(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Публично оглупяване,

02/26/19 / КУЛТУРА
или Как етикетът стана по-важен от съдържанието





Георги ВЕНИН

Какво става с четящата публика, с изкушените по художествената словесност? Първо, изтънява. Второ… оглупява.
По-точно – оглупяват я.
Натрапват й нови аршини за литературни стойности с такава подмолна преднамереност, че клетото днешно масово подсъзнание е разорано и засято с оваляни в пестициди семена – като надупчено с наркозни инжекции.
Пишуркащите герои на нашето време задължително трябва да са адепти на постмодернизма и на „Америка за България“, ако искат да калкулират предизвестени печалби от писанията си.
Най-„рейтинговият“ от тях започна своя поход към белетристичната слава, като спечели национална награда за „естествения“ си роман, в който „естествено“ ни занимава на няколко страници с „естествените“ си нужди в клозета, като не пропусна дасе изфука със знанията си по английски и ни затвори клаустрофобно в обяснения на думата closet, която значи килер (аз обаче ще си спестя разбора на глагола фук-ам се…).
Друг написа разхвалван широкопанорамен роман с историческа закваска, който едва ли някой е прочел до края, защото е написан на старокотленски диалект и дори специалистите по Българското Възраждане трябва да го четат с речник… който не съществува.
Трети за две години написа два романа, и двата наградени още преди да са прочетени, чиято описателна многословност кара бедният четец да се връща непрекъснато десет страници назад, за да си припомни за какво, аджеба, идеше реч.
Затова, когато една поклонничка на световната литература с печал сподели, че предпочита да препрочита (римата и алитерацията едва ли са случайни!) класическите романи от миналия и по-миналия век, се умислих.
Когато писах романа си „До дъно“, реших да е „класически“ по форма. Имах осмислено основание: хрумна ми, че във времена, когато изкуството робува на предвзети щампи и превръща в универсално клише модерното и постмодерното, единственият начин да си РАЗЛИЧЕН, а то ще рече ИСТИНСКИ МОДЕРЕН, е да си СТАРОМОДЕН; да възкресиш традиционното за нов живот: да разработиш съвременна тема с антично избистрени художествени средства.
Под „класически“ между другото разбирам и роман, който да събира между кориците си всички съсловия, всички прослойки на обществото. Защото постмодернизмът се занимава само с авторефлексиите на т.нар. интелектуалци; забравихме, че има селяни, работници – и че, колкото и да възвисяваме собствената си роля, материалното производство не е по-маловажно за многомерния живот от изкуството. Но това е друга тема.
Къде е границата между класическо и модерно? Има ли проблем?
Границата не е времева. Камю е класик, а Кафка е модернист!
Границата е в промененото отношение към връзката между форма и съдържание (колкото и да е условна).
При класицизма съдържанието оправдава формата; то я определя. При модернизма сякаш е обратното: формата оправдава съдържанието; тя се автономизира, става самоценна… и самоцелна.
С това всъщност и възниква проблемът: КАК се превръща в качество, независимо от КАКВО, и дори от ЗАЩО.
Иво Андрич отбелязва в своите „Безсъници“, че само някои от слабохарактерните мечтатели, „които освен това са и творци, успяват понякога да направят от яловите си мечтания, от нерешимия си спор с живота и от своята неспособност да го решат художествена творба и така по други пътища и начини да придадат смисъл на своя единствен и поради нездравите си илюзии опропастен живот“. Той сякаш е предугадил портрета на днешните постмодернисти, но е нямало как да знае, че, първо, художествеността на техните творби ще е все пак в съзвучие с яловите им блянове, и второ, че оплождането на тези „продукти“ ще бъде осребрявано с парите на финансови психоаналитици като Дьорд/Джордж Сорос.
И тук на сцената се качва пазарният маркетинг (което си е кристален плеоназъм), вербуваните рекламни агенти и мениджъри по връзките собществеността. И щом е пазар, върху всяко (постмодерно) бурканче се кльофва етикет. Етикетите са лепенки, които запушват устата и запечатватклепачите на критичното мислене. „Друговерците“ не бива да бъдат чути. Затова е този оглушителен шум около всяко ново постмодерно домогване: „нашумял“ има в корена си точно този шум.
Една от тумбата нашумели автори – розоберачка и сребърница, в прав текст заявява, че пише за пари и че популярността й е плод на договор с рекламна пиар фирма, която неспирно й лъска имиджа. Най-вече по телевизията.
Телевизорите са новите критици – като нощни пеперуди малкото останали „литерати“ (щом има „алитерати“ трябва да има и „литерати“, нали така?) се блъскат в примигващите проблясъци на телевизионнитеекрани, а после кръжат около своите поли(е)лейни кумири, които не са нищо повече от страничен продукт на предумишлено раздухвана масова психоза. Почти всички (дали е нужно това „почти“?) най-тиражни писатели са издънки на тази агресивна манипулация. Така фактът, че са най-купувани, най-търсени, най(може би)-четени, би трябвало да ги стресне. Защото при това промиване на мозъците, на което са подложени топящите се четящи българи и на което не се поддават само свръхустойчивите, в литературата най-продавани (по 100 кила.. книги) отновоса Крисковци, Тити и Папита (да не се бърка с Папа Хемингуей, този е българинът… Ханс).
А горестта в гласа на моята позната става още по-тежка, когато от вси страни атакуват старомодните любители на непреходното, че щом харесват класиката, значи отричат всичко нов(аторск)о. Това е силогизъм на опростенчество и недоразвитост. И смъртоносният следващ удар: че тази част от публиката е ретроградна, застойна и консервативна като скумрия в консерва, щом не чете господин Господинов и не се тълпи поклоннически на срешите с него, а вместо с него утолява жаждата си за истинско Слово с Йовков и Талев.
Е, и аз съм ретроград… А вий, вий сте идиоти!… (ако постмодернистите се наежат – това е цитат, така че да не посягат към Наказателния кодекс…). И да не забравят „демодирания“ Чехов. „В повечето случаи – казва той – модерното е синоним на претенциозно и временно.“
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.