CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Битките на приморци – път към безсмъртието! Първа част

12/21/21 / ИСТОРИЯ
Войните в края на XIX век и началото на XX век вписват героизма на бойците от варненския Осми приморски полк във военната история на България!





Симеон КУЛИШ


„Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.”

След тези слова на вечния Вазов ние сме длъжни да помълчим и отдадем нужната почит към всички онези знайни и незнайни българи – мъже и жени, посветили живота си за великото, свято дело – Родината!
... вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте –
до втората тръба.”

Да, такава е съдбата на героите – да бъдат за пример, да бъдат емблема, един висок, сияен образ на подражание, но и на памет – на вечна памет!
Това е най-малкото, което днес ние, хората от началото на XXI-я век, можем да кажем за българите от преди повече от 100 години. Това са хората, изпълнили със съдържание думата „БЪЛГАРИЯ“, изписали я с главни букви върху картата на Европа. Не само защото сложиха телата си пред димящите дула на врага, а защото вярваха в правотата на своите действия, защитавайки най-святото – родната земя и своя брат!

***
Историята на приморци е малка част от големия пъзел на българската действителност и военна история от края на XIX и началото на XX век. Тя е естествен и искрен отговор на всички онези явни и задкулисни борби на Великите сили, които имаха за цел да наложат своите интереси за сметка на другите. С участието си във войните за национално обединение, войниците от Осми приморски полк потвърждават правилото, а не изключението, че най-сладко се умира за Родината!
Първото голямо изпитание, пред което се изправят българите, е Сръбско-българската война от 1885 г. Спокойно и с гордост може да я наречем Първа Отечествена война! Тя идва като следствие от първия националнообединителен акт – Съединението! С този военен конфликт се полага началото на дългия и трънлив път, по който България ще трябва да премине, за да се опита да събере всички свои дялове, братя и сестри под една обща държавна стряха. Младото княжество със своя едва 28 годишен монарх заявяват себе си пред света, печелейки уважение, защото побеждава не само то, но и историческата правда. Войната на „българските капитани срещу сръбските генерали“, както я наричат европейските журналисти, е неоспоримо доказателство за силата на българския войник и за неговия боен дух. Докато армията се сражава, народът помага с всички възможни сили.
Няма да бъде забравена всеотдайността и мъжката борба на приморци край Сливница, Цариброд и Пирот. Още по-трудно биха били изтрити спомените за величавия подвиг на 100-те младежи от т.нар. Сандровска чета от Варна, съставена от ученици, учители и студенти. На тях и на още около 1300 – 1600 души се пада честта да защитават Белоградчик. На 4 ноември 1885 г. 25-има ученици, водени от един ефрейтор, извършват контраатака и успяват да пленят цял взвод сърби и едно оръдие, принуждавайки агресора да отстъпи панически.

***


„Балканите произвеждат повече история,
отколкото могат да консумират.”

Британският „приятел“ на България действително е прав. Но също така е вярно, че никой народ на Балканите не постига изведнъж своето обединение и всеки от тях има „вековни сметки за разчистване“ с обречения „Болен човек на Босфора.”
Балканските войни са историческа необходимост! Небрежно, но с финес, Клио ни предлага този опиат, които ние, жадни, трябва да изпием, и то до дъно, заедно с горчилката. За нас – българите, събитията от 1912 – 1913 г. са поредният, но не и последен епизод от стремежа ни към Великото дело. Горд, непоколебим, изпълнен с патриотизъм, родният войник отива на бойното поле без страх, защото знае, че се изправя пред олтара на Отечеството, а както знаем – на смелите и Бог помага!
По всичко личи, че оформилият се окончателно в края на септември 1912 г. Балкански съюз е своего рода коалиция с временен характер, на принципа: „да унищожим врага, а после ще му мислим“. Съвременната историческа наука е установила някои пропуски от страна на българската дипломация, които ще изиграят лоша шега на София през лятото на 1913 г. Но в историята и живота няма „ако“, както и връщане назад!
На 5 октомври сигналът е даден! В Манифест към българския народ цар Фердинанд заявява: „Нашето дело е право, велико и свято“. Само тези няколко думи са напълно достатъчни, за да „изреве българският лъв“ и да поеме по пътя на честта. Опиянението е всеобщо, а въодушевлението – неописуемо! Минават само няколко дена и се заформят едни от генералните сражения през войната за българите – по линията Бунархисар – Люлебургаз. Нито един гърмеж или топовен изстрел не успява да заглуши раздиращия въздуха вик на ген. Радко Димитриев, когато отправя своята заповед към началник на дивизия ген. Павел Христов: „Умрете с дивизията на място. Ни крачка назад! На добър час!“ . Несломимият дух на българския войник прави и този път невъзможното, за да отвоюва своето. Османската държава изпада в ужас пред настъпващите родни части. Прекрасно свидетелство, свързано с тези драматични дни на октомври, са думите на главнокомандващия турската армия с дата 31 октомври 1912 г.: „Чаталдженската линия, която днес армията държи, е последната надежда на държавата. Цариград е в опасност“ . В тази славна епопея със златни букви се изписва и подвигът на приморци при Селиолу, Гердели и Енидже. При последното сражение те дават едва седмина ранени и НИТО ЕДНА жертва. Но най-голямата награда за българските войни се оказва топлото посрещане на селяните. В Енидже ги приемат като освободители, стискат им ръцете, прегръщат ги, тъй както майка – детето си. Получават сърдечен поздрав, и то на български език: „Добре дошли!“.


