На 29 ноември от 18:00 ч. в Артсалона на Радио Варна гостува Международното дружество „Елиас Канети“ със седалище в Русе. Дружеството ще представи изложбата „Глобалното измерение“ за знаменити русенски евреи (между които Канети, Жул Паскин и др.), документалния филм „Култура до поискване“ , както и издателската си продукция.
Томас ХЮБНЕР
Най-известният и вероятно най-важният писател, роден в България, е Елиас Канети. Носителят на Нобеловата награда за литература е роден през 1905 г. в Русе при Дунав, който по онова време е важен търговски център и най-модерният град в България. Въпреки че Канети не е бил нито по етнос, нито по националност, нито по език българин – родният му език е ладино (ладинският или шпаньолският език е романски език, произлязъл от староиспанския, говорен от сефарадските евреи, заселили се по света след изгонването им от Испания през 1492 г. – бел.пр.), а пише на немски, – ранното му детство в „Русчук” (Канети винаги използва старото османско име на града) оказва много важно влияние върху него и живота му и това е особено вярно за многокултурната и многоезична атмосфера в Русчук по това време, което го прави малък метрополис, където всеки ден на улицата лесно можеш да чуеш седем или осем различни езика.
За живота и семейния произход на Канети в Русчук можете да намерите (горещо ви препоръчвам) в неговата автобиография, една от големите интелектуални истории, подходяща за всекиго, който е живял през ХХ век. В първия том „ The Tongue Free“ (Die gerettete Zunge, 1979; най-новото английско издание: Granta Books 2011, превод Йоахим Нойрошел) Канети описва подробно как той и неговото разбиране за света са били оформени в Русчук.
В радиопредаването на Радио „Свободна Европа“ Канети казва по-късно за своето родно място:
„Едва ли ще успея да дам представа за колоритността на тези ранни години в Русчук, за неговите страсти и ужаси. Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случило в Русчук“. Въпреки това описанията на детството му в Русчук в книгата са предизвикателни и често незабравими, като следния кратък абзац: „В този кухненски двор често един слуга сечеше дърва, а този, когото си спомням най-добре, беше мой приятел, тъжен арменец, който пееше песен, докато сечеше дърва, която не разбирах, но която ми късаше сърцето. Когато попитах майка защо той е толкова тъжен, тя каза, че лошите хора са искали да убият всички арменци в Стамбул, че той е загубил цялото си семейство там… Когато остави брадвата, той ми се усмихна отново, а аз чаках усмивката му, и той за мен беше първият бежанец в живота ми“.
Превод: М. Веселинова
|
