Един от тримата кореняк-варненци в Българското опълчение (1877 – 1878 г.)

Кольо ХУБЕНОВ, историк Георги Минков Сивков е роден на 23 април 1848 г. във Варна. В Българското опълчение постъпва на 2 май 1877 г. и е зачислен към II дружина. В някои български справочници е посочено, че е болен през периода 13 юли – 27 октомври 1877 г., но в свидетелството му, издадено от руска страна, се казва, че между 9 и 12 август 1877 г. участва в боевете за защитата на Шипченските висоти. Сражава се и при атаката на Шейновските укрепления (28 декември 1877 г.). Уволнен е на 4 юли 1878 г. След Освобождението се завръща във Варна и се прехранва като обущар. Умира в града на 28 февруари 1940 г. Любопитни сведения за този герой от раждането му до пристигането му в Плоещ през 1877 г.дава кратката му биография, написана от сина му Димитър и предадена на Музея на Възраждането във Варна. Нейният текст гласи: „Старият опълченец Георги Минков Сивков е роден през 1852 г. при бедни родители в гр. Варна, ул. „Баба Рада“. При първото изгаряне от турците на град Котел баща му Минко Сивков отишъл в град Добрич (сега Толбухин) и там се настанил да работи абаджия и се оженил за мома шабленка. Там се родил големият му син Тома и като не му споряла работата, се преселил в гр. Варна и направил къща в гореказаната улица. Тук се ражда вторият син, Костадин, и после дъщеря. След една година се родил Георги, т.е. баща ми. Още като е бил пеленаче, станало голямо наводнение и водната стихия пробила стената, а майката и бащата с по-големите деца набързо са избягали и в тази суматоха забравили детето в коритото. Водата го изнесла с коритото, плавало, плачело. Видял го турският часовой, който бил там близо на пост, влязъл във водата и го спасил, иначе тя щяла да го принесе в морето. Дал го на една съседка. После се сетили родителите за него – щом ги видяла съседката, викнала ги и го предала с коритото. Когато пораснал, понеже умрял баща му дядо Минко и едва преживявали с оскъдни средства, решил да иде в град Добрич да се учи на занаят. Там се настанил при един обущар с условие да го хранят и да им слугува в къщата и дюкяна, докато се научи на занаята. Понеже нямало клечки за обуща, принуждавали учениците да ги правят от парче дъски в неделен и празничен ден за цялата седмица. Работилницата е била пред турската джамия. Като правил клечките в дюкяна, вижда от кепенците, че много турци влизали в джамията и си събували в коридора обущата. Дошло му на ум и решил, като нямало никой, зима един чувал, излиза предпазливо и напълва всичките обуща и емении и веднага се скрива в дюкяна, а чувала с обущата ги скрива в мазата. Турците, като излизат и виждат, че няма ги обущата им, се принуждавали да си тръгнат боси. Той продължавал да се занимава с клечките и втори ден, понеделник сутринта, идва майсторът му и го пита: „Приготви ли ми клечките?“. Той му ги показва и майсторът ги одобрява. После Георги го повикал в мазата и му показал какво бил направил. Майсторът се хванал за главата си и се чудел какво да ги направи. После му дошло на ум всяка неделя, като ги няма работниците, да ги преправят и очистят двамата. И тъй пò малко ги продал пак на тях. Майсторът му го изплашил да не прави друг път такава работа, щото може да го обесят за такива случки и майсторът да пострада. Щом станал деветнадесет годишен и се научил на занаят, бъдещият опълченец се върнал във Варна и се настанил да работи като калфа. По едно време, като бил свободен, си купил хляб за пет пари и си рекъл да вземе и за пет пари халва (Ченгене пазар ). По същото време турският пристав Али чавуш взел халва и говорил с халваджията и се попречил точно на средата на джамекяна . Баща ми му се помолил да отстъпи място, за да си вземе халва и той, а турчинът го изругал и му казал: „Ха сиктир бе, пущ“ (това са били турски прости обноски). Дядо Сивков, като не можал да понесе, взел набързо халваджийския голям нож и го захвърлил към него за такава обида. А приставът се навел и ножът изхвърчал настрани. Баща ми веднага избягал у брата си, където се скрил в мазата. За този случай много си изпатил Тома и си сменил бащиното име – наместо Минков се нарекъл Димитров. Понеже го било страх, прехвърлил брат си в мазата при други хора, ако го търсят, да не бъде там. Наскоро пристигнал австрийският параход, на име „Келет“, който носел на борда си дъски за Румъния, за Браила. Като научили за това, хората, при които се криел, го преобразували, т.е. дегизирали, като огняр. Щом пристигнал на пристана, т.е. скелята, там седял друг турски пристав – паспортен, и един стражар. Като го видели, го питали къде отива, а той им обадил, че бил огняр в парахода, та го пуснали. Качил се на лодката сред морето, платил на лодкаря, щото спрели парахода далеч. Като стигнал парахода, се качил (а хората, дето са го простили, с интерес го наблюдавали отстрани) и веднага се озовал при огняря. Макар че не знаел немски, с ръце и мимики му разправял, че иска да влезе в трюма (ями за въглища) и му дал две меджидиета . Огнярят се съгласил и той влязъл, та се скрил най-назад, без да мисли, че ще се удуши. Идва турската полиция да търси, а той се е заровил между въглищата, та не можали да го видят и параходът тръгнал. Щом излезли в открито море, той излязъл да помага на моряците немци и те го обикнали. Когато параходът пристига в Кюстенджа, властите също го търсили и там, но той се скрил на същото място под диктовката на огняря. След това корабът потеглил за Сулина и като спрял, той излязъл пак по съвет на огняря и спокойно, като огняр, заминал за Плоещ. Там се представил на руския генерал Столетов и му се моли да постъпи доброволец.“ През 2015 г. Община Варна удостои посмъртно Георги Минков Сивков със званието „Почетен гражданин на Варна“ за заслугите му в Освободителната война.   Публикацията е финансирана от Община Варна - Фонд "Култура"