Георги ВЕНИН
Отново… Отново се връщам към любимото си занимание: отзиви в портала „Култура.бг“, или както се шегува един отскорошен познат: по темата „Български… язък“…
Нека ви изповядам своето неизменно заключение още в началото – вместо въведение („от главата за краката“, както се казва):
(Прочетено в Интернет):
Има въпроси, които е по-добре да не си задаваме. Има неща, за които е по-добре да не знаем. Очевидно мнозина мислят, че това са въпросите, свързани с нормативите на граматиката, правописа и пунктуацията.
Корекция: За жалост, има и още въпроси за загърбване в битуването на масовото съзнание по повод словоизразяването, например елементарната логика и смислообразуването, чистотата на родната реч, двусмислията/недомислията и нелепата парвенюшка показност.
Ето пак…
Организатори на танцов спектакъл – в интервю за „Култура.бг“:
„Това е визуален танц…“
(Умопомрачително „прозрение“: техният танц се вижда!)
„Използваме го, за да влезем в личен контекст.“
(Да не би да бъркате ‘контекст’ с ‘контакт’?)
„… работим по хоризонтален начин.“
(На „Плац Пигал“ или в „Сохо“? Така работят „жриците на любовта“…)
За творби на художник, от Сергей Георгиев:
„Така една и съща работа – без визуална промяна – превключва значение. Неонът не е завършен текст, а движещ се смисъл, който осветява различни проблеми спрямо контекста“.
(Боже, ако неонът не се променя визуално, сиреч ако не се движи из неоновите тръби или не променя силата на своята яркост, как ще предлага нов, а то буквално ще рече –променящ се, смисъл!? Че и „неоново-текстов“!?!)
„Завесите могат да се разместват, създавайки визуално и смислово движение, което не позволява да се види „отзад“, но постоянно променя „отпред“. ...Всеки, който застане отпред, може да се почувства адресат. Именно това го прави особено остър“.
(Каква блудкава каша! Който стои отпред, не вижда какво има/става отзад – откритието на века! Застаналите пред творбата са нейни адресати: че кой друг! И – олеле! – всеки адресат става… остър!? Току се спънал, залитнал и пробол непоправимо многосмисловото произведение. Това ме наостря…)
„В последните си три работи Калин Серапионов не просто сменя медията, а дестилира същността на дългогодишния си интерес към езика, публичното пространство и вътрешното напрежение“.
(Дестилацията, дори като метафора, значи, че интересът на твореца се разгражда до съставките си чрез изпаряването на същността му… Клетият!)
Но порталът „Култура.бг“ не спира да бълва…
„… контролиран, зрял изблик на съдържание, който не дава сюжет наготово, а има смелостта да остави зрителя да довърши смисъла в главата си – спрямо собствения си контекст и капитал“.
(‘Капитал’ или ‘капацитет’? Това ме довършва… смислово… в главата ми… Като от заблуден куршум, изстрелян от кривоглед снайперист.)
„В дигиталната епоха носталгията вече не е ограничена до личните спомени; тя е курирана и естетизирана“.
(Вече и носталгията, и спомените ни са дигитализирани… пардон, „курирани и естетизирани“. Тук най-вулгарно ми се дощява да спра до първата сричка на ‘курирани’…)
„… тази група от виртуално-носталгични млади автори…“
(След секса, и носталгията при младите компютърни „творци“ става виртуална! Реторичен въпрос: след като носталгията е виртуална, творчеството на тази група дали изобщо е действително?)
„… визуалност, вдъхновена от интерфейси на видеоигри и кибернетични светове.“.
(Когато цял ден мозъкът ти е вклинен в Интернет, единственият ти шанс да сътвориш нещичко, е да отразиш отразеното в мозъка ти: двойно отражение. Къде отиде „живият живот“ отвъд екрана на смартфона!)
Та… (прочетете началото).
|
