Човекът, който можеше да спаси Русия…Първа част

11/07/19 / ИСТОРИЯ
Александър Керенски: «Светът смята, че руската революция е към своя край. Не се заблуждавайте. Руската революция едва започва“.





Джон СИМКИН

Александър Керенски е роден в Симбирск, Русия, на 22 април 1881 г. Синът на директор на училище, Керенски учи право в университета в Санкт Петербург.
През 1905 г. Керенски се присъединява към партията на социалистическата революция (СР) и става редактор на радикалния вестник „Буревестик“. Скоро е арестуван и изпратен в изгнание. Връща се в Санкт Петербург през 1906 г. и намира работа като адвокат. През следващите няколко години той изгражда репутацията си, като защитава радикали в съда, обвинени в политически престъпления.
Керенски се присъединява към Руската трудова партия и през 1912 г. е избран в Държавната дума. Социалист, Керенски има силно влияние сред индустриалните работници. Той играе важна роля в разобличаването на Роман Малиновски (един от водачите на болшевиките), като агент под прикритие на Охранката (Отделение за опазване на обществената безопасност и ред в Руската империя).
През февруари 1917 г. Керенски обявява, че се присъединява към партията на социалистите и призовава за отстраняването на Николай II. Когато Александра Фьодоровна чува новината, тя пише до съпруга си и иска той да бъде обесен като предател. Царят абдикира на 13 март и се сформира Временно правителство, оглавявано от княз Георгий Лвов. Керенски е назначен за министър на правосъдието в новото правителство и незабавно въвежда серия от реформи, включително премахване на смъртното наказание. Той обявява основни граждански свободи, като свободата на печата, премахването на етническата и религиозна дискриминация, и прави планове за въвеждане на всеобщо избирателно право.
Скоро след като поема властта Павел Милюков, външен министър, пише до всички съюзнически посланици, рисувайки ситуацията след смяната на правителството: „Свободна Русия не цели господство над други нации или окупиране със сила на чужди територии. Целта й не е да подчинява или унижава някого. По отношение на наказанията и гаранциите“, които са от съществено значение за трайния мир, Временното правителство има за цел намаляване на въоръжението, създаването на международни трибунали и т.н.“ Той се опитва да поддържа руските военни постижения, но усилията му са подкопани от формирането на войнишки комитети, които изискват „мир без анексии или контрибуции“.

Както посочва Робърт В. Даниелс, авторът на „Червеният октомври“ в „Болшевишката революция от 1917 г.“ (1967): „На 20 април нотата на Милюков бе оповестена публично, придружена от силно народно възмущение. Един от петроградските полкове, разбунен от изказванията на математик, който случайно служи в редиците на полка, марширува до Марийнския дворец (седалището на правителството по това време), за да поиска оставката на Милюков“. Окуражени от болшевиките, тълпите тръгват под знамето „Долу Временното правителство!“.
На 5 май Павел Милюков и Александър Гучков, двамата най-консервативни членове на Временното правителство, са принудени да подадат оставка. Гучков е заменен като министър на войната от Керенски. Той обикаля Източния фронт, където прави серия от емоционални изказвания, като апелира към войските да продължат бойните действия. Керенски твърди, че „Няма руски фронт. Има само един обединен фронт на Съюзниците“.
Той назначава генерал Алексей Брусилов за главнокомандващ на руската армия . На 18 юни Керенски обявява ново военно настъпление. Насърчени от болшевиките, които подкрепят мирните преговори, в Петроград се провеждат демонстрации против Керенски. Лев Троцки казва за него през този период: „Силата му през периода на двойната власт се състои в това, че съчетава слабостта на либерализма със слабостите на демокрацията“.
Юлската офанзива, ръководена от генерал Алексей Брусилов, атакува сектора в Галиция. Първоначално руската армия печели и през първия ден на настъплението взима 10 000 пленници. Въпреки това ниският морал, лошите доставки и бързото пристигане на германските резерви от Западния фронт забавят устрема и на 16 юли настъплението е прекратено.
Временното правителство не прави реален опит да търси примирие с Централните сили. Нежеланието на Лвов да оттегли Русия от Първата световна война го прави непопулярен сред народа и на 8 юли 1917 г. той подава оставка и е заменен от Керенски. Ариадна Тиркова, член на Конституционно-демократическата партия, коментира: „Керенски беше може би единственият член на правителството, който знаеше как да се справя с масите, тъй като инстинктивно разбираше психологията на тълпата. В това е неговата сила и основният източник на популярността му на улицата, в Съветите и в правителството“.
Артър Рансъм съобщава: „Тогава, както и в десетки други случаи, г-н Керенски спасява ситуацията… Вече не е възможно да се обвинява правителството, че търси Константинопол, или нещо друго освен спасението и запазването на Русия и нейната свобода… за тази цел няма партия в държавата, която да не полага максимални усилия“.
Британският посланик Джордж Бюканън приветства назначаването на Керенски и докладва обратно в Лондон: „Още от първия момент Керенски е бил централната фигура на революционната драма и единствен сред своите колеги, който може да контролира емоциите на масите. Горещ патриот, той иска Русия да продължи войната, докато не бъде постигнат демократичен мир, той иска да се бори с безредиците, така че страната му да не стане плячка на анархията. През ранните етапи на революцията той показва енергия и смелост, които го отличават като единствения човек, способен да осигури постигането на тези цели“.

