„Дванайсет нощи“ от Андрю Зюркър –– невероятно литературно приключение за малки и големи читатели

02/23/19 / ИЗКУСТВО
Историята в духа на „В света на Софи“ от Юстайн Гордер, „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол и „Тъмните му материи“ на Филип Пулман оживява и на български език.





Само един страстен читател би могъл да издаде също толкова страстна приказка за философията и литературата.
На български език се появява впечатляващият роман „Дванайсет нощи“ от Андрю Зюркър – литературна приказка за страха от загубата, магията на думите и силата на въображението.
Преди много стотици години, преди историята да се записвала в книги, великите градове и народи разказвали приказки за себе си като начин да запомнят кои са, откъде са дошли и какво искат за себе си и децата си. Да извиеш приказката си по такъв начин, че да е най-красива, най-впечатляваща и най-запомняща се било чудно умение и дарба – нещо, което може да се научи, но само от онези, които били родени с готовност за него. Toва умение се развивало до откриването на разпиляването…
Векове по-късно, в навечерието на една Коледа, бащата на Кей и Ел изчезва и сякаш никой не си спомня неговото съществуване. Единствено тайнствената бележка, която момичетата откриват на възглавницата на баща им, сочи към името му.
Същата нощ Кей се събужда от гласовете на Оли и Филип – фантоми, които се предполага, че никой не може да види. Но малкото момиче се превръща в опасно изключение. В непредвиден автор, който може да промени хода на историята.
Двете сестри поемат на невероятно приключение в света на Витиния, за да открият изгубения си родител. Свят, в който всичко може да бъде изфабулирано, въображателите са обречени на изчезване, авторите са единствените всесилни властници на думите, а човешкият живот може да бъде разпилян, напълно изтрит.
Ще успеят ли двете момичета да се изправят пред капитан Гроз, Върховен майстор на Изтъканото и Старши секретар на Книговезницата, който има свой собствен план за бъдещето на Витиния?
Всяка приказка има своя автор и от него зависи съдбата на света…
„Дванайсет нощи“ от Андрю Зюркър е впечатляващ роман в духа на „В света на Софи“ от Юстайн Гордер, „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол, „Тъмните му материи“ на Филип Пулман и творбите на Тери Пратчет.
Книга за литературата, в която всеки любител на необятния свят на историите ще се преоткрие и чиято „фабулна дъска“ е впечатляваща плетеница от философия, митология и приказки, стари колкото света.
Андрю Зюркър е Декан по английски език и литература в Куинс колидж в Кеймбридж с обширни трудове по творбите на Спенсър, Сидни и Шекспир.



Из „Дванайсет нощи” от Андрю Зюркър


(…) Когато вратата се отвори, приглушените гласове изведнъж излетяха и отекнаха по празния двор. Клеър Уърт пак възразя-ваше.
– ... не разбирам. Да, знам, казахте, че е актуален, но той определено е тук. Тук е от години. Мога да ви покажа стаята.
Кей чу как портиерът взе връзката с ключове и дръпна вра-тата зад тях, докато те слизаха по няколкото стъпала до пар-кинга. Очите ѝ още бяха затворени и може би затова чуваше толкова добре отчетливото ехо в двора с неговото ясно при-пукване. Всяка стъпка на майка ѝ отекваше по заскрежените камъни и асфалта.
– Как казахте, че ви е името? – попита Клеър портиера, а Кей се напъна и пак отвори лявото си око.
– Рекс. Просто Рекс – отговори той и примижа болезнено. Сковано прекрачи бордюра около тревистата граница на

двора и се отправи към близкия ъгъл, където на втория етаж бяха лабораторията и кабинетът на бащата на Кей. Майка ѝ му хвърли един остър поглед, сякаш беше пуснал някоя тарантула на свобода, но после го последва с още примирение. Изглежда, напълно беше забравила дъщерите си. Не проговори отново, но докато минаваше покрай тях, Кей виждаше, че в гърлото ѝ имаше много думи; отстрани изглеждаше, сякаш така напират, че ще се пръсне. Двете с Ел следваха двамата възрастни от разстояние, държаха се за ръце и гледаха надолу, където стъпките им оставяха мънички отпечатъци в хрупащия скреж. Кей забеляза, че Рекс стъпваше леко, защото, макар новите обувки на майка ѝ да хрущяха в замръзналата трева, краката на Рекс въпреки накуцването и влаченето не издаваха никакъв звук и не оставяха почти никакви следи. Тя чуваше само как ключовете му подрънкват на голямата халка в дясната му ръка. За момент под блясъка на прожекторите я видя много ясно – тази халка с ключове, и забеляза, че имаше старовремски заключващ механизъм, който се отваряше с панта – като нещо, което някога беше видяла в колежа на баща си, окачено в библиотека-та с ръкописи. Само че тази халка не беше толкова обикновена. Тя отново я зърна, когато се люшна на светлината за момент. Видя две резбовани места на метала, едно на пантата и едно на езичето. Гледаше я, докато вървяха, и всяко следващо зърва-не допълваше изображението. Беше еднакво от двете страни: дълга, лъкатушеща змия, усукана около меч.

