CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Една прекрасна вечер...

06/21/21 / ИЗКУСТВО
И една прекрасна книга за млади и недотам...





culturespace.bg

Вчера се проведе представянето на книгата „Спаси и сохрани“ на драматурга Сия Папазова, свързала живота и опита си със съдбата на единствения в България (а може би и в света) детско-юношески театър „Златното ключе“ към Общинския детски комплекс – Варна. След загубата на сестра ѝ Катя Папазова – създател и ръководител на състава, Сия Папазова го пое и издигна на нови артистични коти. Програмата на състава, свързана с такива имена като Шекспир, Чехов, Достоевски, претворени от Сия Папазова, прави достъпни и разбираеми за юношите тяхното гениално творчество, техните мисли и прозрения, които ще осмислят и възвисят делника на младите актьори. И на тяхната публика.
В книгата, написана в познатия стил на Сия Папазова – един великолепен разказвач, освен историята на ДЮТ „Златното ключе“, е проследен и пътят, по който изкуството на театъра докосва младите души и ги насочва към избора на живота им.

Книгата е издадена от СНЦ „Културно пространство” и е финансирана по проект от Фонд „Култура” - Община Варна.
Из „Спаси и сохрани” – автор Сия Папазова...






“ГЛАВА ШЕСТА
Програма „Шекспир“
За никого не е тайна, че духовната и икономическата криза отприщиха насилието и жестокостта в съвременното общество. Не бяха пощадени дори децата и юношите. От най-тъмните кътчета на невръстните им души, като дух от бутилка, излезе и показа грозното си лице агресията в класната стая, в училищния двор, на улицата.
Спешно се налага да проучим откъде и как се породи това ужасяващо явление. И да се намесим в емоционалния свят на съвременните деца и юноши. Нравствените качества придобиват личностно значение само когато се проникне в този свят. Известно е, че моралните знания и убеждения намират своето истинско битие чрез чувствата. Диалектиката във формирането на личността е такава, че много по-трудно се въздейства върху чувствата, преживяванията, системата от вътрешни потребности и мотиви, отколкото върху интелектуалните възможности и познавателните способности на подрастващите. Скритата територия на чувствата е много по-устойчива и съставлява „тайната“ на детето, особено на юношата. Грубото втурване в тази бездна на душата може да нанесе много поражения.
Според мен, причината за моралната криза в детските души е, че в тях липсват хуманни пластове. Обществото не се е погрижило навреме да ги заложи и кодира там. Ако се поставим на мястото на децата, непременно ще си зададем въпросите: Кои са техните ориентири за добро и зло в съвременния свят? Как ги разграничават? Как го правят, когато нямат дори първична представа за едното и за другото? Децата, които не са прелиствали страниците на „Козет“, „Без дом“, „Дита, рожба човешка“!?… Не са си поплакали с Дейвид Копърфийлд, Слепият музикант, Кащанка… Не са се смяли с Том Сойер, Хък Фин, Ян Бибиян, Тошко Африкански… Забележете, цял пласт – свят на хуманността, милосърдието и великодушието, понякога е изтрит и просто не присъства в духовното пространство на съвременните деца.
Неотложно възниква необходимостта от художествено образование на подрастващите. Повече не може да се подценява емоционалната и интелектуалната роля на художественото в процесите на детското съзряване.
Един от ориентирите за доброто и злото, грозното и красивото, почтеното и непочтеното, достойното и недостойното е в Шекспировата драматургия. Тя е много подходяща за гражданското възпитание на детската и юношеската личност.
Малко е да се каже, че драматургията на великия англичанин звучи съвременно. В нея има нещо безсмъртно, обобщаващо за света, за човешкия род, за вечните му проблеми и потребности. Това е причината постановъчно да адаптирам текстове от Шекспир за репертоарните нужди на Детско-юношеския театър „Златното ключе“. Не правя нищо ново. Стара европейска практика е съдържателният смисъл на написаното от Шекспир да се пригодява към светоусещането на съвременните деца и юноши, да се свежда до знанията на подрастващите. Първият и много успешен опит в това отношение, е на Чарлз и Мери Лам през 1807 г. Книгата им „Приказки за млади особи“ превръща сложния философско-трагичен свят на Шекспир в очарователни, напълно понятни и достъпни за децата разкази. Изобщо проблемът за сложното и достъпното, далечното и близкото, непонятното и понятното в творчеството на Шекспир отдавна занимава изследователите, които приемат художественото обучение на „младите особи“ като мисия.
