Георги ВЕНИН
ЛИЧЕН ПРОЧИТ
Преди да се впуснем в историческия градеж на Европейския съюз, ми се ще да довършим вчерашната тема и да я свържем с новата.
Когато начева да се върти бетонобъркачката за темелите на новия европейски дом, неговите проектанти и дюлгери избират за Ден на Европа датата на разгрома над хитлерофашизма. Нямам съмнение, че са го направил с чиста съвест и като символ на връзката между двете. (Както вече отбелязах, без сломяването на кафявата чума нямаше да я има днешна Европа.)
Само че ние живеем в епоха на фейкове, тролове и хибридни войни, които може да не погубват телата ни, но натравят душите ни и панират мозъците ни.
Преди дни Байдън призна турския геноцид над арменците. Чудесно. Безспорно справедливо. Но нито дума за американския геноцид над виетнамци, на иракчани и над кого ли още не. Защо намесвам САЩ? И за глухия е ясно, че много от решенията на ЕС са подшушнати по телефона отвъд океана.
Но има нещо, което няма как човек със съвест да приеме спокойно: разпването на Историята. Глозгането ѝ. Дори уж обективният History Channel, и по-точно неговият гуру Кристофър Клайн, стигна до цинизма да твърди, че през Втората световна война Червената армия „донякъде помогнала“ на съюзниците да самоубият Хитлер и приписа на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки решаваща роля за победата над японските камикадзета.
И колкото и да не вярваме в конспиративни теории, вече ми се чини, че Денят на Европа е избран не за да почете триумфа на общата антифашистка рат, а да неглижира, притъмни, ретушира приноса на Русия в нея.
А под българското (софийско) слънце нима това е нещо ново!? Под неговите евролъчи блести паметникът на британските летци на бомбардировачи, които абсолютно безсмислено превърнаха столицата в лунен пейзаж и погубиха невинни хора…
Край на личния увод.
***
Твърди се, че „Съединение – то прави силата“ e първата редакция на лозунга, увенчал капитела на Народното събрание. Той е в сегашно време. Което не му е попречило да се покрие с патината на една от вечните максими на българския политически живот.
Обикновено на този ден изтъкваме, че Европейският съюз има мисията да гарантира за своите членове благоденствие, солидарност и сигурност. Но подробният, пълен прочит на заложените от него цели прибавя още: мир, свобода, правосъдие, единен пазар, социална пазарна икономика, социален прогрес, защита на околната среда, социална справедливост и закрила, равенство между жените и мъжете, премахване на бедността и защита на правата на човека, особено на децата.
И нещо същностно и изключително важно: зачитане на културното и езиковото многообразие, взаимното уважение между народите.
От древния мит за Европа – дъщеря на владетеля на финикийския град Тир, в която върховният бог на елинската стихийна теология Зевс се влюбва и се преобразява в неустоимо красив бик, днес бихме могли да въплътим метафората за свързването на небесното и земното, на духовната и материалната удовлетвореност на европееца.
Идеолозите на Евросъюза са отправили ето това послание: „Ние благославяме съзидателното различие. То обединява повече, отколкото еднаквостта. То е по-богато от сивотата на съвършените глобализирани системи“.
И ние, българите, с нашето различие като народопсихология, като история, като традиции, писменост и като изключително древна и богата култура, сме със собствена багра, със собствена нишка, изумително красива и съзвучна с многоцветната палитра на европейското бъдеще. Та нали девизът на Европейския съюз е „Единни в многообразието“.
България има две първенстващи заслуги в историята на Стария континент. Освен светите братя Кирил и Методий, Европа се прекланя пред още един български покровител.
Защото ако не беше кан Тервел, Европа нямаше да я има. Или поне не в този вид. Щеше да е арабски халифат.
През 718 г. той спасява Цариград, като внезапно напада оттеглящите се към малоазийския бряг войски на непобедимия дотогава пълководец Маслама. Така тогавашната, може да се каже, столнина на Европа е освободена от българите след едногодишната обсада.
Новият, съвременен поход към европейското сърце България започна с присъединителните фондове. И това при-съединяване към Европа е не толкова териториално; то е политическо, защото географски и духовно сме отдавна там.
Пътят към обединението бе отъпкван още от Паневропейското движение. Един от неговите вестители – граф Куденхофе–Калерги през 1937 г. в лекцията си пред свои български съмишленици, изрича: „Старият свят, разделен между 26 държави, разпокъсан от непрестанни дрязги и недоверие, е изправен пред големи външни опасности, които могат да погубят нашата култура“.
Истинският пробив обаче прави френският правителствен чиновник Жан Моне, който успява да зарази с идеята си за обединяване на въгледобивната и стоманодобивната промишленост на Германия и Франция външния министър на Франция Робер Шумàн, който ѝ дава плът и кръв.
На 9 май през 1950 г. той държи забележителна реч.
На фона на опасността от Трета световна война тези две индустрии са най-рискови за мира на континента; те са в основата на тогавашната военна мощ.
Шуман нарича проектът „първа стъпка към европейска федерация“.
Посланието е отворено към всички европейски страни. В Италия то намира привърженик в лицето на външния министър граф Сфорца. Страните от Бенелюкс също обявяват намерението си да участват. Така на 18 април 1951 г. се стига до създаването на Европейското обединение за въглища и стомана – зачатъкът на днешния Европейски съюз.
На срещата на европейските лидери в Милано през 1985 г. е взето решение 9 май да се чества като Ден на Европа.
Още в първите декларации на бащите-основатели се казва: „У всеки от нас европеецът преобладава над германеца, испанеца, французина“. И наистина, Моцарт и Шекспир са на всички ни, те са своеобразни белези на европейската идентичност.
Европа не е просто топоним – тя е търсещият истината свободен дух, неподвластен на всякакви догми и тирания.
Но общността иска себеотдаване. Защото, както е казал Брехт, „Ние“ е повече от „аз и ти“.
Заслугата на Шуман е очебийна. През 1988 г. Сдружението за Европа „Св. Бенедикт“ подава молба до епископа на Метц Пиер Рафен Робер Шуман да бъде обявен от католическата църква за „блажен“. Според църковните канони, този сан се дава само на простосмъртен, който е извършил някакво „чудо“. Безпрецедентното обединение на тогавашна Европа, заченато от Робер Шуман, ражда днешния Европейски съюз – истинско геополитическо „чудо“.
Четвърт век след изработването на плана за обединена Европа, Жан Моне ще напише в своята книга „Спомени“, че: „Общността е само един етап по пътя към организационните форми на утрешния свят“.
А към края на жизнения си път той със закъсняло прозрение сякаш се кори: „Ако можех да започна отново, щях да започна с културата, а не с въглища и стомана…“.
|
