Без корен
Те седят пред вратите на къщи и блокове,
върху мръсния плочник, на дървени столчета,
с часове съхнат като изтръгнати нокти,
като тъжно прогнили доматени колчета.
Телом в мъртвияград, духом – в селското някога,
те сънуват наяве живота си, стария:
как ги зърва край портата кой-да-е някой
и речè:„Комшу, ей, аркадаш, как я караш?“.
Как разрохват със длан хлебородната пръст;
как погалват гальовно агне новородено;
как не мислят зулуми, коварства и мъст;
как придърпват небето в тревата зелена.
Тука никой не спира, минават с прибежки –
сякаш град се задава и ще брулне разсада.
Все не смогват децата, задъхани тежко,
и нагъват на крак скъпи блудкави гадости.
На асфалт не кълнят благини. Нито благост.
Няма дъх на кюмбе и на цъфнал салкъм.
Те седят и чернеят безплодни на прага,
чак до корен изтлели от безмилостен гръм.
|