„Сигурно е бил в армията, помисли си тя. Може би са го ранили и затова накуцва.“

– Стаята му е на втория етаж – обясняваше майка ѝ. – И името му е на табелата, вижте...

Тогава гласът ѝ заглъхна, защото, както всички виждаха – понеже всички гледаха – името му не беше на боядисаната в черно дъска, където бе било, откакто Кей се помнеше, с офи-циални бели букви, наравно с другите. Там, където трябваше да бъде името му, на дъската пишеше „д-р Андреа Лесинг“. Майка ѝ бутна тежките врати към каменното фоайе и момичетата я последваха.
– Какво има? – прошепна Ел на Кей. Гласът ѝ беше остър, настоятелен.
– Някой си прави шега, момичета – каза Клеър Уърт и се насили да им се усмихне. – Просто шега, това е. – Тя извади телефона си и набра номер. – Пак ще пробвам в кабинета – говореше тя. – Преди малко не вдигна, но може да се е върнал.
– Тогава пребледня. – Стойте тук – каза тя, а гласът ѝ изведнъж се беше свил до шепот. Завъртя се и буквално хукна нагоре по стълбите.
Кей погледна халката с ключовете. Тя се вгледа в нея, във всяка малка подробност и ги попиваше една по една.
Рекс забеляза, че гледа, усмихна се, откачи халката от колана си и ѝ я подаде.
– Разгледай, ако искаш – каза той с лека и топла усмивка. Подаде ѝ цялата връзка. Ръцете му бяха големи и набраздени като сплетените корени на дъб. Тя ги наблюдаваше, докато взимаше ключовете – дебели, но нежни, а и някак стройни, и когато той разтвори пръстите си, на нея ѝ се стори, че ѝ мирише на нещо сладко като мек плод – може би на касис. И след това халката беше у нея. Имаше удивителен набор от ключове. Дори Ел дойде да види, което беше необичайно, защото тя често подчертаваше как официално не се интересува от това, което Кей прави. Кей ги разгледа един по един. Най-хубав беше един огромен ключ, който приличаше на вилица с остри шипове и сякаш направена от злато. На нея беше гравирана същата змия с меч като на халката. Имаше и три сребристи ключа, всеки малко различен от останалите, но с еднаква форма – дълга пръчка с плоска част в края – на един беше квадратна, на един кръгла и на един триъгълна. Имаше и три дървени ключа, но от твърдо дърво, почти като камък, с разкошни златисти точици по тях. Имаше и други, къси и дълги, дундести, тежки. Сигурно бяха двайсет или трийсет.

– Тъпи ключове – каза Ел, обърна се към огледалото в цял ръст, което висеше на стената на фоайето, и се заоглежда в него. Кей и портиерът Рекс също я гледаха. Онази бегла усмивка пак играеше на бузата му – и той като Кей знаеше, че Ел не говореше сериозно. Малката беше по-ниска от Кей с повече от педя. Докато Кей имаше маслинова кожа и кафява коса, Ел имаше ярка, почти прозрачна кожа и вълнисти кичури в бледо, почти златисточервено. Баща им обичаше да отбелязва, че семейството им е съставено от четирите стихии. „Майка ви, този ангел, е въздухът, открита като небето. Аз съм твърдата и тромава земя – казваше той. – Но вие, момичета, сте подвижната материя в света.“ Казваше, че Кей е водата – тиха, дълбока, може би студена, но гъмжаща от живот. Ел пък беше огънят, горещ и непредсказуем, сътворяващ и унищожаващ.

„По-точно е непостоянна“, помисли си Кей. И се усмих-на, без да иска.

Погледна портиера, който приличаше на мил дядо, и реши, че трябва да се постарае да е любезна.

– За какво са? – попита тя. Той все още гледаше Ел.

