(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Недоразумението „БГ предложение за литературната Нобелова награда“

Георги ВЕНИН Омаян от припомката на Христо Стоянов, който направи блестящ разбор на едно от малкото (но доволно награждавани) стихотворения на Нобеловия ни кандидат Георги Господинов, и аз реших да прочета „аналитично“ – ако не като литературен критик, поне като словотворец – разказ от последната му книга. Този разказ („Жива душа“) бе отпечатан във в. „Уикенд“ от 28 май под антрефилето, че господин Господинов е номиниран (от Здравка Евтимова и ПЕН Клуба, който тя оглавява) за Нобелова награда за литература. Което е парадокс: защото самата Здравка е по-добър разказвач от него! Признавам без бой и кръстосани разпити, че след „Естествен роман“ (друго неспирно хвалено и награждавано отроче на ГГ), аз бях толкова отвратен, че спрях да следя литературните му подвизи, щедро спонсорирани от Сорос, „Отворено общество“ и „Америка за България“. Но да се върнем на разказа. Класически сюжет, селски пасторал в стила на Елин Пелин. Средностатистичен. И с поредното усещане, че нашият номинат не владее смисловите отсенки и тънкости на езика. Да прескочим това, че един от главните герои на разказа е наречен СУлука (вместо СОлука) – да речем, че неграмотните селяни така са го наричали, погрешно и невежо. Но ето една загадка: селото вече ЖИВЕЕЛО в гробищата, сиреч всички (без едного) са измрели. Ама като са измрели, как така са ЖИВИ – ЖИВЕЯТ СИ в гробовете! Не са се ПРЕСЕЛИЛИ, ПРЕМЕСТИЛИ, НЕ ОБИТАВАТ, не ЗАПЪЛВАТ, а направо ЖИВЕЯТ след смъртта, и то не в нечий ум или спомен – де факто! Тези гробища отдавна се били „превърнали в ЕДНА подивяла ботаническа градина. ЕДНО време, когато…“ (безсмислено повторение, след като ботаническата градина спокойно може да мине без това напълно излишно „една“, а ако толкова е възлюбил ГГ този артък, вместо „Едно време“ да бе писал „Някога“ или „Нявга“). Героят му по някое време ливва малко ракия от шишичката, която носи, за бог да прости – и:„напуканата от сушата пръст жадно ЗАСЪРБА ракията“. Колкото и да обичам тропите, сърбането, първо, предполага по-гъста смес, а не стопроцентова течност/питие; и второ, е привилегия на живите същества – с усти, зъби, езици, гърла; отде у тая пръст паст и небце!? Тя може да ПОПИЕ, метафорично дори да ПОГЪЛНЕ/ИЗГЪЛТА или ИЗСМУЧЕ ракийката, ама да я „сърба“…! Възрастният протагонист по едно време се умълчава и… „ВДИГНА отново шишето…“. Не бе, номинираний, когато човек отпива от бутилка, той я НАдига – не я вдига от пода, за да я сложи на масата или да я тури на горния рафт или върху надгробния паметник. И накрая на тоя несретник „цървулите му подпушиха и замириса на изгоряла ГУМА“. Как така на гума!: цървули се правят от кожа. Гумени цървули е нещо като агнешка чорба от свинско месо – няма такова чудо. Бъдещ нобелист, а не отличава цървул от галош! Дали не съм прекалено заядлив? Не. Ето, не споменавам фразата „се гледаха право очите“ – ясно ми е, че липсващото „в“ е невинна наборна грешка. Не ми приписвайте болезнена дребнавост. Но като предлагаш някого за най-високата световна литературна награда, той трябва да е безукорен, да е кристално съвършен като диамантите, които са завинаги… Сравненията са неизбежни: съпоставете този белезникав разказ с кой да е от „Дивите разкази“ на Хайтов и ми кажете защо НХ никога не е бил номиниран за Нобел, а ГГ е! И в каква летаргична дрямка се е унесъл Съюзът на българските писатели, чийто клет член е и моя милост! Може ли при жив класик с титанична дарба като Антон Дончев или на поет от мащаба на Борис Христов да си ожълтяваме потурите с подобно измекярство. Да предлагаме охлюв пред гепард в това отдавна политизирано надбягване. Добре, ГГ има много фенове, които вярват на телевизиите и не повдигат нос от Фейсбук… Те, разбира се, може и да не са чували за Антон Дончев. Понеже в съзнанието им вече няма място за другиго, освен за това „златно“ перо ГГ! (Би трябвало някои от тях да са фенове и на младия ни премиер, който мисли на и по американски и дори Бог му говори на английски, затова не е чувал за двойното отрицание в българския език и преди дни се самонокаутира, като тръсна, че трябва да водим „борба СРЕЩУ АНТИ-корупцията“…!?). Ако (почти съм сигурен) на Здравка Евтимова някой чичко (знае се кой) ѝ е скръцнал с чене да предложи Господинов за литературния Нобел, вас кой ви оглупи божем доброволно? Дундуркайте го този все по-затлъстяващ и все по-самодоволен писарушка. То и абревиатурата от имената му си го проси: ГеГо – мамин…! (Може и татин… макар че татко Сорос май с подозрителен мерак финансира и джендъристите. Но най-вече – плювачите на соца, като нашия човек… е, ДОНЯКЪДЕ наш, щото е най-паче подопечен на унгарския милиардер). Уж налюбваният от ГГ постмодернизъм е ориентиран повече към КАК, отколкото към КАКВО се пише, а излиза, че може да пишеш КАК-да-е, стига да пишеш КАКВОТО „трябва“. ГГ често се самоцитира със самохвалството на аристократичен нехайник в литературата, когото заливат с ласкателства, звонкове и призове и никой не смее да му каже „гък“ дори когато дращи безлични „шедьоври“. Същи Дон Корлеоне! Особено си харесва той фразата „Аз сме“. След Бертолд-Брехтовото „Ние е повече от аз и ти“, това звучи по палешки смехотворно. Царят ГГ може да „са“, но, макар Кокто да смята, че всички сме потенциални шизофреници, не всеки от нас е „реализирал този си потенциал“, тъй да се каже… Да не говорим, че в този разединен свят, ако личността е и вътрешно разединена, значи Апокалипсисът е прекрачил прага. Нужната фраза е „Ние съм“. Както казва един мой приятел, който преподава в реномиран колеж в Атина, всяка награда на Георги Господинов е (цитирам) „поредното „активно мероприятие“ на Сорос“… Толстой се отказа от Нобелова награда. Наш мамин ГеГо не би се отказал. Ни-ко-гиж! Макар че единственият мъжки жест, който може да стори, е още сега да си направи отвод.