Федерико Фелини: „Измислих почти всичко за себе си: детство, черти на характера, носталгия, мечти и спомени…“

culturespace.bg От художника и клоуна до класиката на неореализма. Сто години след раждането си Федерико Фелини (1920 – 1993) все още стои отделно от другите – различен, неповторим, един самотен гений на киното. Италианският маестро е белязан от своята двойственост в мисъл и израз: свещеното и профанното, мъжкото и женското, провинциалното и светското. Той започва кариерата си, като работи в стила на неореализма; после се завърта около собствената си творческа ос, предизвиквайки мечтите, спомените и обсесиите си във все по-грандиозни продукции, изпълнени с карнавална образност и полети на фантасмагоричен сюрреализъм, като същевременно поддържа земна, въплътена връзка с реалността на човека. Най-великите спектакли на режисьора събират кинематографичната вселена на човека с визия за света като цирк, в който на арената са най-съкровените му страсти и страхове, а фантазиите заемат централното място. В детството си Фелини показва страст към писането, прекарва много време в правене на костюми и маски за театрални представления и рисуване на марионетки. През 1937 – 1939 г. работи във Флоренция като художник на комикси, има си рубрики, където публикува своите илюстровани хумористични истории. Кариерата на Фелини в киното започва като сценарист, благодарение на познанството му с режисьора Стефано Ванцина. Участва в писането на сценарии за няколко комедийни филма, а по-късно се изявява като вече същински съавтор и автор на сценарии. Запознанството през 1945 г. с Роберто Роселини, „бащата на неореализма“, повлиява на перспективата и бъдещата работа на Фелини. Той създава изключителен „свой“ кинематографичен език, който, ако човек не знае заглавието или не прочете името на режисьора на надписите, най-вероятно може да познае името на създателя на филма. Неговият разказ и технически стил е неговият професионален подпис. Федерико Фелини и Джулиета Мазина Той смесва фантасмагорията с реалността, един похват, характерен за неореализма. Най-интересното е, че Фелини използва всеки кинематографичен материал – костюми, цвят, музика и сюжет, по възможно най-закачливия начин. По-късно той се осмелява да използва смелия си и новаторски подход в монтажа, както в „8 ½“ (1963). Фелини е един от най-награждаваните кинорежисьори на всички времена. Номиниран е дванадесет пъти за „Оскар“, като четири негови филми печелят наградата, а през 1993 г. получава и почетния „Оскар“за цялостно творчество. Началото на големия път на Фелини в киното е „Пътят“ (La Strada, 1954). Знаменателен е и с това, че е първото творческо сътрудничество между Фелини и Джулиета Мазина. Филмът показва живота, страстите и страданията по дългия път на пътуващи циркови артисти. Дзампано (Антъни Куин), груб здравеняк, късащ вериги, и неговата малка асистентка Джелсомина (Мазина), купена от майка й за десет хиляди лирети. Филмът е заснет през 1954 г. и печели много награди. Той получава „Оскар“ в номинацията „Най-добър чуждестранен филм“, който се присъжда за първи път (1957) и „Сребърен лъв“ във Венеция (1954). „Пътят“ прославя Мазина – започват да наричат младата италианска актриса „Чаплин в пола“. Следва филмът „Нощите на Кабирия“ (Le notti di Cabiria, 1957). Отново Мазина в главната роля на сантиментална и лековерна проститутка в Кабирия. „Нощите на Кабирия“ е спомен от младостта на Фелини, преминала в изоставен римски квартал, и опит да покаже доброто в човека чрез тъгата и надеждата за по-добро, независимо от разочарованието и драматичните обстоятелства. Финалната сцена – усмивката на Кабирия през сълзи – е една от най-силните в историята на световното кино. Вечната надежда, с която е оцеляло човечеството. Филмът получава „Оскар“ през 1958 г. Усмивката на Кабирия "Нощите на Кабирия", 1957 г. Един от най-известните филми на Фелини е „Сладък живот“ (La Dolce Vita, 1959). Тук той работи с друг голям актьор на Италия. Главната роля на известен писател и журналист изиграва Марчело