Емили Дикинсън: поезията като лек от безумството,

04/10/20 / ИЗКУСТВО
или Как старата мома става най-великата поетеса на САЩ





Лилит 0МАЗИКИНА

Още приживе Емили има слава, поне в родния си град. Но не за поетичния си талант, понеже малцина знаят изобщо, че тя пише стихове. За повечето й съграждани тя е луда стара мома, затворничка, която понякога броди около дома си взряна пред себе си като безумна.
Всъщност Емили бавно губи зрението си и погледът й е поглед на почти сляп човек – но такова обяснение не е никак интересно за широката публика. А за останалото гражданите са прави. Емили била затворничка, Емили била стара мома, а ако приемем за аксиома, че всеки истински поет е безумец – тогава, значи, била и безумка.
Понякога може да попаднете на мита, че Емили умира млада, само че това не е вярно. Поетесата живее повече от петдесет и пет години – през онези времена такава възраст се смята за почтена. Дикинсън умира така тихо, както и живее. Странната болест, която може би е просто страх, нервно напрежение или дълбока депресия – внезапно я приковава към леглото. През последната си пролет Емили изпраща писмо на племенниците си, съвсем кратко: „Племенничета, зоват ме обратно. Емили“. И след това лаконично предупреждение тя умира.
На погребението са само близките й. Никаква пищност. Сред дошлите да се простят с чудатата стара мома е популярният по това време литератор Томас Хигинсън, един от онези, които пазели тайната за нейното малко увлечение.
Томас Хигинсън е и от малцината, които не се учудват, когато сестрата на Емили, също стара мома – Лавиния, докато рови из вещите на покойната, намира там хиляда седемстотин седемдесет и пет стихотворения. И доколкото може да съдим, пак Томас Хигинсън, пазителят на Дикинсъновата тайна, помага първият сборник на Емили да види бял свят – макар че през целия й живот сурово я е съветвал да не публикува нищо.

НЕПОПРАВИМА
Детството на Емили Дикинсън няма как да бъде наречено „безоблачно“, макар че тя не изпитва сериозни нужди, никой не издевателства над нея и големите бедствия на времето я подминават. Баща й, преуспяващ адвокат, е от тихите, хладни тирани, уверени, че само те знаят в какво се състои чуждото щастие, и принуждаващи повечето свои близки дори да не помислят да се съпротивяват, когато ги правят щастливи по „правилния“ начин, а не както им скимне.
Още докато ухажва бъдещата си жена, Дикинсън-старши й пише със повелителен тон, тя да се готви за рационално щастие (точно така го формулирал).
Как изглежда след това жената, която той постоянно и рационално прави щастлива? Емили я описва като същество с практически мъртво съзнание, отсъстваща майка, безмълвна ходеща функция. Бащата потиска и трите си деца, особено дъщерите, като непрекъснато ги натирва към своето „рационално щастие“. Удивително ли е при това, че и двете момичета остават стари моми? Всяко живо движение на душите им се подлага на гнет – за каква любов би могло да иде реч? Пак добре че таткото не им натриса женихи по свой вкус, което най-вероятно би превърнало живота им във вечен кошмар.
Но у Емили се проявява твърдият характер на баща й и въпреки че тя не му противостои очи в очи, все пак се бунтува посвоему. Когато я изпращат да учи в женска семинария, тя установява, че там всички ученички са щателно делени според степента на тяхната религиозност и набожност. Мнозинството момичета лесно се вписват в образа на истинската християнка, друга част се смятат за непоправими, а в последната група попада Емили: „Безнадеждни“. Не защото отрича съществуването на Бога, а понеже отхвърля всякакъв формализъм във вярата.
„Безнадеждните“ двадесет и шест девойчета непрестанно са привиквани да слушат лекции, които да смекчат и спасят душите им. На една от тези сбирки Емили отказва да отиде. По аршина на семинарията това е дивашки, агресивен, неподобаващ за девойка бунт – и с негодувание я изгонват от училището.
Такава форма на протест – тиха, но непреклонна – Емили започва да проявява и вкъщи. Тя не се занимава с това, което бащата очаква от своите дъщери. Още като невръстна, с дружката си Сюзън решават да се държат една за друга, защото са създадени да бъдат поетеси в този прозаичен свят – а такова противопоставяне, макар и необявено публично, в ценностния свят на Дикинсън-старши е крайно неподобаващо за дъщеря му. Но Емили удържа тази насрещност докрай. Тя вярва, че в нея живее поезия и не отстъпва от пътя си, макар че в крайна сметка това се оказва не толкова просто.

