CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Димитър Бербатов представя „По моя начин” на мащабно национално турне

11/18/18 / ИЗКУСТВО
Най-ярката футболна звезда на България ще се срещне с почитатели от Благоевград, Велико Търново, Русе, Варна, Бургас и Пловдив.





Премиерата на „По моя начин” се превърна в едно от най-големите събития на годината и над 1000 почитатели на красивия футбол и вдъхновяващите истории успяха да се срещнат с Димитър Бербатов. Поради огромния интерес на читатели от цялата страна да се срещнат със своя футболен герой, той ще представи официалната си автобиография в още шест града.
Мащабното национално турне, посветено на The #D9Book, стартира със среща в Благоевград – родния град на голмайстор №1 за България.
На 24 ноември 2018 г. от 13:30 ч. до 16:30 ч. в книжарница „Хеликон”- Благоевград, голмайсторът за всички времена за националния отбор, голмайстор на Premiership и двукратен шампион на Англия, ще си припомни „укротяването на опърничaвата топка”.
Седмица след срещата „в махалата” Димитър Бербатов ще представи автобиографията си и в още пет града:
• 17:00 ч. – 21:00 ч., 29 ноември (четвъртък) – гр. Велико Търново
(Клуб „Седем” - ул. „Александър Дондуков” 27)
• 17:00 – 20:00 ч., 30 ноември – гр. Русе
(Книжарница „Ciela Books & Music“ - Mall Русе)
• 17:00 – 20:00 ч., 1 декември – гр. Варна
(Книжарница „Ciela” - Фестивален и конгресен център)
• 17:00 – 20:00 ч., 2 декември – гр. Бургас
(Гранд хотел & СПА „Приморец” (ул. „Александър Батенберг” 2)
• 18:00 – 21:00 ч., 3 декември – гр. Пловдив
(Книжарница „Сиела” - Mall Пловдив)
Добре дошъл е всеки, който би желал да се срещне с един от най-изявените български спортисти, да получи подпис върху своето копие от „По моя начин” и да се снима с автора.
В средата на месец декември събитията за 2018 година ще приключат със среща със студенти в Софийския университет.
В „По моя начин” Димитър Бербатов разказва не само футболни, но и житейски истории, без задължителен хепиенд – с надеждата всеки да разпознае себе си и да намери своя път към успеха. В 500 страници оживява историята на едно обикновено момче от малък град, което успява да изкатери „футболния Еверест”. Написана честно и неподправено, официалната автобиография (в съавторство с Найден Тодоров и Димитрина Ходжева), не спестява нищо и проследява както успехите, така и най-тежките моменти от живота на Димитър. Изданието съдържа над 70 снимки, включително и непубликувани до момента, от личния архив на футболиста, а автор на предговора е самият сър Алекс Фъргюсън.




Из „По моя начин” oт Димитър Бербатов
„Червено знаме“

През март 1998 г. се преместих в София. В комплекс „Червено знаме“ на 4-ти километър беше школата на ЦСКА. От терените към школата започна пътят ми в този голям клуб. Те бяха моят най-желан дом. Единият терен беше доста хубав за времето си. Имаше трева и на него се играеха само мачове. Тренировъчният беше само пясък, тук-там се виждаше трева. Викаха му „Маракана“. Малък и без трева, обаче „Маракана“. И аз щях да късам мрежите от голове. На база¬та имаше още волейболна зала, плувен басейн, тенискортове и хотел. Всички спортисти, които се занимаваха със съответните спортове, ид¬ваха да тренират на „Червено знаме“. Гордостта от ЦСКА започва от първия миг. Но колкото повече крачки правиш в правилната посока, толкова по-осъзната и голяма става тази гордост.
Когато пристигнах, първият ми треньор беше Иван Методиев, както беше ми казал Маринчев тогава в колата след Сандански. Пак тренирах при по-големите – при юношите старша възраст. На моята група – юноши младша, треньор беше Борис Гаганелов.
В първия си мач за старшата на ЦСКА вкарах три гола. Спом¬ням си, че точно преди срещата чух няколко момчета да си говорят за миналото – съжаляваха, че Светльо Тодоров си е тръгнал от тяхната група и сега няма кой да вкарва голове. Малко ме жегна, че не ме виждат като заместник, но още повече се амбицирах. Дойде първият мач – бихме 3:0. И 3-те гола – мои! Тогава капитанчето ме приветства в отбора. Приеха ме като един от тях.