Отдавна е забелязано, че този необятен художествен мир, измислен по божествен и феноменален начин, буди любопитството на всички възрасти. Може би по-особеното в моята практика е, че адаптирам постановъчно Шекспир с конкретна и прагматична цел: да бъде почувстван, усетен и в края на краищата изигран от децата и юношите. И в този смисъл – да бъде интерпретиран от самите тях, доколкото позволява техният житейски, социален, художествен опит. Твърдя, че децата, особено юношите, имат такъв опит, в латентен или неразгърнат вид, но достатъчен, за да се доверят на Шекспировото познание и прозорливост. В случая се интересувам от необходимостта, чрез условността на театъра, младата личност да преживее Шекспировата реалност, да се подвизава известно време в нейните пространства и в този личен, най-съкровен момент да я предаде чрез играта на другите млади хора.
И всички заедно да съпреживеят магическото очарование на Шекспировите страсти: влюбването, разтърсващата сила на омразата, катарзиса, прошката… Създавам подходяща среда и възможност Шекспир да бъде изигран от деца и юноши пред публика, която се състои от деца и юноши. Нещо като споделяне на интимен, собствен, личен опит в една общност, посвоему затворена и посвоему обособена. Ролята на възпитателя като ментор в този случай остава на втори план, като фон, като условна отстраненост. Убедена съм, че по този начин се поражда нова, безусловна, още по-богата връзка, препредаване, тиражиране на художествените и нравствените достойнства и ценности на Шекспировата реалност.
Естествено възниква въпросът защо се налага да прибягваме към етичните стойности и опита на една твърде отдалечена във времето драматургия. Отговорът е, че сегашната действителност твърде много се различава от Шекспировата. Разликите, а не съвпаденията, са в основата на този експеримент. Точно сега ние съзерцаваме безучастно, дори безпомощно, разпадането на вътрешния, най-интимния свят на съзряващата личност. Свидетели сме на поне три симптома, които доказват това страховито, застрашително разграждане на детската личност:
- Появата на ранно свръхлюбопитство към смъртта;
- Формиране на слаб, раним, неустойчив характер;
- Тихо отглеждане и натрупване в самота на агресия.
Резултатът е потресаващо опасен за обществото. Отключва се генетичното предразположение към безконтролни действия. Никак не е за чудене, че се появяват деца самоубийци и убийци. Отдавна Достоевски, Фройд и съвременните учени-генетици предупреждават, че никой не знае какви „бесове“ човекът носи в себе си, какви наследствени „подаръци“ се пазят и съхраняват в генетиката му. При други обстоятелства обременената природа би могла да спи и изобщо да не се пробуди. Или да изрази своята предопределеност в нещо друго, по-различно. Например детето се ражда с дълги и изящни пръсти, т.е. с предопределена сръчност. И сега пред него съществуват поне две възможности – да стане ловък джебчия или да усвои техниката на пианист-виртуоз. Но в нашето време обстоятелствата са ужасяващо други. Детското любопитство към смъртта отдавна вече не се изразява в прословутото измъчване на котките или в стрелбата по врабчетата с прашка. Отдавна вече нашите деца и юноши, застинали пред монитора на компютъра, не забелязват и без това тънката граница между живота и смъртта. За тях преходът от едното към другото състояние е щастлива, безгрижна, безобидна игра. Когато „убиват“ себеподобните наужким, те нямат усещането за болка, за рана, за дълга и мъчителна агония. За тях това са просто картинки, карикатурно изкривени и смешно падащи човечета.
Те не ценят живота като такъв. И много лесно, нехайно, като на шега, могат да прекрачат границата между живота и смъртта. Необходимо е час по-скоро да се смени този тип отричаща, принизяваща, унижаваща живота Игра. Игра на бесове. Ето защо заниманията с Шекспир се превърнаха в цялостна програма, която следвам и до днес. Най-вече за да се разкрие, разобличи, подмени виртуалният автор на Играта, събирателният образ на този автор-животомразец, дълбоко скрит в мрежата. И може би наистина е време да върнем „бесовете“ (по думите на Достоевски) в бутилката?