Началото на 1913 г. предлага нови възможности и успехи за българската армия. През януари е отбит десантът при Шаркьой и настъплението при Булаир. Идва ред на Одрин (11 – 13 март 1913 г.). Смятана за непревземаема, тази крепост в рамките само на няколко дена се оказва в български ръце. Не случайно, виждайки блестящите победи на нашата армия при Лозенград, германският генерал Фог ще възкликне: „Одрин е непревземаема крепост, но за българите — кой знае“.
Щурмът започва на 11 март в 13 ч., когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта. Атаката на българската пехота започва в 3 ч. от Източния сектор, последвана скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че пред¬ните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор.
На 13 март в 3:20 ч. започва пос¬лед¬ният щурм на глав¬ната фор¬това линия. Ударът е нанесен в Източ¬ния сек¬тор от нашата пехота. На разсъм¬ване е превзет форта Аджийолу, а от шип¬ченци – Айваз¬баба. Това е краят. Фор¬товете започ¬ват да падат един след друг. Преди обед Шукри паша изп¬раща пос¬ледна телег¬рама: „Всичко е свър¬шено! Бъл¬гар¬с¬ките войски нахъл¬т¬ват вече в самия град“ – и тръгва под кон-воя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тър¬жес¬т¬вува победоносно в Одрин. Комен¬дан¬тът на крепостта Шукри паша, предавайки сабята си, прошепва гор¬чивото приз¬нание: „Храб¬ростта на бъл¬гар¬с¬ката армия е без¬подобна. Аз сега се уверих, че на вашата армия никаква крепост не може да противос¬тои” . Не закъсняват похвалите и от самия български цар. В свое писмо до ген. М. Савов той пише: „Бляскавите успехи на Съюзните войски, опериращи около Адрианополската крепост, а особено героичните усилия на тези около Източния сектор, Ме зарадваха и възхитиха…” .

Генералите



„Падна Одрин в щурм титански!
И светът мълви тревожно:
„За тоз храбър бяс балкански
нищо няма невъзможно!“

На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден – 1 април.
Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г., като Османската империя се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Всички останали въпроси и претенции остават неуредени (подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации).

-----------------------------------------------------
1. Вазов, Ив. Новото гробище над Сливница.
2 Пак там.
3 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство 1877 – 1918, Изд. Рива, 2020, с.50.
4 Уинстън Чърчил (1874 – 1965 г.) – политик, министър-председател на Великобритания.
5 Велев, Г. и колектив, История на българите, Изд. Труд, 2009, с.160.
6 Пак там, с.167.
7 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство..., с.133.
8 „Вие покрихте България със слава, а нашата армия – с лавров венец…”, https://zemia-news.bg/ [достъп към 5.12.2021 г.].
9 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство..., с.184.
10 Вазов. Ив. Щурмът на Одрин.
11 https://archives.bg/wars/bv [достъп към 5.12.2021 г.].







 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2024, Всички права запазени.