Душевният писател на Изтока

01/07/19 / КУЛТУРА
Елчин Сафарли и пътят към изцелението





Снежана ИВАНОВА

„Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома“. Прочетох това на произволно отворена страница в книгата „Ако ти знаеше…“. Усетих лек топъл полъх. Чувството бе мигновено, ефирно и бързо си отиде. Толкова бързо взех и решението да прочета тази книга. После, докато приближавах дома си с книгата в ръка, неволно се върнах към прочетеното и се запитах – къде моите лутащи се мисли и чувства намират убежище? Имах един отговор, простичък, но дълбоко човешки – в искрена прегръдка и в топъл дом. Тогава разбрах защо наричат автора Елчин Сафарли „Душевният писател на Изтока“. За мен той беше непознат автор. Трийсет и четири годишен азербайджански писател и журналист, който пише на руски език, издал повече от десет книги, превърнали се в бестселъри. Пребивава в Русия, живее на две места – в Баку и в Истанбул. „Ако ти знаеше…“ е първата му книга, издадена в България. Вторият издаден у нас негов роман е „Ти ми беше обещан“.
Когато отваряш книга, ти отваряш и душата си. Но аз отдавна не го правя. В началото само я открехвам предпазливо. Заради някаква необяснима боязън или пък подсъзнателна защита. Може би от страх да не бъда емоционално ощетена. Не знам… Но началните страници на „Ако ти знаеше…“ неусетно отвориха широко сетивата и душата ми. Доверих се напълно на автора и го оставих да ме води по неравния болезнен път на своята героиня. Път, по който се е препъвала от болка, загуби, болест, раздяла…Отчаянието безпощадно заплашва да я погълне. Но има и друг път, пътя на надеждата.
„Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна. Но затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне. Само че все още не знам къде е моята последна спирка. Затова пък знам какво искам. Да се освободя. От пропуснатото, несподеленото, недоизказаното, и както ми се е струвало, непреодолимото. Това е моето лекарство срещу най-истинската болест, която нито един лекар не може да излекува. Никой, освен самата аз.“

Шансът да бъдеш отново обичан и щастлив си отива завинаги само ако го отпратиш. Ако силно пожелаеш да не те изоставя, той неочаквано те връхлита, зашеметява. Малко мистично, доста загадъчно, но красиво. Като сбъднат сън. „Ние сами определяме посоката на вятъра.“ С изранена душа, уморена, младата жена загърбва отчаянието и започва да гради живота си отначало. Ново място, нов дом, нова любов… Отива си и нелечимата болест. Този нов път е пътят на изцелението.
Съдбоносни се оказват не само надеждата, спасението, изборът. Съдбоносна е и силата на въображението. Както и да го наречем – измислица, фантазия, илюзия или мечта, това е нашият вътрешен свят. Необятен, свободен, уникален. Подвластен единствено на нас самите. Няма ясно очертана граница между въображаемия и реалния свят. Граница има там, където ние я поставим. В романа реалност и въображение се сливат. Мракът на миналото бавно отстъпва пред светлината на настоящето. Светлината на промяната. На покоя и душевната хармония.
„И нека всеки читател вземе от тази история нещо свое“, казва Елчин Сафарли.
Аз вече взех нещо свое: „Черните периоди в живота понякога стават писти за излитане“. Взех надежда…
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.