CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

До Брашов през Букурещ и обратно: нов поглед

08/08/22 / ИСТОРИЯ
Историкът като пътешественик





Симеон КУЛИШ

29 юли, 5:30 ч. Дори недочаках алармата на GSM-а ми да звънне, когато отворих бодро очи. Вълнението от предстоящото пътуване не ми позволи да се потопя дълбоко в сънищата си. Багажът вече беше готов и оставаха само няколко дребни детайли около ръчните чанти.
В 6:45 ч. вече бях пред автобуса с още 42-ма ентусиасти на различна възраст. Настаних се удобно във возилото и зачаках да поемем по пътя. Да, Румъния. Синая, Бран, Брашов и Букурещ. Една от стандартните и не чак толкова необикновени екскурзии, но всяко пътуване си е само за себе си, носи свои емоции и преживявания, особено ако се извършва от туриста за първи път, какъвто бе моят случай. Посетил съм доста държави, Румъния също (Констанца, Наводари и Мамая), но погледа на историка и пътешественика, вече на 36 години, предвещаваше друга, по-различна гледна точка. Часовникът в автобуса закова на 7:00 и потеглихме към Русе.
Малко след 9:00 ч. пристигнахме в дунавския град. За по-малко от 30 минути преминахме границата и Моста на дружбата, изграден през 1952 – 1954 г. Още първите няколко километра подсказаха, че пътищата на северната ни съседка са малко по-различни от нашите. Моите опасения бяха, че това ще бъде само около или до Букурещ. Но сбърках. В равнинната част, впоследствие и в Карпатите, инфраструктурата бе на високо равнище, или казано по друг начин – румънците бяха една крачка пред нас в това отношение. Както ще се види по-нататък – не само в това.
На път за Букурещ преминахме през няколко населени места. Едно от тях ми направи силно впечатление. Това бе селото Калугерени, в което намира и паметникът на Михаил Витязул, в превод Храбрия – княз на Влашко (1593 – 1601 г.), на Трансилвания (1599-1600 г.) и Княжество Молдова (1600 г.). Тази личност е обявена от румънците за национален герой още през XIX век, защото за първи път обединява под властта си трите княжества, смятани от националния румънски канон за румънски. През 1595 г., именно тук, при Калугарени, той води битка срещу османската армия, ръководена от великия везир Синан паша. Михаил Храбри удържа победа и впоследствие, заедно със силите на принцепс Сигизмунд Батори, си възвръщат Търговище и Букурещ.
Приближавайки към румънската столица, пресякохме р. Арджеш. Успяхме да видим и останките от мегапроекта за свързване на Букурещ с Черно море посредством система от канали. Впечатляващо е да се види, но не ме учуди много. Знаем, че и в България е имало подобен проект от 50-те години на миналия век, останал под името „Софийски плавателен канал“.
Едва ли е нужно да споменавам, че Букурещ освен столица е и най-големият град в Румъния със своите малко повече от 2 млн. души. Интересното е, че се споменава в писмени документи още през далечната 1459-а. Има и доста популярна легенда за основаването на града, свързана с един овчар на име Букур. Ще се опитам да я разкажа вкратце. Един ден младото момче попаднало в гъста, непрогледна мъгла, в която се изгубило. След като се помолило на Господ, мъглата се вдигнала по чудо. В знак на признателност овчарят построил малък параклис, около който впоследствие се заселили хора, и така се родил днешния град Букурещ.
По обяд напуснахме двумилионника и се отправихме на север към Синая и замъка „Пелеш“. Постепенно архитектурата се измени и се появиха типичните за планинските къщи покриви, силно повлияни от Австро-Унгария и Германия. Малките населени места изпъкваха с уредеността и чистотата си. Тези характеристики се потвърдиха и от селата и градчетата в Карпатите. По пътя имаше достатъчно бензиностанции, които, предвид актуалната международна обстановка, привличаха любопитни погледи, най-вече свързани с цената на бензина. Без да изпадам в подробности, ще споделя, че за литър бензин А-95 цената варираше между 7,85 и 7,95 румънски леи (3,11 – 3,15 български лева). Необходимо е да направим уточнението, че стандартът н живот в Румъния е малко по-висок от нашия.