Не беше лошо като за дебют на „Маракана“.
Ние бяхме добър отбор, но все падахме от „Септември“. Треньор там беше Светлин Мирчев, бащата на Косьо – един от най-добрите ми приятели. Като маче о дерек ни млатеха.
Преди да дойда в София, бях питал Мери къде ще спя. А той: „Спокойно, имаме пансион, всички талантливи големи футболисти са тръгнали оттам. Настаняваме те, има ядене, ти само за футбола мисли и тренирай“.
Пансионът беше от другата страна на улицата, точно зад казар¬мата и спортното училище. Голяма постройка на 4 етажа и с много стаи. Имаше стол, даваха ни купони за ядене. Гледахме някой да не ни открадне купоните, защото после щяхме да стоим гладни. На някои се беше случвало, аз бях щастливец, моите не са ми ги крали. На всеки етаж от пансиона беше настанен отделен спорт – борци, боксьори, лекоатлети, футболисти... Това беше в лявото крило. В дясното крило бяха момичетата.
Първо бяхме двама в стая, после станахме четирима. Имаше тол¬кова желаещи да играят в ЦСКА, че все някъде трябваше да ги наста¬няват. Леглата бяха така разположени, че понякога краката на единия бяха на моята глава. Обаче в пансиона си беше веселба. Майки и баби пращаха буркани с ядене. Увиваха ги във вестници. Всеки вадеше и предлагаше по нещо, ставаше страхотна импровизирана шведска маса.
С това разполагахме – това ядяхме. Имахме и дребни пари, родители¬те ни даваха колкото могат, но тези стотинки не стигаха никога. Ако в даден момент се окажеше, че нямаш нищо за ядене, отиваш в стаята на някой друг и хапваш там, ако ти дадат. Когато Петър Златинов-Топеца дойде при нас, заедно ходехме по най-евтините места за хранене. Едно от основните ни ястия беше боб с наденица.
В комплекса „Червено знаме“ бяха и пансионът, и казармата, и спортното училище. Но Мери беше решил, че 81-во училище „Виктор Юго“ ще бъде най-доброто за мен. То е в квартал „Младост“. Всяка сутрин чаках автобуса на спирката пред „Червено знаме“ и с него – към училище. След часовете – по обратния път.
В нашия клас бяхме само 8-10 души. С едно яке бомбър и с мо¬ята световноизвестна притеснителност влизам аз и гледам – 9 души. Реших, че повечето са избягали. А пък те толкова си бяха. Оставаха има-няма 3 месеца, за да завърша средното си образование. Не се и опитах да опозная достатъчно добре съучениците си, за да ги почув¬ствам близки. Затова и не отидох на бала си в София. Никога, до¬като съм бил ученик, не намерих време да ходя на екскурзии и други извънкласни събирания. Все бях на тренировки, имах своите задачи и своята цел. А пък смисълът на бала и до днес не мога да го разбера. Не можех и тогава. Някакви деца пият и празнуват факта, че завършват училище, а в същото време най-голямото училище, наречено живот, ги очаква. Мнозина тръгваха към него неподготвени и аз бях решил да не съм един от тях.
Всички от нашата стая в пансиона учехме в 81-во училище „Вик¬тор Юго“. Бях с две момчета от Самоков и едно от Гоце Делчев, го¬леми симпатяги. Всички трябваше да ставаме рано, към 7 часа. В пансиона имаше надзирател. И от 7 часа всяка сутрин се повтаряше следното – надзирателят тръгваше от първата стая на първия етаж до последната, после на втория, на третия, на четвъртия... Тоя момент го мразеше всеки от нас. По три почуквания с химикалка на всяка врата, придружени с вик: „Ставай за училище!“. Втората стая: „Чук, чук, чук. Ставай за училище!“. Като парен чук по главата. И така от първия етаж – нагоре. Ние го чувахме как тропа още от първия. С всяко при-ближаване се чуваше все по-силно, все едно бормашина ни дупчеше мозъка. И неизбежно идваше редът и на нашата врата: „Троп, троп, троп. Ставай за училище!“. Ние вече сме събудени, но още ни се спи: „Айде още 5 минути да подремнем“. След малко някой се събужда: „Колко е часът?“. „А, 7,30 е. Айде още малко да поспим.“ И така някой път към 8-9 часа идваше заключението: „Е, днес май няма да ходим на училище“. Проспивахме деня, имаше и цели такива периоди. На¬спивахме се и директно отивахме на тренировка. Мери ни пита: „Как беше днес в училището?“. Ние: „Добре, бат’ Мери“. Той: „Сигурни ли сте?“. Ние: „Да“. Но това, което не знаехме, е, че той беше в контакт с всички – с учителите, с директора. И когато ни се насъбра период, в който бяхме прескачали училището, бат’ Мери ни привика всички: „Ако си мислите, че не знам какво се случва, жестоко се лъжете! По-знавам всичките ви учители. Ако не ходите на училище, никой от вас няма да играе футбол!“. Когато Мери се ядосаше, ставаше страшно. Взехме на сериозно тази негова „молба“ и се стараехме. Май вече имахме причина да ставаме от леглото навреме.
