Божествената комедия на последните думи на римските императори

Луций Аней Сенека Мери БИЪРД Едно от най-забавните произведения на римската литература, оцеляло – и единственото, което някога ме е карало да се смея на глас – е скеч, написан от философа Сенека, за приключенията на император Клавдий по пътя му към планината Олимп след смъртта му. Озаглавен „Apocolocyntosis Divi Claudii“ („Тиквата“ на обожествения Клавдий“), той разказва как римският сенат обявява, че мъртвият император вече е бог със собствен храм, свещеници и официални ритуали на поклонение. Обожествяването на императорите е доста обичайна практика по онова време и измамата твърди, че повдига мъглата над онова, което наистина се е случило по време на процеса. Тиберий Клавдий Цезар Август Германик Това е шега на вътрешен човек. Сенека е възпитател на Нерон, който е наследник на Клавдий и негов доведен син. Идеята е, че обърканият стар император – за когото се говори, че е бил довършен с няколко отровни гъби от съпругата си Агрипина – всъщност не е подходящ да бъде божествен. Докато Клавдий се изкачва на планината Олимп, до „истинските“ богове стига вестта, че е пристигнал непознат и че той мърмори неразбираемо. Но когато Херкулес е изпратен да разследва, двамата разменят няколко стиха от поезията на Омир. („Слава богу, че на небето има учени“, въодушевява се Клавдий.) Боговете се срещат насаме, за да решат дали да позволят на Клавдий да се присъедини към техните редици. „Мненията са смесени, но като цяло са в полза на Клавдий“, пише Сенека, докато император Август, който е обожествен четиридесет години по-рано, решително не възроптава против него. Клавдий, един от неговите наследници, е бил такова чудовище, посочва Август, че не бива да му се позволява да стане бог. „Той може да изглежда така, сякаш не може да уплаши и муха, но убиваше хора толкова лесно, колкото кучето сере“, казва Август. И така, въпреки гласа на човешкия Сенат, боговете се съгласяват да изпратят Клавдий да си опакова багажа. В скеча той ще прекара вечността в подземния свят като юридически секретар на един от бившите роби на император Калигула. Повечето римляни смятат, че мъртвите живеят в сенчеста неопределеност и за императорите, които се надяват да преодолеят тази съдба, Сенатът е единственият път към обожествяването. Превръщането на мъртвите императори в безсмъртни богове чрез гласуване сега изглежда като един от най-обърканите аспекти на политиката през първите векове на еднолично управление в Рим. Традицията започва с обожествяването на Юлий Цезар през 42 г. пр.Хр. и изчезва едва с пристигането на редица християнски императори през IV век сл.Хр. Може ли сенаторите наистина да са били сериозни относно предоставянето на безсмъртие и за множеството храмове , специални свещеници и религиозни ритуали, които това включва? Било ли е всичко просто груб политически трик? Премахването на процеса от Сенека изглежда отразява част от скептицизма на неговите съвременници. Един император дори смята, че си струва шегата на смъртното легло. Според биографа Светоний, се предполага, че Веспасиан се е пошегувал в края на живота си: „По дяволите, мисля, че ставам бог“. Леко архаичното vae на латински често се превежда като „уви“ или „горкò“, но за моето ухо „по дяволите“ улавя по-добре нотката на комедията. Нерон Клавдий Цезар Август Германик Преди да станат богове, императорите са умирали при различни, често неприятни, обстоятелства. Калигула е убит в една уличка в дворцовия комплекс от някои от най-близките си съветници през 41 г.; Домициан бил намушкан в своя кубикулум или „лична стая“ през 96 г.; Каракала е прободен с нож, докато се облекчава по време на военна кампания на Изток през 217 г. Тези насилствени казни се обясняват отчасти с факта, че смъртта е единственият признат начин един император да напусне трона. С изключение на един неуспешен опит за абдикация през гражданската война от 69 г., нито един римски владетел не се е отказал доброволно от титлата си, преди да го стори болният и възрастен Диоклециан през 305 г. Много императори умират от болест във или близо до леглата си, разбира се, но като цяло, ако искаш смяна на режима, трябва да убиеш. Понякога поведението на един император, изглежда, е предоставяло достатъчно мотивация да се отърват от него. Елагабал бил тийнейджър от Сирия, когато бил направен император на Рим през 218 г., след като бил готвен за властта, както се казва, от майка си и