Замъкът Пелеш, Синая

Около Плоещ се натъкнахме на задръстване. докато пъплехме с 20 км/ч, след тридесет минути успяхме да се измъкнем и в ранния следобед да пристигнем в Синая. Без да губим излишно време и енергия, се отправихме към замъка „Пелеш“. Това е едно от малкото места, за които се казва, че трябва да се видят задължително поне веднъж в живота. Впечатляваща архитектура, отлична музейна част и експозиция, подобаващо туристическо обслужване. Всяка една от 40-те леи входна такса си заслужаваха. Няколко реда за това произведение на изкуството.
Замъкът е построен в стил неоренесанс между 1873 и 1914 г. Съчетан е още с необарок, елементи на Луи XIV, Луи XV, рококо, ориенталски орнаменти, както и от модата от края на XIX век. Наречен е по името на протичащата наблизо планинска река. Създаден е като лятна резиденция за румънския крал Карол I Хохенцолерн и кралица Елизабет фон Вит. Първите архитекти на замъка са германците Вилхелм Додерер и Йохан Шулц. Техен наследник след 1890 г. става чешкият им колега Карел Лиман. Разгърнатата площ е 3200 кв.м, 168 стаи, а колекцията от оръжия и доспехи надхвърля 4000 експоната. Това е и първата сграда в Румъния, която е електрифицирана, разполага с централно отопление и електрически асансьор. Силно впечатление прави дърворезбата, която е може би едно от най-големите богатства на замъка.

Манастирът в Синая

Към 16:00 ч. достигнахме и манастира на Синая. Построен е през периода 1690 – 1695 г. от благородника Михаил Кантакузино, след като се завръща от поклонническото си пътуване до манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров, Египет. Новият манастир носи името на полуострова. С годините около манастира се образува и едноименното градче Синая. Впечатляваща е старата църква, построена през 1695 г. при основаването на самия манастир. Стенописите са от края на XVIII век, като се забелязва и стила Бранковано/Бранковани, особено изразен в колонадата, и най-вече спираловидните канилюри. В манастира се намира и Гробницата на Йонеску, в която е погребан румънският политий Таке Йонеску. В манастирският музей се съхранява и първата Библия, преведена на румънски език.

Новата църква в Синайския манастир

В 18:00 ч. на 29 юли пристигнахме в хотел „Палас“ в Синая – един от най-старите в градчето, построен през 1911 г. Той е свързан с емблематичния „Ориент експрес“ и важните гости, пътуващи с него. Вече уморени от пътя, заредени с впечатления и емоции, жадувахме да си вземем освежаващ душ и да се разходим из Синая. Но, уви, щяхме да почакаме. Старинният хотел бе „въоръжен“ с модерни технологии. Електронната карта-ключ за стаята ни отказа, и то не веднъж, а цели три пъти! Накрая, след повече от 30 минути суетене, получихме нова стая, като в замяна на всичко се задоволихме само с едно „Извинявайте!” от рецепционистката, а пиколото недоумяващо вдигаше рамене. Всичко е добре, когато свършва добре!
Вечерта бе пред нас. Утеших се с бира „Ursus“ и ястие Gustare L' Avalon“ (домашен хляб, напълнен със сирене, моцарела, кашкавал и лук). За да затвърдя добрите преживявания от деня и да изтрия негативните емоции, повторих с бирата.
30 юли, 8:30 ч. Потеглихме за Бран, където трябваше да посетим замъка, останал известен като Замъка на Дракула. По пътя преминахме през малкото градче Бущени (в превод „дървени трупи“). То се намира в планината Бучеджи, част от Южните Карпати. До връх Карайман (2384 м), на 2291 м е издигнат и Кръстът на героите, посветен на румънските войници, загинали по време на Първата световна война. В близост до малкото населено място се намира и манастирът „Карайман“ (1998 г.) и замъкът „Кантакузино“, завършен през 1911 г.
Докато се наслаждавахме на прекрасните гледки, изведнъж телефоните на почти всички пътници в автобуса зазвъняха с тревожен сигнал. Всички доста се притеснихме. Това бе националната информационна система на Румъния, която изпраща sms-и посредством мобилните оператори, когато има някаква опасност. В нашия случай това бе предупреждение, че в близост до нас има забелязани мечки. Този сигнал с подобен текст се появи още няколко пъти по време на движението ни из Карпатите.