Емили Дикинсън

РОМАН В ПИСМА
От смъртта на Емили Дикинсън се правят непрестанни опити да бъде разгадано нейното затворничество и тайната й нещастна любов, пронизала толкова проникновените й стихове. Всеки мъж, с когото тя е общувала поне малко по-отблизо, неведнъж е провъзгласяван за неин хипотетичен възлюбен. Например Бенджамин Нютън, подчинен на баща й, с когото топла дружба свърза Емили през младостта й и чиято ранна смърт я кара дълбоко да скърби.
В списъка с „нещастни любови“ на Дикинсън попадат също познат женен пастор, няколко приятелки, и най-сетне – Хигинсън, същият, който помага да бъдат отпечатани стихотворенията й.
Но при цялото ровене в писмата на Емили – за разлика от нейните стихотворения, които понякога са любовни – няма и следа от романтични отношения и стремежи. С Хигинсън преписката е много особена. Емили веднъж му изпраща четири стихотворения с въпроса има ли в тях дихание. Дихание в тях има, силно, свежо, но в представите на Хигинсън те не са поезия. Не съответстват на изискванията на XIX век за това какви трябва да бъдат едни стихотворения. Той искрено го написва в отговора си.
След това Дикинсън започва да нарича Хигинсън „наставник“ и едно след друго да му праща нови стихотворения с молба да ги „препарира хладнокръвно“, като хирург. Томас акуратно посочва всички „грешки“. Емили също така акуратно благодари и изпраща нови стихове – без и помен или намек, че следва съветите на своя „наставник“. Няма съмнение, че в отношението й към съжденията на Хигинсън се съдържа нотка ирония, но тя посвоему го цени, преди всичко за това, че той е във възторг от самобитността на нейните поетични опити там, където друг не би видял нищо освен грешки.
Критика, а още повече критикарство „без нежност“, както сама признава Емили, тя не би понесла. Така че „затворничката“ безропотно приема препоръката на Хигинсън да не публикува, като си дава сметка какъв отзив би получила от по-нечувствителната публика. Не е готова да изслуша евентуалните гадости.
Интересно е, че когато нейна позната поетеса започва да настоява за издаването на Дикинсънова стихосбирка, тя помолва тъкмо Хигинсън да формулира ясен, коректен отказ. Във всеки случай Томас е просто най-яркият пример за това, че отношенията й с мъжете са свързани единствено с литературата. При Нютън – също. А и при съдията Отис Лорд – един от кандидатите за нещастната любов на Емили.

ЦЕЛИЯТ СВЯТ – В ТЕКСТ
С книгите в дома на Дикинсънови също отношенията са сложни. Макар че още от времето на обучението му шкафът на Дикинсън-старши да е претъпкан от класическа англоезична литература, когато Емили е девойка, от всички книги се приветства само Библията, и то желателно – без онези места, където има блудства. Общо взето оптималният вариант се вежда до четенето на Новия завет.
Въпреки това момичетата издърпват една по една книгите от бащиния шкаф и се гмурват в тях до забрава, като ги пъха зад нотните листи, под капака на рояла или като самите те се крият по ъглите.
Когато в къщата започват да гостуват млади хора, те също тайно носят на Дикинсън-младши книги. Така Емили се запознава със своите любими писатели съвременници: сестрите Бронте, Чарлз Дикенс, Джордж Елиът и Елизъбет Браунинг. Нютън с жар обсъжда с Емили литературата – смята се, че той сериозно я подтиква към изоставеното детско увлечение по поезията. Съдията Лорд я запознава с Шекспир – и почти ослепяла, Дикинсън си позволява да чете само Шекспир, понеже не вижда смисъл да погубва остатъка от зрението си за по-нищожен от него.

Томас Хигинсън

Всеки текст, излязъл изпод перото на Емили, се превръща в художество. Тя не пише „обикновени“ писма до своите приятели – макар че не ги затрупва с цитати от художествени произведения. Но върху всичките й писма лежи отпечатъкът на литературността, те са завършени есета на поет, дръзнал да пише проза, и често са посветени пак на поезията и прозата. За Емили Дикинсън светът сякаш не съществува извън текста.
А впрочем стиховете й са изключително прости и с простотата си изразяват протест към съвременниците й, изкушени от патосни алегории и неподготвени да видят символиката в непривлекателните всекидневни образи, да съзрат високото чувство зад почти битова картинка, която рисува сякаш страшна тъга по свободата:
Колко щастлив е всеки Камък малък,
дето сам насред Пътя се търкаля,
не го е грижа за висока Служба
и няма страх от неотложни нужди –
Палтото му е с кафеникаво десенче,
наметнато от преминаваща Вселена,
и е свободен като Слънцето в небето,
с което се оприличава и просветва,
и съблюдава Божествеността
с нехайна простота…
(Не намерих това стихотворение преведено на български и си позволих с блогерска бързина да го преведа от оригинала – бел. Г.В.)
Казват, че пред смъртта си поетите съчиняват някакви особено трогателни (макар и много къси) стихотворения. Първо, това не е истина. Второ, Емили Дикинсън също не потвърждава този мит. Всичките свои най-хубави творби тя пише, докато живее и не се кани да умира. И въпреки че в поезията й, както в поезията и на много други поети от онова време, често се споменава смъртта, винаги се чувства, че всички те са живо дихание. „Дишат ли моите стихове, господин Хигинсън?“ (това не ви ли напомня Вапцаров: „И стиховете, дето пишем,/когато краднем от съня си,/парфюмен аромат не дишат…“…но дишат живот!). Колко пъти след кончината й той отговаря с „Да“!
Превод от руски и английски: Г. ВЕНИН
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.