баба си. Скоро той става известен като екстравагантен (и понякога садистичен) домакин. Неговите вечери често включват деликатеси, които са екзотични дори за луксозните римски стандарти, като камилски пети и мозък на фламинго. Неговите купонджийски трикове включват подлагане на „кикотещи се“ възглавници (първите, записани някога в западната култура) върху диваните за хранене; сервиране на фалшива храна, направена от восък или стъкло, на най-малко важните участници в банкета, които биха били принудени да прекарат вечерта, гледайки как по-известните гости се наслаждават на храната си; той пуска опитомени лъвове, леопарди и мечки сред гостите си, докато спят, изтощени от ексцесиите на празника. Последното е такава изненада за някои веселяци, че когато се събуждат, те умират от страх. Смята се също, че веднъж той обсипал своите другари за вечеря с цветни листенца в толкова щедри количества, че те били задушени до смърт. Чудно ли е, че Елагабал накрая бил убит от недоволните войници, а тялото му безцеремонно изхвърлено в Тибър? Неизбежно стилът на погребението на императора варира в зависимост от обстоятелствата на смъртта му и дали е в нечий интерес да му направи великолепно изпращане. Имперските жертви на убийство може бързо да бъдат кремирани и погребани от приятели и служители, които все още не са преминали на другата страна; в случая на Каракала пепелта му е поставена в урна и е доставена на майка му, Юлия Домна, в Антиохия (съвременна Антакия, в Турция) – което може да я е довело до самоубийство. Но в по-голямата си част е имало стандартен формат за императорски погребения в Рим, установен за първи път за последните обреди на Август през 14 г. и основан върху отличителните погребални традиции на стария републикански елит. Те включват, наред с други неща, възхвала за мъртвия и публично излагане във Форума на трупа, който понякога е доста зловещо подпрян, за да изглежда така, сякаш стои. Членовете на семейството обикновено маршируват в процесия с портретни маски на своите забележителни предци, сякаш те също са сред опечалените. Август умира от естествена смърт (освен ако не вярвате на слуховете, че съпругата му Ливия го е отровила с намазани с токсин смокини) в Нола, близо до Неапол, през август. През следващите дни тялото му е пренесено от Неапол до Рим на разстояние почти сто и петдесет мили. На балсамирането, египетски обичай, се гледало подозрително и рядко се практикувало в Италия по това време. Затова Светоний деликатно отбелязва, че „поради времето на годината“ (т.е. по време на силните горещини през лятото) свитата пътува през нощта. Въпреки това, когато останките на императора стигат до Рим, те трябва да са били сериозно разложени – и погребението не може да се извърши още седмица-две. Вероятно затова самото тяло, когато в крайна сметка е изложено във Форума, остава скрито, с восъчен модел на императора, поставен върху него, за да го видят всички. В погребалната процесия модел на Август е облечен в костюма на бог Юпитер, както е обичайно за римските генерали в празнуването на победа, или „триумф“. Друго изображение на мъртвия император е изложено в колесница. И Сенатът постановява, че маршрутът на кортежа – от Форума до Марсово поле, малко повече от миля на север, където ще се проведе кремацията – трябва да следва маршрута на триумфалните шествия, макар и в Обратната посока. Това е погребение като парад на победата. Постановката на погребалната процесия на Август поставя императора в центъра на римския свят и на цялата римска история. По традиция в парада участват хора с маски на предците на Август. Но изложените изображения не са само на преки предци, но и на всички римляни, „които са се отличавали по някакъв начин“ (както се изразява историкът Касий Дио), та чак до основателя на града Ромул. Дори изображение на Помпей Велики, противникът на Юлий Цезар, е включено – сякаш всички врагове на едноличното управление биха могли ретроспективно да бъдат мобилизирани в прочутото родословие на Август. Тялото на императора е носено не от членове на семейството, а от елитни римляни и сенатори, докато периодът на траур е наложен на всички граждани (една година за жените и само няколко дена за мъжете). Една от почетните титли на Август е била „Баща на страната“ (pater patriae): погребението предполага, че всички римски герои са били сред неговите предци и всички граждани са били част от семейството му. Превод от английски: Георги ВЕНИН