Джордано Бруно: „Съществуват безброй слънца, безброй земи...“ Втора част

01/09/19 / ИСТОРИЯ
Един пламък в тъмните векове на Средновековието





Мария ГЕНЧЕВА

Но при Светата (изгарям от желание да сложа кавички) инквизиция надежда няма. Копия от документите се изпращат в Римския съд, както се изисква от Светата служба, и кардинал Джулио Санторио официално иска екстрадицията на Джордано Бруно в Рим. Към десетте официални обвинения, които вече са установени, се прибавят още дванадесет... все от същия вид: еретични възгледи, отричане на църковните догми, богохулство... та чак до „подривни намерения против Доминиканския орден“. Тук процесът се точи седем години. Разпити, изповеди, срокове за покаяние, дискусии, подробни отговори на всяко обвинение. Блестящата философска мисъл на Бруно тук се разбива в невидимата стена на клерикалното високомерие. Конгрегацията е със самочувствието на Страшния съд. И това ако не е богохулство!


И тук сред влажните каменни стени на затвора „Тор ди Нона“, близо до Тибър, наречен „затворът на папата“, Джордано Бруно преживява духовно преображение. Просветлението озарява мрачното подземие. Той осъзнава, че кладата ще изгори тялото му, но идеите му ще останат... Каква е алтернативата – гниене в затвора до живот, и най-важното – победа на мракобесието. В съда, на заключителното заседание, той се изправя гордо, за да посрещне присъдата: „Произнасяте присъдата ми с по-голям страх от този, с който аз я изслушвам“.
17 февруари 1600 г. Площадът „Кампо ди Фиоре“ е препълнен. Твърдото му държание в Съда на Инквизицията, смелото отричане на вина го правят по-известен от философията му, засега. И след седемте трудни години в занданите на Инквизицията Джордано върви сам, не се е огънал, не се е отчаял... Избрал е доброволно смъртта на мъченика пред преклонението пред лъжата. Хората на площада притихват респектирани от силния му дух. Започват да подозират, че Бог е на негова страна. Точно от това се е страхувал папа Климент VIII.
Бруно е съблечен и вързан за стълба. Един мъж на 52 години, след осемгодишна борба за свободата да мисли, изгаря в пламъците на кладата. Но дали това е краят?


Годината е 1874-та, малко след като разпокъсаните кралства се обединяват в държава – Италия. Светската власт, въпреки съпротивата на Католическата църква, подкрепя проекта, на мястото, където е била кладата на Джордано Бруно, да се издигне статуя в негова памет. Един малко мрачен доминикански монах със свалена ниско качулка е погледнал надолу, но всъщност... в бъдещето, отвъд пламъка на жертвената клада, отвъд смъртта. И като че ли чуваме малко грапавия му глас: „Съществуват безброй слънца, безброй земи, които обикалят около своите слънца, както нашите осем планети обикалят около нашето Слънце… Тези светове се обитават от живи същества…“.
Един друг глас, гласът на Кристиян Хюйгенс (нидерландски механик, физик, астроном и математик, автор на вълновата теория за светлината) през 1670 г. се чува: „Колко прекрасна и удивителна е картината на величествените простори на вселената, която се разкрива пред нас! Толкова много слънца, толкова много земи…!“.
Докато идва днешният космически век и забележителният космолог Карл Сейгън продължава мислите на Джордано Бруно през времето: „Струва ми се напълно вероятно през идните няколко десетилетия да получим информация поне за стотици други планетни системи, които се намират някъде близо до нас, сред обширните пространства на Млечния път. А може би ще открием и няколко малки сини свята, облагородени с океани от вода, кислородна атмосфера и недвусмислени признаци за съществуването на някакъв живот, дори и много по-различен от нашия“.
Да, ненапразно на паметникът на Джордано Бруно на площад „Кампо ди Фиоре“ има надпис: „От столетието, което предвеща, от мястото на огъня”.
Мария ГЕНЧЕВА







Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.