Когато адаптирам Шекспир, предлагам друга игра. Предлагам на децата и юношите неговата измислица, неговата театрална игра, защото е по-чувствителна, по-интелигентна, по-забавна, по-увличаща. Лекува комплексите, тушира агресията, подчертава, откроява качествата на личността, внушава непостижимата ценност на най-големия, най-божествения подарък – Живота.
Избрах и адаптирах за тази цел пиесите „Укротяване на опърничавата“, „Напразните усилия на любовта“, „Много шум за нищо“ и по-късно „Сън в лятна нощ“.
Върху основата на този опит препоръчвам Шекспир като психоаналитик, психотерапевт за ранените детски души. Препоръчвам го като един от най-големите човеколюбци за всички времена и възрасти.
Например темата за живота и смъртта е доминираща в Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“. Със съгласието на Катя, смених само една думичка в наименованието ѝ. В афиша на ДЮТ „Златното ключе“ заглавието се четеше „Много шум за нещо“. При новите обстоятелства се налагаше „нищото“ да бъде разчетено като „нещо“, изведено от Шекспировия контекст, предлагащо по-сериозен, нетърпящ отлагане разговор за „нещата“ в нашия живот – за смъртта, за войната, за мира… В по-глобален план и може би в Кантовия смисъл на понятието. Получи се едно разтваряне на пиесата към нейния съвременен културен и изобразителен контекст.
В моя постановъчен вариант действието започва със завръщането на един рицарски отряд от бойното поле. Става така, че приключилата битка присъства, все още „дими“ в съзнанието на героите. Въвеждам вестоносец, който обявява пред жителите от Месина:
– Войната свърши, граждани… Войната с маврите свърши.
Ключова реплика. От този момент жестоките, озлобени воини ще трябва да се приспособяват към условията на мира, да обичат, да създават семейства, деца…
В постановката техният военен лагер съжителства с един двор, където е простряно прането на Месина – нощници, фусти, детски чорапи, пелени… Рицарите се спъват и оплитат в лес от бели чаршафи. Тук вмъквам репликата на воина Бенедикт:
– Тези месинки как чисто перат! Удрят в земята падуанките. Да не говорим за веронките…
Вмъквам и ремарката „Повдига платното и вдъхва аромата на чисто изпраното“.
Мрачният, отмъстителен характер на един от героите – Дон Хуан, злините, които причинява той, мотивирам не само с факта, че е незаконен син на Принца, а преди всичко с една особеност на характера му: той не може да се нагоди към мира. Неговата естествена среда, неговата стихия е войната. Там той се чувства непостижим и сюблимен. Обича войната емоционално и професионално. Включвам в действието един несъществуващ в пиесата диалог между Дон Хуан и неговия слуга-оръженосец:
Дон Хуан: Боже, колко ми липсва войната!
Помниш ли, Борачио, димящата от
кръв шпага? Полъха на смъртта
как те докосва лекичко
с крилото си?
Слугата: О, такива неща не се забравят.
Дон Хуан: Прекрасно преживяване, Бога ми!
Слугата: Да, определено е прекрасно.
Особено като напълня гащите.
Дон Хуан: И после приятното усещане, че си
жив, че те има… Забележително, нали?
Слугата: Да. Това усещане е най-приятно.
Обаче мирише, та се не трае…
В представлението на Катя забелязах, че този диалог, плод на измислицата ми, се играе с голямо удоволствие от децата-изпълнители. Те много обичат да пародират демоничното, мрачното, гробовното. Отнасят се към смъртта като към нещо отдалечено във времето и пространството. Мислят се за безсмъртни. И правилно. Превръщането на човешкия финал в игра е типична Шекспирова тема. Но тази игра изпълва детството и юношеството с живителен оптимизъм, подготвя ги за проникновеното разбиране на живота с неговата безценност. Обяснявам си защо така весело и шегобийски децата носят тийшъртки, върху които са изобразени черепчета и други зловещи сюжети…
„Разглобен скелет върху бъчва с теб танцува…“ – помня, че се пееше в една пиратска песничка и през моето детство. Колкото и да са различни, детствата си приличат, най-вече в зората, в началото на всеки живот. И мисля, че сцената е най-подходящото място за триумфа на този живот. И пак на сцената порасналия по-късно човек сам ще достигне до смисъла на онази прочута Шекспирова сцена, където завърналият се след студентството Хамлет се опитва да проникне в смисъла на ефимерния живот, произнасяйки репликата: „Бедний, бедний, Йорик?… пред разтворения гроб на кралския шут.
