Георги ВЕНИН
Какви цели си поставях аз при превеждането на „Гарванът“ (простете, ако някои звучат като разбиращи се от само себе си)?
1) да спазя цялата стихостъпна структура на По;
2) там, където повтарям някои римувки, да са точно на онези места, на които си е позволил да ги повтори и По;
3) да не кривя думите с изметнати ударения;
4) последният стих на всяка строфа да запази едно и също окончание (това беше най-съблазнителната подбуда да опитам нов превод, макар че тъкмо тук трябваше да направя компромис, защото нямаше как тази последна дума от всяка строфа да е българският превод на „Nevermore“ – и при това да не се „римуват“ еднокоренни думи);
5) да не си позволя ни едно двусмислие;
6) да спестя всякаква пародийна леконравност и фриволност;
7) да намеря най-точната поанта, защото тя очевидно е препъникамък за всички преводачи (както и осмият стих);
8) да не използвам сложна метафоричност, защото у По тя напълно липсва (има само бледи намеци като „душата ми пламна“ и пр.);
9) да спазвам строго българската граматика;
10) да не злоупотребявам с архаизмите, които са нужни на този превод като патина, а не като ръжда.
Гарванът
Нявга, във среднощна доба, морен, слаб, бях сбърчил лоба
над забравени и странни, стари писмена безброй –
и оклюмал, позатоплен, чух внезапно да се хлопа,
сякаш някой плахо тропа, тропа по портала мой.
„Някой гост – измъмрих – тропа, тропа по портала мой...
Някой гост – и само той.“
Бе декември, безизходен, безотраден; а на пода
тлеещата жар безплодно вае свой заупокой.
Исках ден да дойде бързо; – все напусто в книги мъртви
дирил бях балсам за скърби – на Ленора скръбен войн –
на сияйната девойка с име на небесен войн.
Тук безименен е той.
Всеки шумол лих, невесел на лилавите завеси
ме обливаше със тръпен ужас като с див порой.
С трепкащо сърце, объркан, за кураж безспир си мрънках:
„Туй е някой гост замръкнал, който моли за престой –
някой късен гост замръкнал, който моли за престой; –
Друго нищо – само той.“
Взех се във ръце тогава; и без вече да се бавя,
„Сър или мадам – отроних, – прося прошка, ала... ой,
всъщност клепки поприхлопях, а тъй плахо се потропа,
и тъй леко се похлопна, хлопна по портала мой,
че помаях се...“ – Отворих в този миг портала мой; –
Мрак отвън – и само той.
Дълго гледах в мрака страшен, прав, зачуден и уплашен,
в унеси, недръзнали на смъртен, бил той и герой;
но покоят бе застинал, тишината – несмутима,
и единствено „Ленора?“ – шепнех аз като на свой.
И откликваше „Ленора!“ – глас, като че ли не свой.
Нищо друго – само той.
Щом се върнах в свойта стая, със душа – във огън цяла,
скоро чух да се почуква пак, по-силно, в ситен строй.
„Нещо – казах си – навярно блъска във стъклото старо;
я да хвърля поглед там и да разкрия що и кой –
да смиря за миг сърцето и разкрия що и кой; –
Вятърът – и само той.“
Щом прозореца открехнах, със припляскване кокетно,
величав, пристъпи Гарван от честит далечен рой;
без да прояви смиреност, непрестанно бе наперен;
и със вид високомерен кацна на портала мой –
върху бюста на Палада, точно над портала мой –
кацна и остана той.
Този гарван вран придърпа смях по устните ми скръбни
с изражението свое на аристократ от сой.
„Даже с гребен попроскубан – казах, – смел си, няма дума,
гарван мрачен, душегубен, дух от Нощния прибой!
Как бе твойто царско име там, във блудния прибой?“
„Никога“ – изрече той.
Чудно, туй несретно птиче да беседва тъй привично,
въпреки че бе въпросът с отговора в разнобой;
както и да се извърта, не познавам простосмъртен
осенен поне да зърне гарван на портала свой –
гарван или звяр връз бюст, изваян над портала свой –
Никога наречен той.
Ала Гарванът туй само гъгнеше връз бюста ням и
сякаш в този изблик гламав сбираше живота свой.
Нито дума не допълни – ни с перце не поприпърха,
докато почти-що смънках: „Биха близките отбой;
що надежди отлетяха – утре той ще бий отбой“.
„Никога“ – пак рече той.
Всред безмълвието стреснат от ответа тъй уместен,
„Без съмнение – отчеснах – той си бае на разбой
чутото от свой препатил от съдбата притежател,
стиган от беди превратни, докато едничък вой
вместо опело му е останал, този сетен вой:
„Никога“ – отеква той.“
Но пак Гарванът придърпа смях по устните ми скръбни,
та примърдах стол с възглаве право пред палача свой;
и потънал в кадифето, взех да нищя битието
чълн след чълн, поред, обзет от мисълта, що госта мой –
що тоз мрачен, мракобесен, злобен, кобен гарван мой
с „Никога“ намеква той...
Тъй седях в догадки строги, без дори със звук да трогвам
тази птица с поглед огнен – вдън душата ми пробой.
Тъй седях и угнетено се дивях с глава, склонена
в лоното на стола неин, ръфан от светлинен зной,
дето вече лобът неин, сведен под светлинен зной
никога не ще е той.
Въздуха с тамян сгъстило бе невидимо кадило,
люшкано от серафим със стъпки-звън по пода мой.
„Клети – рекох си, – Бог пратил е по ангели крилати
лек за твойта болка – кратък мир, утеха и покой.
Пий, о, пий забрава кратка – мир за Нея, теб – покой!“
„Никога“ – отсече той.
„Зловещател – викнах – вещ си, птицо или дявол! – вещер,
Сатаната или буря метна те край тоз прибой,
сам, но храбър, и омаян от тоз кът пуст и окаян,
от тоз дом, где страх витае – питам, моля – с вопъл, с вой –
горе има ли утеха? – питам, моля – с вопъл, с вой!“
„Никога“ – отвърна той.
„Зловещател – виках – вещ си, птицо или дявол! – вещер,
от Небето, що се свежда, и от Бога мой и твой,
на духа ми неприкаян ти кажи дали във Рая
ще се слее със Оная, знайна в бленния покой –
със сияйната Оная, знайна в райския покой!“
„Никога“ – повтори той.
„Нека тази дума – с мъка станах – бъде за разлъка,
нека в бурята се върнеш или в блудния прибой!
Не оставяй знаци мними за лъжата си противна!
Самотата остави ми, махай се от бюста мой!
Изтръгни клюн от духа ми, себе си – от бюста мой!“
„Никога“ – изрече той.
Гарванът чер, без да трепне, все стои, стои несепнат
върху бюста на Палада като тъжен часовой;
и е демонска искрата, що зениците му мятат.
Сянката му в светлината люшка се по пода мой,
и въззет духът ми изпод сянката от пода мой
никога не ще е той!
Това е моят „Гарван“. Или „Гарванът“ на По през моя взор.
Блус дуетът „Larkin Poe“ – две сестри, преки наследнички на поета.
П.П. Апропо, Едгар Алън По продължава да живее в американската култура чрез блус-рок групата „Larkin Poe“ на две сестри – преки наследнички на гениалния поет, сътворител на съвременното криминале (чели ли сте „Златният бръмбар“?). Може да ги видите и чуете, естествено, в YouTube.
|