– Вече няма голямо значение – отговори той. – Гледай как-ва красота – добави сякаш на себе си. – Хващам се на бас, че изобщо няма да ѝ трябват ключове.

Ел беше започнала да скача по витата стълба през едно стъпало, обута в лилавите гумени ботуш с пух по ръба. Бяха ѝ малко големи – беше ги наследила от Кей и все още не ги беше изпълнила. С тях изглеждаше по-малка, отколкото е, несръчна, малко крехка. На петото или шестото стъпало се обърна и се ухили дяволито; лицето ѝ беше зачервено и сияеше след студе-ния въздух, а устните ѝ – розови и издути. Придаде си важност като някой свещеник, сякаш извършваше свят ритуал, извади ръка от джоба си, отвори длан и разкри три от ашиците, с които си беше играла по-рано у дома. Баща им ги наричаше „кокал-чета“; това беше рядък случай на игра, която той одобряваше, все повтаряше едно и също: „Много древна игра с умение... късмет“. Ел беше признатият майстор на всичко, свързано с ашиците, и с гордост носеше тази титла. Сега подхвърли звездичките във въздуха, обърна нежната си ръка с грацията на танцьорка и ги хвана леко върху кокалчетата си.
Кей се усмихна. „Фукличка“.
Понякога става така, че нещо изключително красиво се случва точно преди някое бедствие. Бедствието сякаш дори до-стига назад във времето и се заиграва с красивото нещо, като го прави още по-красиво заради това, което предстои... или поне така изглежда, помисли си Кей по-късно.
Ел беше толкова красива, докато стоеше там, устните ѝ бяха едновременно ухилени и свити, очите ѝ танцуваха под светлината на фенера в средата на фоайето, сияещата ѝ червена коса сега свободно висеше покрай раменете ѝ и цялото тяло грееше от смелост и пакостливост. Тогава понечи да направи крачка с тези големи, тъпи, лилави ботуши, спъна се и падна, първо лицето ѝ се удари в пода. Ашиците изтракаха по камъните пред протегната ѝ ръка. В празнотата преди да успее да извика, портиерът Рекс скочи на крака и пъргаво литна към нея. Наведе се, гъвкав и силен, и я взе в ръце. Движението беше бързо, скокът и прегръдката – като от балет. Преди Кей да успее да си поеме дъх, той пак беше седнал и цялото хлипащо телце на сестра ѝ беше плътно сгушено в ръцете му. Тя гледаше едновременно стресната и омаяна. Ел пък се успокои в ръцете на Рекс, все едно беше пред камина.

Той бавно я полюшваше, бавно хлиповете на момиченцето утихнаха. Кей забеляза, че толкова здраво беше стиснала ключовете на Рекс, че ръката ѝ беше побеляла; едно остро желязно ъгълче се беше впило в края на дланта ѝ. Тя ги подаде на Рекс. Звукът го сепна като от някакъв блян и той вдигна очи към нея. Сякаш всичко се случваше много бавно. Ел седна на коляното му, все едно се беше събудила, и също погледна Кей. Рекс взе ключовете. Все още я гледаше. Тогава Кей я видя – идеална-та симетрия между стареца и момиченцето: сякаш издялани от един камък, от една и съща ръка, сякаш нарисувани със същите цветове, сякаш изпети от същия певец; гледаха я с наклонени глави, очите им – еднакво фокусирани, устите им еднакво раз-творени. Като равни. Кей замръзна.

– Понякога – заговори Рекс бавно и някак едновременно изпълни и разруши магията – нещо изключително красиво се случва точно преди бедствие.

Всяко косъмче на врата на Кей се изправи, но не от страх. Очите му бяха прекалено мили за това – сякаш бяха очите на собствената ѝ сестра. Понякога, някак, нещо.

– Мисля, че са твои – каза той на Ел и изсипа трите разпилени ашика от дланта си в нейната. Ел ги погледна, взе един и му го поднесе.
Точно тогава Клеър Уърт дотича през стъпало по витите стълби. Претърча покрай тях, през двойните врати и на двора. Рекс изправи Ел на крака, след това с усилие постави ръце на коленете си и се избута. Пъхна ашика в джоба си, закачи клю-човете обратно на колана си, хвана двете момичета за ръка и тръгнаха след Клеър Уърт колкото бързо можеше той. Няколко минути по-късно, закопчани на сигурно на задната седалка на колата, двете момичета се обърнаха, докато майка им, напълно изключила, потегли от паркинга на Пит. Те все още бяха за-маяни и гледаха стареца на стълбичките. Кей си помисли, че той стоеше там като човек, изцяло изтъкан от тъга, като някой осъден за престъпление, което не е извършил. Беше вдигнал ръка за сбогом.