„Да бъда или да не бъда…?“ е също един от въпросите, задавани в младостта. Смята се, че въпросът принадлежи само на мъдрите. Но не. Мисля, че на младия човек пó му прилича да пита точно по този начин, защото всичко му предстои. Най-вече – бъдещето.
Свързвам Шекспировата тема за войната и мира с катарзиса, който преживява главната героиня Беатриче с нейното израстване, прозрение, осмисляне на трудната ѝ любов. Допълвам образа с един монолог-откровение:
Беатриче: Та аз обичам Бенедикт!
Аз мога да обичам!
Признавам си го тук на глас.
Бил Бенедикт достоен…
И всички го твърдят.
Че аз го знам отдавна!
Защо така устроен е човекът?
Защо е толкова раним?
Смири се, мой характер.
Тежиш ми!
Нима е малко, че Бог го върна
жив и здрав от там…
От там, където младостта ни
става леш,
трапеза за рояк от врани.
Глупачко, спри да плачеш!
Върви! Разкрий се!
Дано да има време да поправиш
безумната си грешка.
В този доизмислен от мен монолог е едно от най-важните Шекспирови внушения. Героите се променят, те трябва да се променят, когато се докоснат плътно до „нещата“ от битието – живот, смърт, война, мир…
Завършвам варианта по друг, по-различен от авторовия текст начин. Размествам частите и извеждам за финал нещо, което заема по-скромно място в разказа на събитията при Шекспир. Представлението в моя вариант завършва с разговора между двама незначителни и неглавни Шекспирови герои – Кучидрян, началник на градската стража, и Мерудийко – помощник на началника.
Кучидрян: Мерудийко!
Мерудийко: Кажи?
Кучидрян: Издигам те в началник на цялата месинска стража, понеже мен ме викат по-нагоре.
Мерудийко: Благодаря, началство!
Кучидрян: Тази нощ поемаш караула. Отваряй си очите. Пияниците, знайш…
Мерудийко: Да си вървят по къщите…
Кучидрян: И лично ги предаваш в ръцете на стопанките им. А ако чуеш, че бебе плаче през нощта и ако то, горкото, е кърмаче…
Мерудийко: … Знам. Да будя майка му.
Кучидрян: А ако пък тя не се събуди…
Мерудийко: … Знам. Ще отмина тихо аз на пръсти. И ще оставя бебето да плаче. И то ще плаче тъй, че всичко живо във Месина ще събуди. Мерзавецът му със мерзавец…
Кучидрян (въздиша): … и майката ще му даде гръдта си.
Мерудийко: Къде ще ходи тази поспалана!
„Нищото“ се превръща в „нещо“.
Неглавното – в главно.
Незначителното – в значително.
Ето така кротко и омиротворено завършва вариантът за деца и юноши. Затварям темата за войната и мира. В Месина настъпва хармония, идилия и тишина. Всичко това е измислица.
Знам, че мога да бъда укорена в дописване на Шекспир, че служа на модата, защото сега е модерно да се прави това. Но моят вариант е различен. Той не дописва, а предлага асоциативни връзки в полето на Шекспировата измислица. Продължавам, довършвам Шекспировото хрумване. И имам много основания за това. Едно от тях е регистрирано от изследователите на структурното съдържание в пиесите на Шекспир. Те са забелязали, че любимата, предпочитана от него форма е разгърнатата в пет действия. Някъде хипотетично в пространството витае, присъства „шесто действие“. Имаме усещането, че някак изкуствено е прекъснат сюжетът в Шекспировите комедии, което и ги прави комедии. Авторът като че ли винаги спира до мястото, където е весело и хубаво на душата. Героите се разбират, обясняват се в любов и често пъти се женят. А по-нататък? Нима Шекспир, този прозорлив мъж, не е знаел, че сложното предстои? Оскар Уайлд забелязва, че ако неговата комедия имаше шесто действие, тя непременно щеше да се превърне в трагедия, а смешното – във фарс.
