Всеки полезен и подходящ текст (без обиди и хейтърство) от коментарите ще бъде публикуван.Всеки полезен и подходящ текст (без обиди и хейтърство) от коментарите ще бъде публикуван.Л 2(1).jpg" _fcksavedurl="/files/ВЕНЕЦ ГЛ 2(1).jpg" width="100%" alt="">
Тази нощ над Венеция сияеше красива и магична Луна, сякаш покрита с бисерен прах.
Лек вятър носеше посланията на тайнствени маски, които кокетни дами носеха край гондолите в дворци от светлина, и лек безгрижен смях.
Край венецианските води грееха красиви черни лодки, така характерни за този специален град.
Но само една венецианска гондола изплаваше от мрака с призрачен и загадъчен силует.
Тази нощ самотата имаше много лица. Но за жалост не носеше маска. А своето истинско и изящно лице.
В мрака край кея стоеше жена на средна възраст с тъмносиня елегантна рокля с красиво ветрило и маска с изрисувани тъмни очи.
Тя очакваше някого. На ръката си носеше малък златен часовник.
А гондолата с призрачния непознат идваше от бляскавия човешки свят от една тълпа на многолики хора с маски, които тази вечер празнуваха.
Навярно – както всяка друга. Мъжът също носеше маска, бяла, и приличаше на фантом от тъмна венецианска приказка с черен костюм.
Само усмивката му показваше загадъчно влияние на скрити сили и магичен смисъл, който тайнствено подчертаваше неговия образ.
Мъжът се приближи и леко хвана ръката на дамата, която тихо очакваше да зазвучи специална музика. Двамата сякаш се познаваха отпреди.
Може би тази нощ на това място, в тази гондола, щяха да открият неочаквани признания дори за самите тях.
Чуваха се празнични смехове. Някои господа палеха тънки цигари. Венеция напомняше перо на ювелирен създател на спектакли.
Един пейзаж на вълнуващ и различен живот. Но какво се криеше зад тази привидност?
Какви карти бяха в ръцете на Съдбата? Щом дори тълпата от хора приличаше на декор от филм за любов извън пределите на времето.
Дамата и Кавалерът седнаха в лодката и тя потегли, а вълните бяха толкова красиви и тайнствени като тъмно синьо мастило.
– Знаете ли, госпожице? – попита маскираният мъж. – Венеция е място със странна съдба!
– Нима? Така ли мислите? – отговори красивата дама.
– Да! Това е точно така! Венеция винаги е била арена на ожесточени битки между различни власти. Град на бляскава поезия и почит към изкуствата. Но зад тази, бих казал, позлатена от времето клетка се крият тъмни кътчета на града, видял и силата, и възхода на Дожите. И присъствието на политически опоненти; видял и заговори, и убийства дори сред най-висшите кръгове на тайнственото венецианско общество. Маскарад. Вечен маскарад – това е Венеция… Светлина. Интриги. Сенки. Минало и настояще, и съвсем неясно бъдеще междупрочем.
– И защо ми казвате всичко това? – попита младата дама.
истина За да ви кажа една неизменна истина, скъпа моя! Всичко в този град е илюзия. Измама. Умел фокус на скрит вълшебник. Представление, което свършва в полунощ. И нищо повече! Но тъкмо в това има нещо любопитно!
Мъжът замълча и загадъчно се усмихна.
– Погледнете това писмо!
В ръцете на призрачния спътник имаше плик с ален печат.
– От кого е? – попита дамата. В това време тяхната гондола преминаваше под богато украсен мост. Група дами с пъстроцветни маски танцуваха в сценичен шедьовър.
- Това е писмо от вашата сестра! – отговори мъжът и се усмихна отново. – Отворете го! Прочетете го!
Дамата взе писмото, разчупи печата; с красив и фин почерк на листа се четяха само две думи: „ПРОСТИ МИ!“.
В този миг всичко сякаш притихна. Всичко се покри с призрачна тишина.
Младата жена се замисли. Всъщност бе преживяла много. Бе видяла наистина много в този живот.
И там сякаш – в гондолата край венецианските води – я връхлетя с особена и страшна сила… ВЕЧНОСТТА НА САМОТАТА.
СПОМЕНИ… МИСЛИ… СЪНИЩА… ХОРА… ОБИЧ…
Всичко премина като кинолента пред нейния поглед, като спектакъл на хора, но вече без маски.
Толкова много! Тя виждаше толкова ясно!
И точно когато щеше да заплаче, погледна към мястото, където стоеше тайнственият мъж. Мъжът с фантомната маска. Ала той сякаш се беше изпарил. Беше изчезнал под звездното небе, оставяйки красив жълт лилиум на своето място в лодката. И една замислена жена, която носеше спомени и дълбоко в своето сърце знаеше, че беше простила. А НАД ВЕНЕЦИЯ изгряваше нова ЛУНА с тъжна усмивка и вечни очи! Но без ЛИЦЕ И МАСКА.
С ЕДНО бисерно отражение на СЪДБАТА. КОЯТО ТИХО ОТПЪТУВАШЕ С ФАНТОМА НА САМОТНАТА ГОНДОЛА НА ВРЕМЕТО! ДАЛЕЧ, КЪМ ДРУГ ЖИВОТ. КЪМ ДРУГ БРЯГ. ТОЧНО В ТОЗИ МИГ ВЕНЕЦИЯ МЪЛЧЕШЕ И СЕ ВЗИРАШЕ В ТЪМНОТО НЕБЕ.
Всеки полезен, подходящ или остроумен текст (без обиди и хейтърство) от коментарите ще бъде публикуван. Може да се изпраща на Контакти, e-mail по избор.
____________________________________
Казвам се Станимира Георгиева, на 32 години.
Автор на българска художествена литература – белетристика и поезия.
С литература активно се занимавам вече двадесет години.
Автор съм на три самостоятелни стихосбирки с лирика:„Кристалите на моята душа“, „Лирично огледало“ и „Пролетни нощи“.
Печатала: поетични импресии във вестник „Дума“; поезия в списанието за изкуство и визуална култура „Картини от думи и багри“.
Автор на проекта с вълшебни приказки „Чувствени светове“ и на книгата с лирически миниатюри „Самотни вълшебства“.
Автор на проекта„Памфлет: място за споделяне на хора ,които вярват в смисъла на литературата като откровение“.
Обичам да рисувам, да пия кафе, да слушам хубава музика и съм пристрастена към киното.
|