Замъкът Бран

След около 40 минути пътуване, запленени от планинските пейзажи, пристигнахме в Бран. Замъкът ни очакваше, но не само той. Бе едва 9:30 ч., а на входа пред касите вече имаше опашка от чакащи да влязат. Да, той е една от туристическите атракции на Румъния, продава успешно историята за граф Дракула и легенди за вампири. Замъкът е основан от тевтонския орден през XIII век. Намира се на границата между провинциите Трансилвания и Влахия, откъдето идва и името му („браня“, „защитавам“). Няма категорични данни, че владетелят Влад III Цепеш (ок.1431 – 1476) е обитавал този замък, но Дракула, особено след Брам Стоукър, успешно се е „настанил“ в тази крепост. Първото писмено сведение за замъка „Бран“ е документ от 19 ноември 1377 г., с който унгарският крал Лайош I дава разрешение на сасите от Кронщат (немското име на Брашов) да построят укрепление от камък на мястото на дървената постройка, около което по-късно възниква селище. Днешният вид на замъка дължим на кралица Мария и крал Фердинанд (началото на XX век). Професионалното ми око бе привлечено от един малък, невзрачен прозорец, който ми подсказа, че ще отвори за мен голяма история. Бях прав. Това бе един от най-старите интериорни елементи в замъка – прозорче от спалнята на кралица Мери, датирано от 1693 г. Само няколко минути по-късно се озовах на друго впечатляващо място – преддверието на царската стая. Там са изложени спалнята на крал Фердинанд I (1914 – 1927) и други лични вещи на кралското семейство, одежди на принцеса Илеана, витрина с автентични оръжия от XIV – XVII век и други експонати.
По обяд, след емоциите около Дракула, се насочихме към Брашов. Изключителен град, чист, подреден и отворен към чужденците. Посетих Черната църква (лютерански храм). Има няколко градежа, като първото споменаване на църквата е от 1336 г. Новата църква е изградена през периода 1383 – 1385 г., като строителите са били българи. Строежът ѝ продължава доста дълго, тъй като е спирал и започвал многократно. Знае се, че един от дарителите е самият Янош Хуняди. По време на Голямата турска война (1683 – 1699 г.) храмът е сериозно съсипан от пожар, откъдето идва и епитетът „черна“. Църквата е възстановена през 1689 г. В нея има орган с 4000 тръби, направен през 1839 г. от майстор Карл Бухолц, и голяма колекция от анадолски килими, дарени от саксонските търговци през Средновековието. Признавам си, че бях силно впечатлен, може би и защото за първи път през живота си влизам в подобен тип храм.
След Черната църква се насочих към други две забележителности на Брашов – Портата „Шкей“ (1827 – 1828 г.) и Портата „С Екатерина“ (1559 г.). Любопитното е, че първата е свързана с чуждестранните търговци, и най-вече с българските. И с историята ни. Достатъчно е да споменем, че в немската гимназия в Брашов учи Васил Априлов, а Петър Берон издава тук своя „Рибен буквар“.

Черната църква, Брашов

Стана 16:00 ч., а слънцето в този карпатски град продължаваше все така неуморно да пече. Открих малко, китно кафене, сгушило се между старинни сгради. Тук, слава Богу, знаеха добре английски и комуникацията бе лесна. Нещо повече. Младежите се отпуснаха и успяхме да обменим няколко изречения за България, Румъния, дружбата между хората. Всичко това – гарнирано не с изкуствени усмивки и клиширани благодарности, а с типично балканска неподправеност в отношенията. Накрая едно от момичетата написа няколко реда на румънски на един листо от моя тефтер: „България и Румъния са приятели“.
Ободрен след тази случка, потеглих с голямо задоволство от Брашов. Очакваше ни т.нар. Румънска вечер в хотела – музика, традиционни гозби и питиета. Но разочарованието беше огромно! Оказа се, че точно днес, точно тази вечер, точно в нашия хотел ще има сватба! Бях твърде изненадан, но на Балканите това е нормално... явно. Румънската вечер си я сътворих сам, като посетих кръчма в Синая в битов стил. Бирата „Ursus“ бе двойна, а ястието Cartof copt cu branca si sunca – вкусно!
Рано сутринта на 31 юли потеглихме за България.
Румъния – едновременно толкова близка, гранична, но и толкова далечна. Интересна дестинация за всеки уважаващ себе си турист, но някак си на нас, българите, тя ни е една идея по-близка. Може би заради историята или заради прословутия „Балкански синдром“, но имах през цялото време такова усещане. Ала веднага щом преминахме Дунав мост и колелетата на автобуса заподскачаха, твърдо усетих, че съм на родна почва. Колкото и да е странно... почувствах се приятно. Пак си бях у дома!
 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2022, Всички права запазени.