И още нещо: комедиите му като че ли се допълват, преливат една в друга. Като че ли персонажите играят в една много дълга, цялостна пиеса, чийто край е неизвестно къде. И по това прилича на самия живот. Сякаш е написал едно огромно произведение в различни жанрове и ключове.
И така – „шестото действие“… Тъкмо то дава простор на асоциациите. А може би точно в него е кодиран хитроумният Шекспиров замисъл? Той като че ли подсказва нещо, развързва ръцете ни - „ако можете, довършете измислиците ми…“. И като автор на театралната адаптация, забелязвам, че колкото по-свободно измислям, толкова по-близо се доближавам до Шекспир, толкова пó съм му вярна и предана. Ако го следвам буквално и илюстративно, ако въображението ми дреме – всъщност се отдалечавам на светлинни години от него. Диалектичен фокус. Парадокс.
И още нещо… В подхода ми към Шекспировите пиеси, които избрах за афиша на „Златното ключе“, сложих акцент върху характерите. Върху ярките, жизнелюбиви, страстно мислещи и страстно чувстващи характери на млади хора, които населяват Шекспировото пространство. Правя следната аналогия: днес младият човек като че ли няма характер. Лесно съблазним е, лесно достъпен. И става предопределена жертва на дрогата, алкохола, проституцията, насилието… Измъкването от тази яма няма как да стане, без да се прояви силата на характера. Спасението е не само в разумното общество, но и в характера. А характерите в драматургията на Шекспир, както вече казах, са възхитителни и безподобни. Те са изтъкани от чест, достойнство, доблест, мъжество… В съвременното общество се усеща остър дефицит, кислороден глад тъкмо към тези прояви на благородство в човешкия характер. Днес грубо са разместени и разменени местата на нравствените стойности. Например днес грижата за тялото и мускулната маса са издигнати в ранг на най-непогрешима, най-видна заявка за характер. И тази подмяна трябва да бъде разобличена. Защото това явление не може да бъде наречено характер. Характерът е заменен с измама, с блазирано съдържание – надуто, глупаво, надменно.
Ето защо при адаптацията на Шекспировите текстове извеждам на преден план Шекспировия младежки характер и го включвам в съвременните отношения между момчетата и момичетата. Защото тук се забелязва най-голямата криза – кризата на общуването.
Позволявам си съвсем прагматично да изтегля възпитателния ефект от действията и постъпките на Шекспировите момчета и момичета. Наричам ги така, защото са връстници на „ключетата“. (Възрастта на Ромео и Жулиета е тийнейджърска.) Но в епохата на Шекспир характерите рано съзряват. Героите пътешестват, приключенстват, търгуват, воюват… А всъщност са млади създания. И никой не се шегува с тяхната голобрадост. Напротив! Те поемат големи отговорности, решават съдбовни проблеми и противоречия. Падат, стават, грешат, поправят се, отново грешат, но имат много, много време пред себе си, преди да остареят и побелеят. Интересно, толкова много време е минало, но няма нищо старомодно, архаично, инфантилно, музейно в постъпките и вълненията, които изпитват Шекспировите герои и героини. Те са неподвластни на времето. От свежа кръв и плът са.
При Шекспировите момчета рано се проявява мъжкото начало и то се изразява в кавалерство, великодушие, закрила на слабите и безпомощните. Забелязвам с удоволствие, че всичко това безкрайно се харесва на младите изпълнители, въпреки че събитията се отнасят до XVI – XVII век. Усещат го като нещо екзотично, странно, но и като памет за друг, възможен начин на общуване.
И в същото време никъде другаде не може да се срещне такова проникновено познаване на момичето. Подчертавам, задълбочавам, доизмислям тази Шекспирова наблюдателност и прозорливост дори към най-скритите качества на жената, която като пеперуда се измъква от пашкула, от природата на момичето. Според Шекспир, у жената е заложена най-хуманната природа. Тя е призвана да уважава мъжа, да проявява снизхождение към слабостите му, да зачита самолюбието му, да го издига по някакъв свой, загадъчен начин на по-високо нравствено стъпало. Според Шекспир, жената създава, моделира мъжа. Малко по-различно е от притчата за Адамовото ребро, от което е създадена Ева. Кой кого създава? Кой знае, възможно е точно такъв да е скритият замисъл на това библейско послание? В Катерина от „Укротяване на опърничавата“, в Беатриче от „Много шум за нищо“, в Хермия от „Сън в лятна нощ“ е кодиран загадъчният, дуален отговор на Шекспир по този въпрос, където нещата си противоречат, но и се допълват, довършват се едновременно.