„Свети Никола“ беше същото. Изглежда, никой там не познаваше Едуард Мор; а над вратата на стаята в колежа, къде-то Кей беше прекарала междусрочната си ваканция в нетърпе-ливо зяпане през прозореца към следобедното движение, беше изписано друго име. Всъщност над вратата беше същото име като онова на дъската в Пит – д-р Андреа Лесинг. Само че този път вътре светеше и жената, която отвори на чукането на Клеър Уърт, изглеждаше също толкова изненадана, колкото тях. Тя беше висока, но някак малка и крехка и Кей си помисли, че ко-стите ѝ сигурно бяха тънки и леки като златистата ѝ коса. Беше се увила в наметки и шалове като змии.

– Нямам представа за какво говорите – каза тя. – В тези стаи съм от петнайсет години. Никога не съм имала други, докато съм била в „Свети Никола“. Огледайте се – продължи тя, дръпна се от вратата и махна към стаята с фини, елегант-ни пръсти. На Кей ѝ се стори, че всичките до един приличаха на гъвкави, виещи се змии, пълни с мускули и отрова.– Това са моите книги, моите неща, моята работа. – Майката на Кей беше обяснявала трескаво, докато двама портиери стояха при-теснено на стълбите зад тях и не знаеха дали да се намесят. – Наистина не мога да ви помогна – добави д-р Андреа Лесинг.
– Всъщност тъкмо щях да се прибирам за празниците.
Тя понечи да затвори, но Клеър Уърт бе видяла нещо и здраво подпря вратата с крак.

– Не ви познавам – каза тя обвинително.

Кей се сви от заплашителния глас на майка си.

– Съжалявам, но не смятам, че вината е моя – отвърна д-р Андреа Лесинг.

– Вие археолог ли сте? – Очите на Клеър Уърт вече се стрелкаха напосоки из стаята, докато тя се опитваше да раз-чете заглавията на книгите вляво от вратата. Светлината беше слаба. Кей забеляза, че и нейният крак трепери, затова стъпи по-здраво на пода на стълбите. – Виждам, че имате някои от същите книги като съпруга ми – каза тя. – Дори много от същи-те книги. Работите ли по проекта „Отломки“?
– Госпожо Мор...
– Казвам се Уърт.
– Госпожо Уърт, наистина съжалявам, но нямам време за това. Да, работя по него, но наистина трябва да ви помоля да ми позволите да затворя вратата и да се прибера при семейството си.
Д-р Андреа Лесинг буташе вратата. Кракът на майката на Кей се плъзгаше по дъските. Тогава петата ѝ опря в ръба на из-дигнатия праг, който спираше течението. И издържа. Настъпи неловка тишина, портиерите се размърдаха и се наведоха на-пред, сякаш ще се намесят. Кей си пое дъх и вдигна ръка, пре-сегна се, за да докосне майка си по рамото или по уязвимото място на върха на лакътя. Искаше да я измъкне от това място. Вместо това ръката на Ел се стрелна и хвана нейната. Лицето ѝ беше пълно и яростно.

– Знаете ли за Булката от Витиния? – попита майка ѝ с най-равния си, сериозен, но вече и отчаян тон.

Кей го познаваше, както познаваше усещането на подава-щите се камъни в двора зад къщата им, когато си заби коляното един от тях с цялата си тежест. Познаваше го, както позна-ваше стъпалата до стаята си, мекото прищракване на резето и утешителната възвишена тишина на горното от двете легла.
Тя знаеше, че мъничката д-р Андреа Лесинг сигурно буташе с огромна сила, защото вратата изведнъж се затръшна пред майка ѝ и я събори назад на левия ѝ крак, като почти размаза Кей и Ел на студената и налющена мазилка на стълбището.

