Безпощадната „Aутопсия на една любов” на Виктор Пасков

10/02/18 / КУЛТУРА
Музика, секс, дуенде и ярък портрет на бездните в съзнанието в една от най-провокативните творби, писани от български автор някога.





След „Балада за Георг Хених”, която през 2018 г. получи заслужено място в задължителната учебна програма, и „Германия, мръсна приказка”, в ново луксозно издание с твърди корици на българския пазар излиза и „Аутопсия на една любов” – най-оспорваният роман на писателя, журналист и музикант Виктор Пасков.
Всичко започва, когато завърналият се в България за годишния си отпуск музикант Чарли среща Ина – фаталната жена с неочаквано призвание: да бъде нечий греховен инструмент. И с репутация, която не може да се сравни дори с една нощ, прекарана с нея. Когато Ина я няма, следва самота, а празнотата в България от края на 60-те става oще по-осезаема. Едно загубено поколение си отива. А „небесният биг-бенд” става все по-многоброен.
Побеждава ли любовта всичко или страстта успява да изпепели всички пътища между две „бездни”, прегърнали се за един кратък миг?
„Аутопсия на една любов” е унищожително саркастичен и фатално откровен роман, в който акордите на саморазрушението – социално и личностно, както и на творческия порив, се врязват в читателското сърце.
Страст, джаз обич, приятелство и смърт се преплитат в скандална, но наситена с емоции изповед, в която „музиката може и да убива”, но обичта побеждава и в смъртта.
Защото „въпреки живота”, в творчеството на Пасков всичко е любов.
„А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.”
Виктор Пасков
„Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница. Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.
„Аутопсия на една любов“ може да ви възмути или възхити. Все тая. Важно е само да не забравяте, че и най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.”
Димитър Стоянович


