ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ Когато ехото загърмоли, как гърмът заглъхва…

Георги ВЕНИН Този път ще бъда кратък. Като гръм. Или като мълния, чието отражение в нечии огледала е по-ярко от самата нея. Да, това май е по-точното заглавие на тази статия. Защото в нея иде реч за отражения – за отзиви, които затъмняват отразяваното. Затъмняват го с… поройно изкуствено осветление – с бляскави думи като фалшиви диаманти, от които ни притъмнява, та не съзираме ясно нито обекта, нито смисъла. Например като в тази телевизионна реклама: „… очите изглеждат едно цяло и четири пъти по-големи…“. Колко по-големи – един път или четири пъти? Или пет (1+4)? Отдавна забравихме десетичната запетая и пояснения като „десети“ (освен като обозначение на „великата“ дата „Десети ноември“…), „хилядни“ и пр. А очите ви ще изглеждат едно цяло и четири десети пъти по-големи. Ако, разбира се, повярвате на рекламата и на математическите измерители в рекламираната козметична фирма… Но не кокорете очи, понеже кръстосаните светкавици на следващия рецензентски гланц може да ви ослепи и зениците, и ума. Всички те са от отпечатан разбор на изложба в бюлетина на Съюза на българските художници. „Първичната даденост в техните творби е трудно изразима, но е всемогъща задължителност.“ Въпреки трудната ѝ изразимост, сте задължени всемогъщо (от самия Бог навярно!) да прочувствате първичността на дадеността (?). Иначе ръкоположеният рецензент ще ви зачеркне като неблагонадеждни атеисти. И ще горите в ада! И то: „С ясно съзнание за боязън от социална тревожност пред публика“. С думи прости: осъзнайте се – и никаква обществена кахърност! Живуркайте безгрижно. Всъщност ясното ми съзнание не разбира – за нас ли се отнася тази боязън, или за художниците (по-скоро за тях, оанеже „публика“-та не е членувана)? „Да търсиш опора и творческа мотивация в примордиалното… е коварен подход.“ Първичната даденост (примордиалното) уж беше страховито задължително, но да потърсиш вдъхновение в нея/него, е коварство. Силогизъм: значи ни призовават да приемем безусловно нещо коварно! Отваряйте си очите на четири (без едно цяло…), но не много, че зад рамките на излож(б)ените платна може би ви причаква друга картина – лукаво подвеждаща… Но какво целят (според отзива)самите творци? Ето какво: „И двамата автори са убедени, че ако успехът увенчае артистичното им дело, то ще активира преживявания, които сумарно ще генерират у зрителя реконсолидация на паметта.“ Аз пък съм убеден, че е твърде неубедително художници така „философично“ да формулират своите послания; убеден съм, че те, прочитайки това надрундено псевдопророкуване, няма да го схванат и ще останат… „безцелни“. А аз съм готов да ми реконсолидират паметта – каквото и да значи това… Още повече че съм подкупен от „особената фамилиарност на творбите…“ (пак цитат от „аналитичния дискурс“). Очевидно, рецензентът на тази изложба, освен че не може да се изразява разбираемо и че налюбва чуждиците („фамилиарно“), е, както ни съобщиха наскоро по БНТ за… (по-добре да не петня името): „Тя била с голямо сърце и с широко скроена душа“. SOS (Спасете нашите души… от кройки… и кроежи; и от помпозни о-писания.) Да се пише просто за сложни неща е… сложно. Но това е овладяна сложност. Останалото е… пъ/р/чене…