Превод от новогръцки: Димитрий Лампадист
Светите отци на Църквата доказаха с молитвения си опит: всеки път, когато застанем пред Бога на молитва в църквата или на личната си молитва у дома, това очакване има две характерни черти. Изпълва ни с радост, когато сме свидетели на най-голямата любов на Бог към човека. Сърцето ни се стреми да изрази голяма благодарност към Бога, тъй като всеки от нас в своята мярка усеща този дар от Господ към Неговото творение. Но в същото време това изправяне пред Бога е и присъда за нас, особено на този свят празник, както и на всички велики празници и дни, свързани със събитията от живота на нашия Господ ИИисус Христос. Но, естествено, най-дълбокият смисъл на тези събития и празници изобщо не е осъждането на човек, а неговото спасение.
И сега, преживявайки радостното събитие на раждането на нашия Господ Иисус Христос, ние усещаме тази огромна Божествена любов към нас и сърцето ни трепери от най-голяма признателност към Бога за всичките Му щедрости и благословии, изпратени на човешкия род, но основното нещо за нас - и това ще донесе практическа полза за нашето духовно състояние - преценка върху себе си. Както казва апостол Павел: „Ако се осъждаме пред Бога, няма да бъдем вече осъдени от Него“ (вж. 1 Кор. 11:31). Ако в този временен живот ние осъдим себе си, ние няма да бъдем осъдени в „последния ден“, тъй като съдът вече е извършен в този свят.
И така, ние ставаме свидетели и участници в празнуването на Коледа, ние се включваме в тази специална коледна атмосфера, която приканва внимателно обмисляне и преценка на себе си по отношение на това, което Господ е направил за нашето спасение, защото знаем, че Бог не е създал нищо случайно и безцелно, но, като Господар на историята, той насочва всички събития в света към нашето спасение. Бог толкова пожела и беше доволен, че всички събития се случват с удивителна точност. Например, Той искаше да се роди в конкретна година, по специфичен начин, който познаваме, в конкретна страна и град и дори във всички нас, познати на сцената на рождество Христово; Неговата Коледа е предшествана и придружена от събития, описани подробно в Евангелието.
Светиите на Църквата, когато са били объркани или изкушавани, се поставят пред живота на Иисус Христос, осъждайки себе си. Бих искал да вярвам, че християнин е този, който с най-доброто от своите човешки сили имитира живота на Христос и това, което не може да изпълни, покрива с покаяние и смирение – тези добродетели на духовната работа.
ИСТИНАТА СТАНА ЧОВЕШКА, ЗА ДА МОЖЕМ ДА Я ОБИЧАМЕ. НО ПРЕДИ ТЯ НИ ОБИЧАШЕ
В тези свещени дни на Рождество Христово, изпълнени с толкова богати по същество химни, Църквата непрестанно прославя Христос за Неговата, непонятна за човешкия ум жертва, която Той направи за нас. Тези химни постепенно разкриват богословската дълбочина и смисъл на Рождество Христово, което за добродетелните монаси и миряни се превръща не просто в преживяване на събитието, а като че ли дори във видение и участие в него. Когато старецът Ефрем от Катунакис се завърна от Йерусалим, ние очаквахме той да ни каже какво впечатление му направи Голгота или Разпятието. Колко бяхме изненадани, когато ни каза, че е много развълнуван от пещерата във Витлеем. Когато погледна тази скромна, скромна пещера, която така го докосна, той си каза: „Преди да посети Витлеемската пещера, живеейки на Атон в скалиста, недостъпна пустиня Катунаки, в скромна килия,в който едва се побираха само най-необходимите неща, имах мисълта, че съм нещо от себе си. Сега, като видях мястото, където се роди Самият Бог Иисус Христос, усещам цялата си незначителност, защото виждам как Бог се смири, раждайки се в такава малка пещера – кошара за животни, където едва намери място.
Христос, роден в бърлога, преследван и презрян от всички, по този начин осъществи най-великото в историята на човечеството; Неговото Въплъщение станало в абсолютна тишина, в смирение и неизвестност и от цялото човечество само няколко маги-перси и прости овчари били уведомени за Идването в света на самия Бог. Бог – и крайна бедност и смирение! И ако наистина искаме правилен възглед за себе си и правилна преценка на съвестта, тогава всеки път, когато животът ни започне да ни измъчва със светски желания и изисквания, ние ще се поставим пред тази скромна Витлеемска пещера, преди събитието на Въплъщението и размишлявайте върху това, което правим, и отговаряйте дали нашият живот и нашите дела са животът на Христос и това, което Христос направи за нас, като се въплъти. Така можем да съдим целия си живот.
От момента, в който Бог стана Човек и ангелите запяха: „Слава на Бога във висините и мир на земята, добра воля на човеците“, Божието слово ни провъзгласява: „Дойдох на земята да донеса не мир, а меч“ (вж. Мат. 10:34). Защо Христос, вместо да донесе мир, донесе меч, защото ангелите пееха: „Мир на земята“? Без съмнение светът, който дойде на земята, е Самият Христос, който стана Човек, Когото ние като Бог и Човек вече можем да обичаме. Христос ни показа, че връзката ни с Бога не е нещо аморфно и теоретично, защото е невъзможно да обичаме само една идея. Човек може да е ревностен последовател на някаква философия, но никога няма да може да развие и придобие истинска любов към Бога и хората, следвайки тази система, защото самата система никога няма да може да го обича.
