Царствен накит за обикновената българка

01/25/19 / ИСТОРИЯ
Фотокопие на картина, изгоряла при бомбардировките през 1944 г., ни говори за достолепието на нашенката





Димитър ЩЕРЕВ, с. Боженци

Сокай. Чували ли сте тази дума? Това е царствен накит за обикновената българка.
В музей в с. Боженци може и да го видите.
Правен е по реставрация от фотокопие на картина, изгоряла при бомбардировките в София през 1944 г. Тя е била дело на известния Иван Мърквичка. Заедно с платното изгаря и самият сокай.
Майсторът рисува „Жена от Боженци" (снимката към заглавието) през 1896 г. Смята се, че на платното е изобразена съпругата на кмета на Боженци. Накрая семейството му подарява сокая.
Сокаят е характерно забраждане, част от традиционната женска носия в Габровско, Търновско, Ловешко, както и в Македония. Той красял главите на омъжените жени и бил задължителен всекидневен накит, въпреки голямата му тежест.
Според легендата този женски накит има царски произход. С падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостъпни за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от който заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот.
Връзката на сокая с царските диадеми обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ в.
Една от легендите свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна при условие да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сокаи. Тук се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка (с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт), но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красели“.
Сокаят, който увенчавал главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата, а някога било в първата събота след сватбата, когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване.
Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая на булката“ като знак за нещо специално.
Бялата кърпа (месалът) булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата.
За един сокай отивали 200 – 300 гроша само за нанизите с пари. Цената на целия сокай била около 500 – 800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила, позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой.
Художникът, от чиято картина знаем за сокая – Ян Вацлав Мърквичка, или просто Иван Мърквичка, е роден в с. Видим при Дуба, Австрийската империя, през 1856 г. След обучение в Пражката академия за изобразителни изкуства и в Мюнхенската художествена академия той пристига в България през 1881 г.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.