Въпреки че имаше надзирател, отначало си въобразявахме, че може да се прибираме в пансиона когато си поискаме. Всеки излизаше да се види с приятели, приятелки, уреждаха се срещи. Обаче лошото беше, че пансионът се заключва. Имаше вечерен час, а ние не знаехме. Като те заключат, не можеш да влезеш. Някои намираха начини – от¬варяха се прозорци на първия етаж, покриваха се бягства. Пансионът си беше като малък град, всички се познаваха.
Когато имахме почивни дни, всеки си тръгваше към провинци¬ята. Но някой път оставахме. Случвало се е просто да нямаме пари за билет за автобуса. И четири-пет момчета оставахме. Събирахме се в една стая. Някой беше донесъл видео – ей, каква радост беше това. Пускахме някоя видеокасета. И един филм се гледаше сигурно поне по пет пъти. Но имаше и друго интересно – хем бяхме свършили парите, хем в почивните дни и столовата не работеше. И тръгвахме на експедиция по стаите – проверявахме във всяка отворена, прове¬рявахме и за скрити запаси в нашата. И събирахме – половин филия, половин буркан... Или последни спомени от някаква храна, останали върху стъклото на буркана – остъргвахме ги и добавяхме към общото съкровище. Ако бяхме останали четири момчета и съберяхме две фи¬лии, делкахме си ги и започвахме да ядем. Не че се наяждахме, но това си беше нашата вечеря. Тези ситуации обаче сплотяват много. Бяхме си като братя. Може би и затова впоследствие станахме републикан¬ски шампиони. Онзи недоимък за нас не беше проблем. През детските ни очи тези ситуации бяха дори интересни. Приемахме ги като преди¬звикателство – кой ще намери ядене, за да не сме гладни.
В случаите пък, в които се прибирах в Благоевград за почивните дни, в началото имах други премеждия – докато науча кои рейсове ме карат от „Червено знаме“ до автогарата, колко рейса трябва да сменя и къде – толкова пъти съм се губил... Първия път едно момче ми показа, но още на следващия път бях забравил. И така прибиране след приби¬ране, перипетии след перипетии. Качвах се на първия автобус, стоях на нокти, следях да не си изпусна спирката за прекачването, броях колко спирки минават, в същото време трябваше да съм си купил би¬летче, защото минаваха кондуктори. Броях спирките – една, две, три... Слизах, чаках, продължавах. Трябваше да синхронизирам и времето за пътуване, за да не си изпусна рейса от София до Благоевград. През цялото време мъкнех сак с дрехи, които носех на майка ми да ги из¬пере. Тичах с този сак, за да стигна навреме до автогарата... Тези мо¬менти каляват. Учиш се как да се оправяш сам.
Понякога пък нямаше билети за Благоевград. И започвах да разсъ¬ждавам – дали да не взема билет до Дупница, дали да не звънна на ба¬щата да запали жигулата и да дойде да ме вземе оттам, но пък как ще му звънна, трябва да намеря телефон? Тогава имаше улични телефони със стотинки – пускаш и говориш. Налагало се е да правя цяла система от действия, за да успея да се прибера вкъщи. Трудна работа, но забавна.
В началото винаги опитвах да сядам отпред, на първите седалки – зад шофьора или до шофьора. Но все ми казваха: „Тук не може. И тук не може“. Сядах по-назад и гледах – беше ми любопитно защо не може.