В Църквата се случва обратното. Тук нямаме взаимна връзка с никоя теория и самото Слово не е станало никаква теория или философия, но „Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Словото – Иисус Христос – Сам стана Човек, за да Го обичаме и ние. Когато сме способни да обичаме Бога и тази любов се пробуди в сърцата ни, тогава ще разберем, че Бог ни е изпреварил със Своята любов по неразбираем начин. „Ние Го възлюбихме, защото Той първо ни възлюби“, казва апостол Павел. Това е тайнството и планът, които са заложени в Църквата. Следователно Христос, като Светът, който дойде в света, стана обект на любов, а не на вяра. Защото след време ще трябва да надминеш и вярата, и надеждата, за да останеш само в любовта. Според апостол Павел в края на живота вярата с надежда ще бъде премахната и ще остане само любовта (виж: 1 Кор. 13),защото само любовта е преживяно, онтологично действие, ръководено от което човек чувства, че е съединен с Бога. Всички светии се придържаха към тази посока и от момента, в който се роди Христос, те Го обичаха с цялата сила на душата си.
Първомъченик Стефан преклони глава под тази Божествена любов и с това стана като Самия Господ. В Деянията на апостолите се казва: когато той беше хванат за проповядване на името на Иисус, по време на процеса и изповедта му пред съда, лицето му сияеше като лице на ангел. Евреите го осъдили на смърт. Когато го доведоха на мястото на екзекуцията, те го убиха с камъни - така според закона на Мойсей му беше заповядано да се справя с хора, които са зли и много грешни. Но въпреки че смъртта му беше ужасна, първомъченик Стефан, изпълнен със Светия Дух, се молеше не за себе си, а за целия свят, както направи Христос, който говореше, извисявайки се над Вселената на кръста: „Господи, не обвинявай ги с този грях." От момента, в който Христос дойде на земята и донесе мир, милиони мъченици дадоха живота си за тази вяра в Него,защото те обичаха Христос и вкусиха голямата Му любов в замяна. Защото любовта на Христос проговори в сърцата на тези хора.
ТЕЗИ ДНИ СВЕТЦИТЕ БЯХА МНОГО ВНИМАТЕЛНИ
Искам да отбележа, че паметта на светиите, която празнуваме всеки ден, изобщо не е датата на деня на страданието или отброяването на годините от деня на смъртта, както е при обикновените починали, а когато се извършва служба на мъченик или светец, събитията от живота им отново се случват в настоящето. Защото събитията на църковните празници винаги са били критерий и преценка за тях. Те претеглиха, измерваха, сравняваха и преценяваха живота си, съпоставяйки го с живота на Христос, дали отговарят на него като Негови последователи. Светиите бяха много внимателни тези дни, те се опитаха да вникнат в дълбочината на значението на църковните песнопения на празника, да прочетат какво пише Евангелието и отците на Църквата за това и да размишляват върху случващото се. Например, те разсъждаваха за факта, че Създателят на Вселената се е намалил до кърмаче; че само Той се роди и вече Го търсеха, за да убият;че за Царя на света не е имало друго родно място освен скромна пещера; че самото Му раждане е било в пълна неизвестност, смирение и бедност. Светиите съпоставяха своите дела, условия на живот, желания, своето смирение, като разсъждаваха по следния начин: „Ако Христос толкова смирен, толкова претърпял, беше преследван, тогава защо аз, следвайки Неговия пример, да не търпя скръбта на този живот?“.
Господ ясно даде да се разбере и почувства чрез опита на апостолите и всички светии, че е невъзможно Святият Дух да присъства в нас без съпътстващите дарове и плодове на Духа. За да нямаме извинения, Господ ясно посочи какви са плодовете на Светия Дух: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23), правда, истина, святост. И така, помислете за себе си и ако имате тези дарби, значи имате и Святия Дух във вас. Трябва да се изследваме и да разберем къде се намираме. Този съд е необходим за всеки православен християнин – и спасителен.
И нека тези свети дни минат за нас като присъда върху нашата съвест, целия ни живот и нашите действия, защото само тогава можем да кажем, че са за нашето спасение, защото ни предоставят средствата за духовна борба в покаяние, смирение и промяна на живота и в същото време ни насърчава да се обърнем към Бога, за да Го помолим със смирение и любов за голяма милост.
Ако почувстваме, че сме „народ, който седи в тъмнина и сянка на смъртта“, тогава ще можем да кажем: „Хората, които седяха в тъмнината, видяха голяма светлина и светлина озари онези, които седяха в земята и сянка на смъртта“ (Матей 4:16). Боже, на кого ще свети светлината, ако не на тези, които живеят в тъмнина? Ако наистина чувствам, че съм в тъмнина, тогава със сигурност ще търся светлина. Ако се заблуждавам и ми се струва, че съм в светлината, тогава със сигурност не мога да видя истинската светлина, тъй като държа създадената светлина в ръцете си.
|
