(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ В спора се ражда…

08/30/19 / КУЛТУРА
или По почтен начин ли (ще) избираме почетните си съграждани?





Петя ГРАМ@ИКОВА

Повод за това писание ми дава статия на мой добър познат, отпечатана в друг сайт.
Тя започва с точно наблюдение: „През последните години периодично припламват спорове, свързани с присъждането, отказа или отнемането на различни почетни звания. Проблемът не е само местен – български, а повсеместен – световен. Това може да се възприема като симптом за незрелост в светски организираното модерно общество и като криза в авторитетите, развенчани от сгромолясването на тоталитарните общества през ХХ век“.
Няма спор по „припламващите спорове“.
Авторът прави историческа екскурзия кога и как се е появила титлата „Почетен гражданин“; дава примери и за държавни отличия в САЩ, Канада, Южна Корея, Непал,,Ирландия; градски звания в Сатерланд(Германия), Мюнхен,Москва, София,Бургас, Стара Загора, РусеиВелико Търново; проследява с какви привилегии се ползват лауреатите в Мюнхен, Лондон, Виена,Берлин,София, Варна и Стара Загора; споменава и казуса „отнемане на звания“ (на Хитлер, да речем) – казус, който не е „членуван“ или „алинеиран“ във варненския статут (това е една от подсказките за бъдеща редакция на нашия регламент, както и отдавна дискутираната нужда в обсъждането на номинациите да участват експерти от съответната област). Къртовският събирателски труд на моя познат заслужава похвала.
Но освен горните два приноса, в крайна сметка тази разходка из други страни и градове ни дава само поредното доказателство колко разнолика, и за съжаление – мътна, е по света практиката за отличаване на видни личности със значими приноси – и не избистря каквато и да е идея за нашия си, варненски, правилник. Въпреки излюбената фраза на българина „Защо да откривам топлата вода!“, другоземният опит не винаги и образцов, че да бъде прекопирван и дори пригаждан към нашите местни „преходни“ условия и… абе, аман от раболепие! Сигурна съм, че със свой ум и усилие може да сътворим по-добър, по-осмислен, и ако щете, по-изящен правен ред за почетното градско титулуване.
Или не?…
Имам и други, по-същностни несъгласия.
В последната част на статията авторът й се мъчи да ни предложи „формулата на справедливата оценка“ (така е озаглавена частта).
И тук призивът от началото на статията „гражданинът“ да заеме мястото на „поданика“ си захапва опашката. До кръв.
Защото… ей ви цитат: „Добре би било подобен ангажимент (номинирането и удостояването с почетни титли – бел. П. Г.) да се делегира изцяло на местната управа. Това ще неутрализира често проявявания стихиен натиск за титулуване „от улицата“. Подобен консерватизъм ще увеличи авторитета на званията“.
Дали става реч само за „благотворен консерватизъм“, или за „угодническо темане“ пред властимащите? И какво да разбираме под „улица“?
През 2017 година „управата“ в лицето на цялата общинска администрация на Варна, и особено на двете постоянни комисии „Култура и духовно развитие“ и „Образование и наука“, демонстрира три „консервативни“ свои „привилегии“: първо, да не спазва приетия от самата нея Статут за удостояване с почетни звания и отличия; второ, радикално да пренебрегне всички номинации на инициативни комитети и лакейски да даде вота си само за преките номинации, предложени лично от кмета и трето, да излъчва изумително невежество в сферите, където са се намъкнали уж като експерти общински съветници, които, ако не сте забелязали,хабер си нямат от културния живот на Варна, не ходят на кино, театър, премиери на нови книги и симфонични концерти, не четат книги, с една дума – тотално не общуват с изкуството (един от тях например, при това член и на двете комисии, сиреч овластен да предрешава резултатите с два гласа при двете поредни гласувания, с патос заяви, че щом един свещеник е католик, значи не е… християнин!; никой от членовете на двете комисии не бе чувал имената на номинираните, макар те да са значими личности във и за Варна, например на проф. Милко Коларов; единственото име, което им беше познато, бе на Филип Киркоров, затова пък номинираните спортисти се оказаха знайни за култур- и просветтрегерите досконално).
Авторът на коментираната статия отлично знае всичко това. Той години наред е водач на един от тези инициативни комитети, които сега всеки би могъл да нарече „стихийни“ и „улични“. Това е изметната гледна точка. Назоваванията са важни. Защото ние се кълнем, че най-важно в една демокрация е гражданското общество, чиято активна позиция в един момент може да бъда разпозната като „уличен натиск“!…
Но „темането“ става дори още по низкопоклонно в следващия абзац: „Удостояването с титлата на дългогодишни кметове, зам.-кметове и общински съветници ще повиши авторитета и отговорността на участниците в местната власт“. И т.н. Това вече се е случвало и се случва: през същата 2017-ма година – на Пламен Градинаров. Зле мотивирано и някак спешено.
Следва намек гласуванията да са при закрити врата (сигурно за да не чуваме как се излагат общинските съветници…): „Процедурата на гласуване се нуждае от дискретност и от защита на достойнството на кандидатите за високото отличие. Затова по-добре е решенията да се вземат с консенсус, а не с обикновено или квалифицирано мнозинство“.Второто изречение е мъгливо и иска разшифровка: ще се гласува ли изобщо, или просто ще си побъбрят пишман общинарите и някой ще викне: „Ами дайте да му дадем!“, а другите ще отвърнат: „’Убо!“ (само сменете ударението – и става УБО…).
След подобни „поводи за размисъл“ последните три думи, които обобщават главното послание на статията, звучат шаржово: „стабилна ценностна система“.
„Консервативен“, „стабилен“ и „застоен“ са тънко отличими понятия, но все пак от едно синонимно гнездо.
В известен смисъл няма нищо по-стабилно от вкочанен фосил.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.