Журналистката Луиз Брайънт интервюира Керенски скоро след като той встъпва в длъжност. Тя коментира в своята книга „Шест месеца в Русия“ (1918): „Изпитвах огромно уважение към Керенски, когато той беше начело на Временното правителство. Той се опитваше толкова страстно да задържи Русия заедно, но какъв човек можеше в този час да постигне това? Той никога не бе подкрепян от всички групи. Той се опита да носи цялата тежест на нацията върху крехките си рамене, да поддържа фронт срещу Германия, да задържа враждуващите политически фракции“.
Керенски казва на Джон Рийд : „Руският народ страда от икономическа умора и разочарование от съюзниците! Светът смята, че руската революция е към своя край. Не се заблуждавайте. Руската революция едва започва“.
Алфред Нокс, британският военен аташе в Петроград, също твърди, че той, британецът, трябва да даде пълна подкрепа на Керенски: „Има само един човек, който може да спаси страната, и това е Керенски, защото този малък полуевреин, адвокат, все още умее да печели петроградската тълпа, която, въоръжена, е господар на ситуацията. Останалите членове на правителството могат да представляват хората на Русия извън петроградската тълпа, но народът на Русия, като е невъоръжен и неразделен, не се брои. Временното правителство не би могло да съществува в Петроград, ако не беше Керенски“.

Според американския журналист Линкълн Стивънс: „Керенски… се обърна за съвет към своя комитет и към други видни лидери, чиито идеи бяха формирани в умерени, реформаторски движения при Царя. Той беше за република, представителна демокрация, което в съзнанието му беше наистина плутократична аристокрация. Междувременно той трябваше да продължи войната. Това не бяха идеите на тълпата от улицата. Хората също бяха объркани; те не знаеха какво е република; демокрация, както видяхме, беше буквално невъзможна, но те бяха категорични и ясни за мира, и никаква империя. Така Керенски… представяше хората емоционално, но не по идеи… той чувства революцията, която нарича обществено мнение, как минава покрай него, как го помита. Керенски не можеше да управлява това „обществено мнение“. Но имаше и други оратори, които се опитваха да правят това и хората ги слушаха, както слушаха Керенски“.
Керенски все още е най-популярният човек в правителството заради политическото си минало. В Думата той е водач на умерените социалисти и е смятан за любимец на работническата класа. Керенски обаче, като Георгий Лвов, не иска да прекрати войната. Всъщност скоро след като встъпва в длъжност, той обявява нова лятна офанзива. Войниците на Източния фронт са разтревожени от новините и полковете започват да отказват да преминават през фронтовата линия. Бързо нараства броят на мъжете, които дезертират и до есента на 1917 г. приблизително 2 милиона войници неофициално напускат армията. Някои от тези войници се връщат по домовете си и използват оръжието си, за да изземват земя от дворянството. Подпалват къщите им, а в някои случаи богатите собственици на земи са убивани. Керенски и Временното правителство издават предупредителни разпореждания, но са безсилни да спрат преразпределението на земята в провинцията.
Превод: Мария ВЕСЕЛИНОВА
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.