Мастрояни. Филмът е пълен с контрасти и крие дълбок смисъл: остра сатира и безнадеждна тъга, очарованието на лукса и тежестта на ситостта, богатството на избора и невъзможността да се избере едно нещо. Във водовъртежа на „сладкия живот“ героят не може да реши кой е и какво иска от живота. Търсене на морални отговори на фона на предизвикателния римски лукс, изобразен с целия талант на големия визионер Фелини. „Сладък живот“ предизвиква възмущението на Ватикана, църквата е особено възмутена от началото (статуята на Христос, пренасяна с хеликоптер) и сцената на стриптийз. За гледане на филма заплахата е отлъчване от църквата, което става отлична безплатна реклама. През 1960 г. „La Dolce Vita“ е награден със „Златната палма“ на филмовия фестивал в Кан. В този филм актьорът Уолтър Сантесо играе ролята на фотографа Папарацо, чието име се е превърнало в нарицателно. Говори се, че същата вечер той и Мастрояни бягат, за да не ги линчуват. Героят Марчело е бил наричан пияница, паразит. Гневни зрители предлагат филмът да се унищожи, а Фелини да се лиши от италианско гражданство. Но успехът на „La Dolce Vita“ в Италия и в чужбина е толкова шеметен, че прави лентата символ на една забележителна епоха в италианското кино. "Сладък живот", 1959 г. Филмът „Осем и половина“ (1963) има нещо общо със „Сладък живот“. Това е и историята на един успешен човек, изпаднал в морална безизходица; този път героят е режисьор. В главната роля (режисьорът Гуидо) отново е Мастрояни и отново трябва да избира между жени, отново „сладък живот“ с горчиви разочарования. Според Мастрояни играта му е опит за изобразяване на самия Федерико Фелини. Наградите на филма „Осем и половина“ са „Оскар“ и Голямата награда на Московския филмов фестивал. Името на филма означава неговия пореден номер във филмографията на Фелини – по това време той е снимал 6 пълнометражни филма, 2 късометражни филма и съвместен филм с режисьора Алберто Латуада "Светлините на вариетето",1951 г.  (половин филм). Филмът печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Филмът „Амаркорд“ (1973) е до голяма степен автобиографичен. Ако „Осем и половина“ може да се смята за отражение на зрелостта на Фелини, в този филм той се връща към детството си. Името на филма е фразата Amarcord (A m'arcòrd) – спомням си, изречена на диалекта на Римини, езика, познат на малкия Федерико. „Амаркорд“ е пъстър пъзел от спомени и случки от босоногото детство и израстване на Фелини, примесени с фантазия и мечти, подредени с вещата ръка на филмовия маестро. Получено е оригинално и вълнуващо платно с подписа на Фелини. Филмът донася на своя режисьор и четвъртия „Оскар“. Верен спътник в живота и в творчеството на Фелини е актрисата Джулиета Мазина. Дребничка, с големи очи и грамаден талант, тя се вмъква в душата на големия творец и остава там завинаги. Федерико Фелини и Жулиета Мазина са необикновена двойка. Тя е неизчерпаем източник на неговото творческо вдъхновение. Възлюбена жена, най-добра приятелка, муза… несравнима Жулиета. Без съпругата си Фелини не може да снима, няма значение дали тя играе във филма, или не. Те сякаш се създават и допълват взаимно – съпруг и съпруга, известен режисьор и актриса с ненадминат драматичен талант. Филмът „Жулиета на духовете“ е с Джулиета Мазина и замислен за Джулиета Мазина. Това е филм за личната свобода, за освобождението на жената от деспотизма на мъж. През 1992 г., според авторитетния Британски филмов институт, Фелини става режисьор номер 1 на ХХ век, а през 1993 г. получава и Почетната награда на Академията за филмови изкуства и науки „Оскар“. Негови следовници са големите режисьори Лина Вертмюлер, Мартин Скорсезе, Тери Гилиъм, Емир Кустурица, Дейвид Линч и Тим Бъртън, които признават, че са повлияни от творбите на Фелини. А изразите „фелинийски“ и „фелиниски“ се срещат често сред кинокритиците и режисьорите и подчертават необятността на влиянието на Фелини върху съвременния кинематографичен език, върху цялото изкуство, наречено кино. Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА