(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ За позитивния непукизъм,

01/11/19 / КУЛТУРА
или Как „положителното мислене“ ни превръща в плячка





Георги ВЕНИН

Във Фейсбук няма „Не харесвам“. Всичко във Фейсбук е за харесване или… за премълчаване. Да не би Фейсбук да е мъртвец („За мъртвите или… или…“)!?
Зукърбърг създаде нова презумпция – презумпцията за съвършенство… и то без допълнението „до доказване на противното“.
Е, да речем, че съм адвокат на ищец срещу девалвацията на избора, срещу унификацията на личното мнение и злоупотребата с мантрата „Мислете позитивно!“.
От години ни го натрапват. Мнозина се държат за тази сламка и си въобразяват, че тя ще удържи на водовъртния и буреносен, и нееднозначен живот. Sancta Simplicitas…
Как това положително мислене ни избавя от… абе, от всичко (!)?
Като заличава синора между добро и зло. Между фино и грубо. Между качествено и недодялано. Между дълбочинно и първосигнално. Между височинно и посредствено.
Нямаш правото да не харесваш. Няма такава функция.
Затова форумите на Фейсбук са пълни с кресливо наддумване: защото няма „Не харесвам“; иначе повечето неЛИЦЕприятни буци (FACE-Book несъгласия) щяха да се хвърлят по насрещния с едно щракване на мишковото клавишче. А сега е махленска кавгаджийница.
С една дума: ефектът е обратен.
Когато сам хлопваш вратата, през която може да изфучи гневът, той яростно разбива прозореца. Когато затваряш очи пред пошлото и търсиш миражна красота в грозното, ти лоботомираш половината от двуполюсния свят, в който живееш. Тази терапевтична подмяна няма как да не трови отвътре организма ти, понеже той, като телесност, също е полюсен.
Тук не мога да не припомня какво написах още преди девет години в книгата си с фрагменти „Не съм Чоран…“:
„Един от намножилите се „мениджъри на успеха“, „гурута на печелившия бизнес“, поредният чичко с разтегнати устни, велеречив проповедник на целофанените американски усмивки, при това – с претенцията да е господар на подсъзнанието, на едно място е изтърсил (ако не е грешка в превода, което ме съмнява): „Това, което наричаме печал, е по-голямото дете на страха и много прилича на баща си“.
(Бих възкликнал „Свещена простота!”, но тук не става реч за простота, а за пропаганда на покварена изкуственост, а тя не може да е свещена – дори тропосана с ирония.)
Тъй като мистър Джон Кехоу се прави на извисен, езотерично „калèн“, или най-малкото теологически „подкован“, нека му напомня края на Глава първа от Еклисиаста, за да спре да внушава на хората, че БИХА МОГЛИ пожизнено, а и БИ ТРЯБВАЛО, да са разнежено ококорени, глупаво ухилени и съмнително ведролики; че естественото им състояние е да са денонощно радостни,
доволни от себе си, щастливи и неспирно въодушевени. Проповедникът казва: „… който трупа познание, трупа печал“. (Да добавя: но изстисква страха от себе си, понеже нас ни плаши най-вече непознатото.) Няма нужда да довършвам силогизма, за да си дадем сметка от кой тип са вечните бодряги, възлюбени от мистър Кехоу…“.
Бъдете себе си, не дезертирайте от битката, или поне от осъдителната оценка, на негативното в живота, защото тя е начин да еволюираме. (Това не значи да сте нетолерантни, хулиганстващи адепти на всепозволеността; то означава само да го признаете и посочите, без да отвръщате очи от него.) Защото, колкото и сладко, мило и добронамерено да звучи, позитивното мислене е мизантропско: то ви отнема правото на човешка нормалност и ви превръща в алгоритми. Застойни при това.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.