Идват хората, качват се, всеки се разполага по-назад. Непознати, всеки можеше да седне до теб. Те и постоянно си сядаха – някои се по¬тят, други миришат. Вероятно от онези моменти съм придобил и неже¬ланието някой да седи до мен, да ми навлиза в личното пространство. Но както и да е – автобусите се пълнеха, а аз стоях и гледах кой ще има честта да седне отпред. По едно време се качва някоя по-засукана мадама. Тя дори не си и прави устата да седне там, но рейсаджията вече я е приветствал: „Заповядайте, седнете тук, отпред“. И така, до¬като запълни и четирите седалки на първия ред с що-годе хубави жени. Стоя си аз и си мигам на парцали. След време, когато вече попътувах доста, установих, че и в другите автобуси е така – всеки рейсаджия слага хубавите мадами до себе си. За да може хем да кара, хем да си говори с тях – разтяга им локуми, прави запознанства. Може и да му се усмихне късметът!
Прибирането до Благоевград с междуградския автобус си беше и нещо хубаво. Особено след мач, в който съм вкарал гол. Сядах назад и започвах да си разсъждавам за мача, потапях се в него – как я вкарах, какво още можех, къде сгреших, тази топка как я дадох дълга или она¬зи – къса. Още тогава си правех сам разбор на мача. Това след време щеше да ми помогне, но пък и натоварва. Постоянно си фокусиран в нещо голямо. Да, би ти помогнало, защото постоянно търсиш грешките си, за да не ги допускаш пак. Но трябва ли човек да се задълбочава чак толкова? Както и да е, разборите ми в автобуса София – Благоевград ми бяха любими. Сядах на вътрешната седалка до прозореца, държах сака с мръсните дрехи близо до мен, гледах откъде минаваме по пътя и си разсъждавах. А той, рейсът, бърза работа нямаше. Време за разбор колкото щеш. В Благоевград ни стоварваше на гарата, което е близо до нас. Грабвах сака и бързах да се прибера. Нямах търпение да разкажа на бащата: „Днес бихме 3:0, вкарах три гола“. Или пък два гола, един гол, или просто че съм играл добре. Бях много щастлив в моментите, когато се прибирах. После – по обратния път. От гарата в Благоевград – към автогарата в близост до Централна гара в София. Идва градският транспорт и пак се почва – броене на спирки, прехвърляне...
Отделно ми беше много хубаво с момчетата, с които играех при Борис Гаганелов. А той беше суперпич. Спокоен един такъв, като мен.
Може би и той затова ме харесваше. Не си спомням да е повишил тон някога. Разговаряше с нас и ни предразполагаше. Всички го обичаха. Затова бяхме много добър отбор, газехме всичко по пътя си. Тогава вкарах доста голове, бях се развихрил. Може би това е направило впе¬чатление на Пената. Нещата наистина вървяха добре.
Като имахме дерби, от мъжете слизаха да ни помагат Стилиян и Мартин. Те бяха същият набор, с който аз тренирах – 79, но бяха дръпнати при мъжете. Всички ги познаваха. Бяха дошли да ни помагат срещу „Левски“ и тогава ги видях за първи път. Те имаха мобифо¬ни! Гледахме ги като извънземни машинки, беше ми интересно, из¬глеждаше непостижимо. Тогава в тоя мач си изкарах лакета при един сблъсък. Ръката ми се беше обърнала. Нашите ме качиха в жигулата и ме откараха в „Пирогов“. Не помня подробности, само че болката беше неописуема. Груб мач, имало побоища после.
Още тогава, а и сега, ми прави впечатление как инцидентите се провокират от родители. Което е изключително неприятно, защото това поведение се предава на децата.
Бат’ Стели и бат’ Марто бяха в казармата тогава. Аз играх мал¬ко за юношите, но не взеха никого в първия отбор, изпращаха ги къде ли не. Чудех се къде ще ме пратят и мене... Но не ме пратиха никъде – слязох надолу и започнах да тренирам с моята възраст. И точно тогава идва бат’ Мери и ме пита какво мисля за Петър Злати¬нов-Топеца. Бях чувал за него, че с брат му бият съдиите. Но имаше репутацията на добър футболист. Чувствах се специален, че ме пита, и му казах, че според мен е хубаво да го привлечем. С Топеца сме при¬ятели и до днес.
Тогава обаче имаше ваканция и се прибрах вкъщи. Бяха ни дали екипировка. Денонощно си ходех с тоя червен анцуг! С ЦСКА! Бях станал и голмайстор при по-големите, което си беше голямо призна¬ние. Бях най-гордият човек на света. Анцугът беше постоянна величи¬на.
 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2024, Всички права запазени.