Гарван гарвану око... вади Втора част

01/18/19 / КУЛТУРА
Отвлечени размисли около превода на „Гарванът“ на Едгар Алън По и около превода изобщо...





Георги ВЕНИН

Какви цели си поставях аз при превеждането на „Гарванът“ (простете, ако някои звучат като разбиращи се от само себе си)?
1) да спазя цялата стихостъпна структура на По;
2) там, където повтарям някои римувки, да са точно на онези места, на които си е позволил да ги повтори и По;
3) да не кривя думите с изметнати ударения;
4) последният стих на всяка строфа да запази едно и също окончание (това беше най-съблазнителната подбуда да опитам нов превод, макар че тъкмо тук трябваше да направя компромис, защото нямаше как тази последна дума от всяка строфа да е българският превод на „Nevermore“ – и при това да не се „римуват“ еднокоренни думи);
5) да не си позволя ни едно двусмислие;
6) да спестя всякаква пародийна леконравност и фриволност;
7) да намеря най-точната поанта, защото тя очевидно е препъникамък за всички преводачи (както и осмият стих);
8) да не използвам сложна метафоричност, защото у По тя напълно липсва (има само бледи намеци като „душата ми пламна“ и пр.);
9) да спазвам строго българската граматика;
10) да не злоупотребявам с архаизмите, които са нужни на този превод като патина, а не като ръжда.

Гарванът

Нявга, във среднощна доба, морен, слаб, бях сбърчил лоба
над забравени и странни, стари писмена безброй –
и оклюмал, позатоплен, чух внезапно да се хлопа,
сякаш някой плахо тропа, тропа по портала мой.
„Някой гост – измъмрих – тропа, тропа по портала мой...
Някой гост – и само той.“

Бе декември, безизходен, безотраден; а на пода
тлеещата жар безплодно вае свой заупокой.
Исках ден да дойде бързо; – все напусто в книги мъртви
дирил бях балсам за скърби – на Ленора скръбен войн –
на сияйната девойка с име на небесен войн.
Тук безименен е той.

Всеки шумол лих, невесел на лилавите завеси
ме обливаше със тръпен ужас като с див порой.
С трепкащо сърце, объркан, за кураж безспир си мрънках:
„Туй е някой гост замръкнал, който моли за престой –
някой късен гост замръкнал, който моли за престой; –
Друго нищо – само той.“

Взех се във ръце тогава; и без вече да се бавя,
„Сър или мадам – отроних, – прося прошка, ала... ой,
всъщност клепки поприхлопях, а тъй плахо се потропа,
и тъй леко се похлопна, хлопна по портала мой,
че помаях се...“ – Отворих в този миг портала мой; –
Мрак отвън – и само той.

Дълго гледах в мрака страшен, прав, зачуден и уплашен,
в унеси, недръзнали на смъртен, бил той и герой;
но покоят бе застинал, тишината – несмутима,
и единствено „Ленора?“ – шепнех аз като на свой.
И откликваше „Ленора!“ – глас, като че ли не свой.
Нищо друго – само той.

Щом се върнах в свойта стая, със душа – във огън цяла,
скоро чух да се почуква пак, по-силно, в ситен строй.
„Нещо – казах си – навярно блъска във стъклото старо;
я да хвърля поглед там и да разкрия що и кой –
да смиря за миг сърцето и разкрия що и кой; –
Вятърът – и само той.“

Щом прозореца открехнах, със припляскване кокетно,
величав, пристъпи Гарван от честит далечен рой;
без да прояви смиреност, непрестанно бе наперен;
и със вид високомерен кацна на портала мой –
върху бюста на Палада, точно над портала мой –
кацна и остана той.

Този гарван вран придърпа смях по устните ми скръбни
с изражението свое на аристократ от сой.
„Даже с гребен попроскубан – казах, – смел си, няма дума,
гарван мрачен, душегубен, дух от Нощния прибой!
Как бе твойто царско име там, във блудния прибой?“
„Никога“ – изрече той.

Чудно, туй несретно птиче да беседва тъй привично,
въпреки че бе въпросът с отговора в разнобой;
както и да се извърта, не познавам простосмъртен
осенен поне да зърне гарван на портала свой –
гарван или звяр връз бюст, изваян над портала свой –
Никога наречен той.

Ала Гарванът туй само гъгнеше връз бюста ням и
сякаш в този изблик гламав сбираше живота свой.
Нито дума не допълни – ни с перце не поприпърха,
докато почти-що смънках: „Биха близките отбой;
що надежди отлетяха – утре той ще бий отбой“.
„Никога“ – пак рече той.

Всред безмълвието стреснат от ответа тъй уместен,
„Без съмнение – отчеснах – той си бае на разбой
чутото от свой препатил от съдбата притежател,
стиган от беди превратни, докато едничък вой
вместо опело му е останал, този сетен вой:
„Никога“ – отеква той.“

Но пак Гарванът придърпа смях по устните ми скръбни,
та примърдах стол с възглаве право пред палача свой;
и потънал в кадифето, взех да нищя битието
чълн след чълн, поред, обзет от мисълта, що госта мой –
що тоз мрачен, мракобесен, злобен, кобен гарван мой
с „Никога“ намеква той...

Тъй седях в догадки строги, без дори със звук да трогвам
тази птица с поглед огнен – вдън душата ми пробой.
Тъй седях и угнетено се дивях с глава, склонена
в лоното на стола неин, ръфан от светлинен зной,
дето вече лобът неин, сведен под светлинен зной
никога не ще е той.

Въздуха с тамян сгъстило бе невидимо кадило,
люшкано от серафим със стъпки-звън по пода мой.
„Клети – рекох си, – Бог пратил е по ангели крилати
лек за твойта болка – кратък мир, утеха и покой.
Пий, о, пий забрава кратка – мир за Нея, теб – покой!“
„Никога“ – отсече той.

„Зловещател – викнах – вещ си, птицо или дявол! – вещер,
Сатаната или буря метна те край тоз прибой,
сам, но храбър, и омаян от тоз кът пуст и окаян,
от тоз дом, где страх витае – питам, моля – с вопъл, с вой –
горе има ли утеха? – питам, моля – с вопъл, с вой!“
„Никога“ – отвърна той.

„Зловещател – виках – вещ си, птицо или дявол! – вещер,
от Небето, що се свежда, и от Бога мой и твой,
на духа ми неприкаян ти кажи дали във Рая
ще се слее със Оная, знайна в бленния покой –
със сияйната Оная, знайна в райския покой!“
„Никога“ – повтори той.

„Нека тази дума – с мъка станах – бъде за разлъка,
нека в бурята се върнеш или в блудния прибой!
Не оставяй знаци мними за лъжата си противна!
Самотата остави ми, махай се от бюста мой!
Изтръгни клюн от духа ми, себе си – от бюста мой!“
„Никога“ – изрече той.

Гарванът чер, без да трепне, все стои, стои несепнат
върху бюста на Палада като тъжен часовой;
и е демонска искрата, що зениците му мятат.
Сянката му в светлината люшка се по пода мой,
и въззет духът ми изпод сянката от пода мой
никога не ще е той!

Това е моят „Гарван“. Или „Гарванът“ на По през моя взор.


 Блус дуетът „Larkin Poe“ – две сестри, преки наследнички на поета.

П.П. Апропо, Едгар Алън По продължава да живее в американската култура чрез блус-рок групата „Larkin Poe“ на две сестри – преки наследнички на гениалния поет, сътворител на съвременното криминале (чели ли сте „Златният бръмбар“?). Може да ги видите и чуете, естествено, в YouTube.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.