Из „Aутопсия на една любов” от Виктор Пасков
* * *
Защо аз?
...Преди две години, след една убийствена обиколка с приятелите по всички пиано барове в столицата, попаднахме в джаз клуба на „Раковски“. Тогава светът все още бе наред. Бях в отпуск. От някакъв грък в Кройцберг бях купил едно раздрънкано ауди трета ръка, което ме дотъркаля до София, и ние кръстосвахме нощните улици, натъпкани в него като червеи в рибарска кутия.
В клуба свиреше Хари Милинката.
С Милинката не се бяхме виждали повече от десет години, от времето, когато духна в Дания с Патрата и Коло Бемката. Тримата бяха изкарали половин година в някаква кръчма в Копенхаген и когато срокът на договора изтекъл и дошло време да се връщат в България, Хари свил мръсния номер. Сума ти време след това Патрата и Коло не видяха бял свят и свиреха само по Черноморието, но бързо му простиха. С музикантите е така.
Сега Милинката се бе върнал от желирания си Копенхаген за няколко седмици и свиреше в това клубче за свой кеф и за кеф на приятелите. Всички бяха тук – папа Стефан и Ваньо Хармониката, Еди, Кристиан, Светльо Вокса, Светла и Тони, а също и куп нахакани младоци, чиито физиономии не познавах.
Милинката правеше чудеса на хамънда и изтръгваше от него невероятни ефекти. За тези десетина години се бе развил и навил като пружина на матрак. С една дума – музикант от класа.
Някой ми тикна в ръцете сакс. Май че папа Стефан. Май че беше неговият собствен.
Застанах до Хари, той се обърна, ухили се и вдигна за миг палец.
Бе надебелял поне с двайсет кила и имаше гуша на пеликан, но очите му бяха все тъй кръгли и лукави, а пръстите – дълги, тънки и бързи.
Знаех, че ще засвири вариация по „Хонки тонк“, а ла Колтрейн. Навремето, още в консерваторията, се забавлявахме да свирим часове наред това парче, пълно с подводни камъни и хармонии, преплитащи се като паяци в любовен клинч.
– Всичко е въпрос на екстаз, кюрд! – изкрещя между две безумни модулации Хари. Лафът също бе от времето, когато светът беше наред. Трябваше да отговоря, че екстазът е в самата фраза, а всичко друго е метастаза.
Такива ги ръсехме в палеолита, когато морето ни бе до колене, джазът влизаше в кръвта ни като отрова на кротал и ни всмукваше в черната си дупка, а ние бяхме щастливи като онези маймуни, как се казваха, с червените задници.
В началото си подхвърляхме темите леко и небрежно като двама профитенисисти, които загряват. Постепенно Милинката захапа и започна да ме пързаля нагоре-надолу по гами и хармонии, а аз се мъчех да отгатна с такт по-напред в кой джендем на импровизациите ще ме вкара в следващия миг и отгатвах; пързалях го и аз, надувах свирката и разлагах мелодията хроматично на съставните ѝ части, събирахме се и се разделяхме, пускахме си музикални шеги и капани, които всички фиркани до козирката и наблъскани по сепаретата стари муцуни разбираха и оценяваха, а младоците гледаха озадачено, защото си имаха свои собствени номера и закачки. Той бе възприел маниера на Джими Смит, бе загърбил акордовото свирене и прокарваше бързи и задъхани бибоп линии, подсилени от бляскав и режещ саунд, какъвто отдавна не бях чувал от жив органист. Накрая Хари удари рязко един увеличен септакорд за финал и ми остави каденцата, която аз въртях близо три минути, модулирайки и вдигайки се с половин тон все по-нагоре и по-нагоре, и когато изчерпах модулациите, скъсах мелодията по средата като лист хартия, с прощален писък в четвърта октава, който минава през душата като свръхзвуков изтребител в облак.
– Хайл Хитлер, кюрд! Свириш като Гьобелс. Извади ми душата – изпъшка Хари, триейки врат и чело с пешкир.
– Лявата ти ръка все още не знае какво прави дясната – отвърнах в същия стил. – Стига с тази Библия. Чети Андерсен. Написал е страхотен учебник за акордеон.
В този миг, както си разменяхме с Милинката дребни реплики, я видях. Седеше на високото столче до бара със Светльо Вокса и отпиваше от питието си.
Светльо ѝ шепнеше нещо на ухо – ясно какво може да шепне един музикант на едно дългокрако неземно с огненочервени, вълнисти коси до кръста, устни на тромбонистка и зелени очи като два сатъра.
Не бих казал, че ме удари индианската светкавица, но сатърите ми разцепиха мозъка като тиква.
...Ужасната ѝ, огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта. Когато ходя по улиците, гледам да съм в близост до сградите: ако получа внезапен инфаркт, тялото ми да се опре до стената и да се смъква постепенно на земята, а не да пльосна като чувал и да си разбия физиономията.
Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл. Ужасявам се от бъдещето, от старостта, от безперспективността. Равносметките са жестоки и разбиващи. Този свят и този живот са сън под наркоза. Аз съм зомби.
* * *
Онази вечер седяхме с Ина на високите столчета в бара, докато се зазори. Светльо великодушно ми отстъпи мястото си и изчезна някъде в тълпата. Музикантите се сменяха на подиума. Само Милинката бе несменяем. Сякаш искаше да изсвири от душата си цялата музика, която бе насъбрал там през дългите, лишени от екстаз години в луксозната пудриера Дания. Младоците също се качиха по едно време при него и бяха прекрасни.
За какво си говорехме, докато смучехме фалшивото шотландско уиски? Не помня вече. За обединена Германия, която слабо ме интересуваше, за живота в театъра, който не бих заменил за три обединени Германии, за абсолютно побърканата ситуация в България, която простаци и демагози наричаха „демокрация“, за работата ѝ в някакъв вестник, където тя била рекламен агент, и колко е трудно да склониш мутрите от банките да пуснат някой лев за реклама...

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.