Клеър Уърт изглеждаше зашеметена, а дъщерите ѝ – не по-малко от нея. Портиерите бяха видимо смутени и се извинява-ха. Поради някаква причина, която не можеха да обяснят или разберат, изпитваха съчувствие към Клеър Уърт, която знаеха, че познават, макар че не можеха да кажат нищо за Едуард Мор. Повтаряха си това един на друг с приглушени гласове, докато се връщаха през Двора на печата. Клеър Уърт, изглежда, се беше отказала от опитите да разбере. Портиерите задържаха вратичката в портата на Двора на дървото за момичетата, до-като излизаха обратно на улица „Котилна“, където разсеяно бяха зарязали колата преди половин час. С деликатни движе-ния на пръстите двамата прибутаха и затвориха вратата зад тях възможно най-тихо; Кей си помисли, че е, за да не създават впечатлението, че ги гонят. Но точно това правеха. И в момен-та, в който ключалката изтрака, майката на Кей заплака. Не помръдна от портата, нито вдигна длани към лицето си. Просто гледаше надолу. Единственият шум, който Кей чуваше, беше един отдушник по-нагоре по алеята, който изпомпваше пара и миризма на мазно от кухните на колежа. Ел потръпна от неж-ния допир на Кей.
– Мамо – каза Кей.
– Да, Катарин, какво има?
– Мамо, имаше нещо особено в онзи портиер в Пит. Рекс.
– Какво, Катарин?
Все още плачеше. Клеър Уърт не хлипаше, докато плаче, но сега сълзите идваха бързо и тежко.
– Ами например, когато вървяхте към кабинета на татко или това, което трябваше да е кабинетът му, в двора беше мно-го тихо и твоите крака вдигаха много шум по камъните и ти оставяше стъпки в тревата. Нашите също. Проверих.
Ел подритваше едно камъче. Сега спря.
– Разбира се, Кей.
Клеър бръкна в джоба си и намери стара кърпичка, която усърдно разгъна и заглади. Звучеше раздразнена. Кей хвана и стисна ръката на Ел, докато чакаше, но Ел се дръпна и изгледа остро сестра си, сякаш да я предупреди и да я накара да спре. Ел все ѝ казваше да не тормози мама, да не си вре носа в рабо-тите на други хора.

– Ами нали се сещаш, че старият портиер накуцваше или нещо такова? И ходеше тежко? Но не оставяше никакви отпечатъци в тревата и мисля, че изобщо не чувах краката му по камъчетата.
– Катарин. – Клеър Уърт смени кърпичката в ръката си с ключовете в джоба си и отключи колата. – Това е най-малката ми грижа в момента. Случва се нещо ужасно и стъпките в скре-жа нямат значене. Изобщо. – Тя се изправи и се надвеси над дъщерите си с наново закален поглед. – Хайде в колата.
На задната седалка лицето на Ел отново беше придобило онова свирепо изражение. „Казах ти“, говореха очите ѝ.
Затова Кей не спомена другите неща, които мислеше: падането на Ел, странната доброта и близост на портиера и нещо, което ѝ се стори, че видя в стаята в „Свети Никола“, която трябваше да е на баща ѝ, но се оказа, че е на д-р Андреа Лесинг. Нещо, което беше видяла, докато майка ѝ беше избутана на левия си крак, когато вратата се затвори рязко от огромната сила на една много слаба жена. Вместо това двете момичета седяха умълчани и колата се движеше бавно, почти с нежелание през празните тъмни улици, покрай щръкналите зимни шипове на кестените и глоговете, и дъбовете, и буковете, и най-вече безбройните липи, по-черни от видимата светлина на черната нощ. И не попита за Булката от Витиния, и ядоха студената си вечеря, която още седеше в чиниите, които Клеър Уърт беше наредила следобеда. И заради сълзите, които понякога се събираха и се спускаха по бузите на майка им, момичетата правеха каквото ги помолеше или очакваше от тях, и ни веднъж не помислиха за украсеното с топки и гирлянди, но незапалено
дръвче, нито за сандъчето, където бяха коледните им чорапи, които навремето винаги бяха закачали на камината на Бъдни вечер. И ни веднъж не посмяха да отворят вратата на стаята на баща си от страх от празнината, за която Кей беше сигурна (с ухо, прилепено за боядисаното дърво на вратата), че ги чакаше вътре – пустите лавици, изчистеното бюро, купчините хартии, които, когато влязат, нямаше да стърчат на пода, където винаги бяха стърчали. Момичетата не отрониха ни една думичка. Вместо това си измиха зъбите, облякоха си нощниците и изгасиха лампата. И през цялото това време, без изобщо да говори, Кей си държа окото затворено, Ел си чоплеше ръцете, а Клеър Уърт бършеше спорадичните сълзи от долния край на лявата си буза, за да не капнат на блузата ѝ.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.