ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ Надгробни плочи за българската реч,

Георги ВЕНИН Така наречената художествена критика отдавна не е художествена… Тук има преплитане на значения: под „художествена критика“ се разбира критиката на изобразителното изкуство (явно заради общия корен с „художник“), но това е напълно несъстоятелно, особено като се подсетим, че съществува художествена литература, където „художеството/художествеността“ е натоварено/а със съвсем друг смисъл. Днешната българска критика на изобразителното изкуство изобразява изкуствените словообрази, с които някои критици рисуват най-вече… себе си. Ето няколко примера от горещи точки в пространството на графита, въглена, четката и други ваятелски сечива – горещи точки, превърнати от самозвани витии в… горещи картофи за протегнатия интерес на малцината изкушени читатели-зрители. Няма да се пилеем – гмурваме се в критическите излияния на един автор. Боян Манчев е философ, залюбил тази същата художествена критика. На изобразителното изкуство и на театъра. Които се докосват донякъде в сценографията. И…: „„Сцената не е длъжна да се „отваря“. Но вече не е нужно да отказва достъп по навик. Достатъчно е да бъде доближима – така че присъствието ѝ да не зависи само от вътрешния ѝ кръг.“ Дали киното също не е длъжно да се „отваря“? Излиза, че единствената му публика трябва да са създателите на филма. А (псевдо)зрителите да се доближат до кинозалата и да почоплят семки пред затворените ѝ порти. Четем Боян Манчев в „Подивяването на народа“, сп. „Критика и хуманизъм“, кн. 34, 4/2010: „Критическият концепт трябва да има практическа потенция, практическа интелигентност. Без да разтвори пътя на своя праксис, той остава кабинетен експеримент или салонна забава.“ Мисълта е вярна или поне „практична“, но пронизана от „високоградусен“ слог, който спокойно може да се разреди, за да не ни наляга тежък умствен махмурлук. Например: „Критиката би трябвало да носи със/в себе си подсказки или ползи, а не само да теоретизира задоблачно“. Но да надникнем и в статията „Театър на чудесата, или Фотография и нечовешки техники 1“ – за нашумялата работа на Биния Верли: „Писанието на звездите се оказва „дубликат“ на маршрут, проследен с GPS устройство: маршрутът на упорстващия в земеделската работа баща на авторката (фермер-аматьор, по професия физик), чиято продължителност заема цял работен ден, от сутрин до вечер. Човешкото тяло се явява като невидимия материален посредник на художествената операция. Невидимото в небесната тъкан на звездните писания тяло на бащата обаче се явява като детерминиран агент, чието упорство като че ли осигурява гравитационната интензивност, необходима, за да се улови енергията на небесните деятели – звездите, и за да фокусира небесното им мастило, светлината им в сложно устройство-писалка, пишещото устройство на звездата: Sternenschift. … По този начин звездата действа като деятел върху възприятието, незабележимо действие върху бездната на възвишеното спящо небе, маелстрьома на тъмните сили на вселената. […] В крайна сметка, перформансът във визуалната работа на Верли може да бъде възприет като изключителен пример за нов вид артистична операция. А именно, артистична операция, в която медиите се явяват като динамичен трансформатор и инжектират автономна деятелност и следователно автономна воля в неодушевен предмет.“ Разбрахте ли? Не? Аз – също. За окайване сме ние – тъпи одушевени предмети без автономна деятелност, която явно сме предоставили на неодушевената материя. Не „се явяваме“ (това е русизъм, трикратно употребен, чиято българоезична съответка е просто „сме“) артистична, „операция“, нито автономни (сиреч самостойни) опериращи съзнания. Ние с вас май сме неизлечимо невежи. Примитивни. Или сме критически „концепт“ (поне да бяхме концепция…) на Бога, с неразтворен като „потенция“ път на Божия „праксис“ (развитие на сложни двигателни умения, включително речеви – бел. Г.В.). И преди са ме попитате как се „разтваря“ път, нека преведем горното на прозрачен български: ние сме Божи замисъл без практическа годност… А сега да подкрепим този „простоват“ превод с философския „дискурс“ на Манчев: … не дори дубликати, а лоши копия (ерзаци)… тотално детерминирани агенти (ако това не е оксиморон…)… гравитационно неинтензивни… подземни деятели… маелстрьоми (бесни водовъртежи – бел. Г.В.) на тъмното невежество… (Завръщам се в нормалността): … просто… прости. … Не познавам Боян Манчев. Той нищо (предполага се – лошо) не ми е сторил. Но не може да се каже същото за българския език, който той поругава. Уж с висока мисъл, но мисъл мътна, натруфена и с непроницаем смисъл. Толкова сух и безчувствен език, че ти иде да плюнеш връз него – та да го овлажниш с човешки изказ… Мисълта на Манчев, дори неговият орган за мисловна дейност – мозъкът, са арматура, залята с бетон – непроницаемо, болезнено усещане за панел, за плоча, която ви мачка и спитва до смърт. Мъртъв език. Но неговата словоблудна художествена критика не е частен случай. Той е само капката, в която се оглежда почти цялото съвременно море драскотещи български изкуствоведи. Които вместо да привличат нови поклонници на изкуството, ги отблъскват. И не им пука. Защото за тях е важно САМОУВЕНЧАВАНЕТО, самовъздигането върху виртуалния пиедестал на модерния демиург, който говори така, че никой не зачита повелите му, понеже не ги проумява. Тези „анализатори“ не са медиуми (посредници) между творците и публиката; обърнали са ѝ гръб, вторачени нарцистично в огледалото на псевдоинтелектуалността. Умни и красиви. И снизхождащи ни. Защото в техните очи ние сме „инжектирани“ със срамната болест да дирим онази езикова яснота, която литературният критик от добрата стара школа Борис Делчев наричаше „пречистена сложност“. Но разривът с нормалната човешка реч, освен че омерзява предполагаемите посетители на изложби и спектакли, разлага словесно изказваните самооценки и на самите художници. Доброто е заразно, но, уверявам ви, порочното е още по-заразно. И артистите започват да словоизлиятелстват като своите критици. Примери? Заповядайте: „Изложбата е политическа и финансова трансформация“, мъмли по БНТ художник по повод на самостоятелната си изложба. Чудничко… Изложбата, дори като синекдоха, няма как да е трансформация. Нейното послание би могло да е; самият художник може да е преживял политическа трансформация. Но финансовата е пълен абсурд: дали не ни намекват, че картина, чиято себестойност е 300 лв. (платно, бои, четки, рамка), се продава за 4000 лв., тоест че художникът трансформира финансовото изражение на труда си в сумата от 3700 лв. Ще питам Хампарцумян… Същият рисувач в същото интервю добавя: „Тези символи се обменят в комуникация…“. А бре, човече, обменът сам по себе си е комуникация, защо натрупваш излишества и сътворяваш скрит плеоназъм! И дали символите са стоки, пък били те ментални, че да влизат доброволно в бартерни сделки… Някои по инерция биха нарекли тези разбор/йници, въоръжени с купешки думи и мисъл с траектория на куршума, прострелял Кенеди – „промити мозъци“. Но и този термин е купен от чужда сергия и не си даваме труда да го промислим. Не е точен, погрешен е. „Промит“ значи прочистен от набоклучени отровни примеси. Не са промити, а стафидирани във фризер („фризирани“?) мозъците на не един и двама наши „художествени“ кри-т(р)ици“. Не ги четете! Идете на изложба и сами я оценете с необременените от суета свои вътрешни сетива, възпитан вкус и придобита култура. Защото словесните стърготини могат да служат само за подпалки.