И тук извеждам като лайтмотив Шекспировата догадка, че личностите се творят в състезанието между двата пола за постигане на благородство в човешките отношения. По време на това драматично, оспорвано състезание се изгражда бляскавият, искрящ, вълнуващ младежки характер. И ако към всичко това прибавим и „грация на чувствата“, по думите на Чехов – търпимост, взаимно зачитане, баланс, хармония, съюз между ярките противоположности, ще имаме цялата картина, гениалното Шекспирово решение на сложните поведенчески проблеми при съвременните млади хора, сред които би могло да има невероятно много очарователни варианти на Шекспировите диалогични двойки – Бенедикт и Беатриче, Катерина и Петручио, Хермия и Лизандър, Елена и Деметрий, Оберон и Титания… Текстовете на Шекспир са изумително ръководство, което може да послужи в отношенията между съвременните момичета и момчета.
Чрез тиражирането на тези поведенчески модели със средствата на театъра можем да се противопоставим на бясната борба за утвърждаване на „Аз“-а, на истеризираното желание в младата личност да доминира, да насилва себеподобните.
Когато следвах тази цел, измислях ролички и за най-малките в трупата на „Златното ключе“. Те се явяваха в представленията на Катя като писари, готвачи, зяпачи, носачи, граждани на Месина, на Верона и на разни други градове и пространства… Без текст. Мотаеха се и се пречкаха в краката на големите. Но знам, че в същото време са съпреживявали техните мисли и чувства. Възхищавали са се и са се влюбвали в тях. Започвали са да разбират, че никак не е лесно в младежкия свят, в света на големите, че там е сложно. Но в същото време е вълнуващо и прекрасно.
След време откривам с изумление, че порасналите „ключета“ знаят всички главни роли наизуст. Пазят ги в разни чекмеджета на подсъзнанието си, от онова славно време, когато са гледали на „големите“ от долу нагоре. Така по времето на Шекспир актьорите не са ползвали написан текст, а са наизустявали пиесите. Носели са ги конспиративно в паметта си, защото е имало много голяма конкуренция и кражби на текстове. Дори Фолиото, първото издание на Шекспировите пиеси, е събирано сцена по сцена, роля по роля по памет. Всеки каквото си спомня… Така и в паметта на „готвачите“, „зяпачите“, „носачите“, „писарите“ са кодирани късчета бляскави моменти от спектаклите на Катя. И от тях може да бъде събрана и получена цялата мозайка, цялата картина на онзи бликащ от енергия и младост, живот на сцената.
По нейно настояване се заех да адаптирам текстове от Шекспировото творчество, за да осигуря висок и плътен репертоар в помощ на обучението, за да подкрепя посоката на намерението ѝ да възпитава. Това беше може би най-високата точка в художественото съдружие между нас.
Театралните варианти „Катерина и Петручио“, „Напразните усилия на любовта“, „Много шум за нещо“ пригодих специално за децата и юношите от школата „Златното ключе“, която поех от Катя след смъртта ѝ. Тези варианти бяха реализирани с голям успех, когато тя ръководеше трупата. Беше майстор в изграждането на детското театрално представление. Когато поставях спектакъла „Сън в лятна нощ“, следвах стъпките ѝ.
Понеже познавам няколко поколения „ключета“, мога да кажа в заключение, че няма по-талантливи, по-мислещи и по-богато чувстващи от българските деца и юноши. Театърът, условността на играта е в кръвта им. Благородството и усетът за духовното и красивото – също. Трябва само да отключваме тази благородна енергия, да им даваме възможност да творят добро.
Защото, както е казал Св. Антоний от Падуа през VI век: „Устами младенеца глаголет истина…“.

 




Начало / За нас / Статии / Видео / Контакти 2021, Всички права запазени.