно. В началото тя обхваща тесен кръг от членове, предимно учителската интелигенция, не разполага с голям финансов ресурс, нито оръжие. Дейността й се ограничава основно до провеждане на агитация и пропаганда. Едва след провеждането на Солунския конгрес от 1896 г. и изграждането на нейния Четнически институт през 1899 г., ВМОРО се обособява като водач и фактор в националноосвободителната борба на българите в Македония. През 1895 г. в София се създава и втората организация на българите от Македония – Македонският комитет. Неговото възникване е естествен резултат от дългогодишното обединяване на многобройните емигрантски дружества в Княжество България. През 1895 г. варненското дружество „Отечество“ се саморазпуска и на негово място се учредява ново Македонско дружество с председател Дамян Перелингов, което става клон на Македонския комитет в София. Варненското Македоно-одринско дружество е едно от най-големите в страната и като такова се включва активно в дейността на Македоно-Одринската организация, която се определя от ръководния й орган – Върховния комитет. Чрез свои делегати дружеството участва в конгресите на МОО, но същевременно варненци са все повече ангажирани с дейността на ВМОРО. Това не е в противоречие, а напротив в синхрон и е един вид всестранна подкрепа за националноосвободителната кауза. През лятото на 1895 г. ръководеният от Трайко Китанчев Македонски комитет провежда спомената Четническа акция. С подкрепата на правителството на Константин Стоилов, което отпуска оръжие, в Македония са изпратени чети, които общо наброяват няколкостотин човека. За жалост акцията не постига желаният резултат за вдигане на населението в Македония, но пък акцията получава широк обществен отзвук, както в България, така и сред Великите сили. Варна, началото на XX век Варненското дружество активно подпомага Четническата акция. В отговор на изпратената през пролетта от Трайко Китанчев телеграма започва усилено събиране на оръжие и парични средства. Привлечени към делото са и стотици доброволци като техният брой по списък достига 850 души. Варненското дружество поема тяхната издръжка и разходите по изпращането им за София и Македония. Поради бързото развитие на нещата само малка част от тях успяват да вземат реално участие, но желанието и резултатите, които са постигнати от варненци са впечатляващи. Освен с изпращането на доброволци, сериозна е и набраната финансова помощ, която е в размер на 11 000 лв. За голямото постижение на варненци говори и телеграмата изпратена от Трайко Китанчев, в която им благодари за отдадеността към каузата. В годините след Четническата акция дейността на Върховния македонски комитет отслабва, като това се отразява осезаемо и върху неговите клонове в страната. Тази тенденция не пропуска и Варна за жалост. Ситуацията допълнително се усложнява през 1896 г., когато тракийските бежанци се отделят и основават самостоятелно дружество ‚Странджа“. През 1899 г. се провежда извънреден Шести македонски конгрес, на който е избран нов състав на Върховния комитет с председател Борис Сарафов. На конгреса е отчетена недостатъчната ефективност на дипломацията, към която се е придържал до този момент Комитета. Взема се решение приоритетен да бъде пътят на революцията за решение на Македонския въпрос. Варненският представител Д. Перелингов не прави изключение със своята революционна нагласа. В своето изказване на конгреса той заявява „че само с революцията ще се постигне нашата идея“. Но той не е и привърженик на въстаническото движение, заявявайки, че въстанието трябва да избухне „тогава, когато е съвършено подготвено“. Михаил Даев  Като част от общата стратегия за максимално достигане до всички македонски и тракийски бежанци Върховният комитет започва и формирането на стрелчески чети, които остават в историята като Стрелкови дружества. Те имат за основна задача да обучат емигрантите от Македония и Одринско (които не подлежат на военна служба в България) за целите на бъдещето освободително въстание. През есента на 1899 г. със съдействието на офицерите от Осми приморски полк във Варна е сформирана първата такава стрелкова чета, която има състав от 110 души. След около година четата се преименува на Стрелково дружество. През 1901 г. обаче под натиска на дипломатите на съседните балкански държави и на Великите сили дружествата са разформировани с указ на българското правителство. Оръжието и материалното имущество на варненското дружество е предадено на Македоно-одринското дружество в града, което от своя страна го препраща на ВМОРО. Участието на жителите от Варненска област в Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. е сравнително слабо. Причина за това може да се търси в обтегнатите отношения между ВМОРО и ВМОК, като започват и първите братски кръвопролития. Вътрешната организация е против прибързаното въстание и му се противопоставя. В самият Върховен комитет и сред самата емиграция също е настъпило разцепление. Съществуват и два ВМОК, единият с ръководител Стоян Михайловски, а другият начело с инж. Христо Станишев. Вторият комитет възприема изцяло идеята на ВМОРО за противодействие на акцията. Поради изключително сложната и напрегната ситуация варнеското дружество вече ръководено от Г. Каранджулов заема неутрална позиция. Но все пак изявилите желание да се включат във въстанието доброволци не са спирани и част от тях успяват да достигнат до бойните действия в Македонския край. Значително по-активно е участието на варненската емиграция в най-мащабното въстание на българите в Османската империя – Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. За разлика от Горноджумаджийското, то е подкрепено от всички македонски дружества в България. Поради недостиг на въоръжение започва и изнасяне на оръжие и от българските складове, което става със съдействието на офицерите от нашата армия. През март 1903 г. под ръководството на бъдещият ръководител на въстанието в Одринско Михаил Герджиков такава акция е извършена и във Варна. Със съдействието на части от Осми приморски полк са взети 60 пехотни пушки „Манлихер“. Във Варненският регион е сформирана доброволческа чета под ръководството на родения в Балчик Михаил Даев. Под негово водачество четата, наброяваща около 40 души, участва в кървавите боеве в Одринско и Тракия. За жалост недостигът на оръжие съпъствта Илинденско-Преображенското въстание от неговото начало до самия му край. Тази липса ярко контрастира с множеството, което иска да вземе участие в освободителните чети. На 26 август 1903 г. в писмо от Варна Кръстьо Петков (племенник на кап. Петко войвода), който е упълномощен да отговаря за набирането на оръжие съобщава в Бургас на Васил Пасков за изпращането на бойни материали. Той моли Пасков да провери дали патроните за вече остарелите пушки „Шаспо“ могат да се използват за по-новия модел „Мартини“. Писмото е показателно за готовността на варненци да се включат активно в каузата. Петков също така се интересува дали са нужни и хора за четите, защото има голям наплив и хората искат да бъдат или изпратени да се бият за свободата или изобщо да не бъдат записвани. Дамян Перелингов Проследявайки кореспонденцията между Кр. Петков и В. Пасков научаваме, че въстанието протича с успех, но трябват още доброволци, както и оръжие. За жалост за въоръжението така и не достига за сметка на хората, които искат да отидат да се бият в Македония и Одринско. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание във Варненска област се установяват над 3000 бежанци от пострадалите райони. Местната власт и станалият кмет Дамян Перелингов полагат всички усилия новодошлите да бъдат настанени и подпомогнати материално. Една част от бежанците се установяват при свои роднини, които са дошли във Варна през предходните години. Платена публикация - статия от подготвяния албум "Въстанието и участието на варненци", финансиран по проект от Община Варна - Фонд "Култура"