ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ За (полу)мъртвото слово,

Георги ВЕНИН Думата „канцеларщина“ има широко поле от значения. Канцеларското слово е само едно от тях. Отличителни белези: казионно, сухо, студено, бездушно, протоколно, вяло, осведомително - и така епитет след епитет по стръмната пързалка от върха на майсторската, жива човешка реч до мъртвото тяло на езика, върху което ояждат търбуси общински и държавни „книжни плъхове“ (ох, поне да бяха „книжовни“…!). Това дори не е плъзгане по гибелно нанадолнище, това е пропадане от личния, уникален, себеизразяващ почерк до безличния нормативен шаблон. Пропадане в почти гробарски трап. От години опитвам да изляза от него, да не позволя да ме заринат с лопати словоблудна пръст. Дори, малко преди Ковид епидемията, се вписах в обучение по административна стилистика, провеждано под шапката на Агенция „Публична администрация“. Само за да се уверя за пореден път, че използвам както се полага езика на общинските доклади, справки, отговори на сигнали, становища и тути-фрути институционални преписки. Бяхме на едно мнение с въодушевения лектор; накрая той дори добави към препоръчваната литература по темата моето книжле „По-лесна граматика“, което му подарих, и призна, че не е мигнал цяла нощ, зачетен в езиковото ми помагало. Но каква полза, когато всичко, написано от „нисшите чинове“, па били те доктори на филологическите науки или национално признати поети, минава под валяка на „всезнаещото“ началство, което се подбира целесъобразно, с идеята да има управленски („мениджърски“) умения, а там владеенето на българския език изобщо не е сред изборните критерии. И често слабограмотни величия кастрят и касапстват фино грижливо премислени, безукорно точни писания на подчинените. Защото, уви, йерархията се разпростира върху всички ниши на колективната (без)отговорност. Този йерархичен канон обаче има един още по-безогледен недъг: написаното от вас стига до „шефа на шефа“ (по-вишестоящия) във вида, в който го е надрундил непосредствения ви (в доста случаи – посредствен…) „командир“. И по-висшите„главнокомандващи“, за които всъщност е предназначен вашият текст, никога не се докосват до собственото ви интимно слово. И дори уведомителни текстове, дето изреждат ваши идеи, схващания и цели, лягат връз бюрата на висшите управленци в незнайно какъв вид и обем. Обикновено – скопени и словесно, и идейно. Протоколите за извършена работа масово се обозначават/именуват „приемо – предавателни“ (точно така, не „приемно-предавателни“; отгоре на всичко – с тире, което хем е късо, хем обрамчено с интервали от двете страни, както подобава на дълго тире). Не е само невежеството. Варварското отношение към езика често е подбудено от страх. Най-често – напразен, та чак смехотворен. Добре, достатъчно. Ако е „жанрово изискване“ официалната кореспонденция да е вяла и съсухрена, щеше да е бял кахър. Но, уви, „йерархията на непозволеността“ се разстила и върху редките художествени и есеистични текстове. Да речем – в празничните сценарии… … На 14 август по обяд ми връщат окончателна версия на сценария за търеството в Летния театър по случай утрешния Ден на Варна – опоскан: никаква изящност, никаква поетичност (която бях съчетал с информативността), дето да привдигне публиката, да я окрили, да я наслади. Казионно самохвалство. Късат живото месо на Словото. Скучните пишман редактори над мен харесват сценариите да са като уводните статии в някогашното „Работническо дело“. „Статски съветници“ по рождение! Нека не съм голословен. Ето моят вариант за встъпителните думи: „От милиони години Via Pontica – миграционният път на птиците, прекосява романтичното варненско небе. Всъщност истинското Небе е отвъд облаците, и дори отвъд слънцето. То е ведро и благо като очите на Божията майка. Божията майка е покровителка на града и празникът на катедралния му храм е обявен за Ден на Варна.“ Реда/уктирано така: „Уважаеми госпожи и господа, Благодарим ви, че сме заедно днес, в Деня на Варна – празникът, вдъхновен от светата покровителка на нашия град - Богородица!“ Тези хорица никога не са сътворявали и един стих, и една песен. Когато си отидат от този свят, зад тях ще остане само задушаващ въздух, въглероден двуокис. Защото вместо души имат веяни риби, чирози, дори оглозгани до костите. Да, от тях ще останат фосили и разтрошени грапави черупки. Те си въобразяват, че по-високите им постове в административната йерархия ги прави по-високи духовно – пази боже…! Че имат монопола/патент „от Бога (на административната галактика)“ да решават кое е валидно – дори в зоната на писмовната стилистика – че и на граматиката биля! Ако можеха да прогледнат, щяха да се ужасят колко са нефелни. И безплодни. Не, не просто безплодни – изкоренители на плодни дръвчета – със самочувствието, че така ги… спасяват! В такива мигове едва преглъщам: идва ми до гуша. А вратът ми става все по-източен и скоро ще заприличам на жираф. Защото не искам блатната тиня на някой кух, спаружен и хладен поздравителен адрес до широко скроен и отворен към многоцветието на живота актьор или художник – тази лепкава тиня, която гъделичка вече адамовата ми ябълка, да напълни зиналата ми в отчаян ропот уста. Защото, независимо дали е съчинено от Александър Теодоров Балан, или е сардонична пародия от Кирил Христов, ей това писмо до министъра на народното просвещение Петър Пешев по повод уволнението на академика като ректор на Софийския университет, ме стопля и възторгва. И преди да го осмеете, запомнете, че благодарение на Балан в българския език навлизат и до ден-днешен се използват думи като влак, вместо френската „трен“ (признавам, че доскоро смятах за автор на думата „влак“ Иван Вазов; дано не бъркам и че негова е думата „укор“, заместила русизма „упрек“), дейност, творба, усет, украса, възглед, заплаха, излет, поява, летовище, общувам, становище, предимство и мн.др. „Господин Министре, С душесмут око съзрях  вестилище във вестникопродавниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от Вашето светилище народно, поради негодие старешко. Това вля злинегорчило в душепокоя ми и ме подтикна към матерни устопсувни и мръснословия. Защото ако ме съзрете, ще заключите, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелесие. Никакви коленослабие и кръстенемощие не са ме споходили! Храноглътните ми желания си като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица? С настоящето си буквописно изложение Ви моля да не ме пращате в пенсионно пустовремие, а и в бъднодневие да ме оставите на трудотворна занимавка! Последна доплънка: Виж, ако става реч за професор Влахов, той, макар и да е в ергенски самолипс, изпадна в кръстонемощие и комай в пълен угас на любощенски подсети – доказано от студентките. Неговата изпъдица е по-належаща! Подпис: 10.03.1916г. Александър Т. Балан” Да, между пуристите (чистофайниците) на езика помпозната официозност е минавала за тъпоумие. Балан споделя със свой приятел: „Чух, че акад. (Стефан) Младенов се присмял на новата ми дума творба - висяла му като торба. А на мен пък неговата нова дума сръдня ми понамирисва…“. Но защо да се връщаме в миналото! Днешното ни Народно събрание е много по-освободено и разпищолено в сравнение с покорните длъжностни лица. И поне е забавно да изслушваме парламентарното „парларе“ – понякога хашлашко и непристойно, но поне находчиво и емоционално. Вие какво предпочитате – измършавелия език на „квадратните умове“ (по Блез Паскал), или цветистите задявки и прекословия на смелчаците с имунитет?