„Герника“ – жесток символ на едно безвремие

culturespace.bg В началото на 1937 г. в Париж се подготвя изложба под мотото „Изкуство и техника в съвременния живот“. В Испания по това време има гражданска война. Републиканското правителство решава да участва в събитието, за да привлече вниманието на обществеността към тежката ситуация в страната и да получи международна помощ. Културни дейци от Иапания, които подкрепят републиката, са призвани да подготвят испанския павилион: философът Хосе Гаос, куратор на изложбата, художникът Хосеп Ренау, писателят Макс Ауб, архитектите Хосе Мария Серт и Луис Лакас. Луис Бунюел ръководи аудио-визуална продукция. Съвсем естествено е организаторите да потърсят подкрепа от Пикасо, който вече е успешен 46-годишен художник, живее в Париж и е последовател на републиканските идеи. В началото на януари 1937 г. испанската делегация, водена от културния аташе на испанското посолство в Париж Макс Ауб, посещава парижката къща на Пикасо на улица „Ла Боези“ и му предлага да покрие атриума на испанския павилион с размери 11×4 м. Художникът, който никога преди не е рисувал толкова големи картини, се колебае. Пикасо приема задачата да направи огромно платно с политическо послание. Платен му е аванс от 50 000 франка за разходи (бои, платно, по-голямо ателие) и трябва да започне. Въпреки това в продължение на месеци художникът не прави абсолютно нищо – „или само няколко наброски“ по сюжети от сатиричните му гравюри „Мечтата и лъжата на Франко“, – защото, потопен в личните си проблеми, е изпаднал в творческа пауза. Но идва 26 април 1937 г. Малкият град Герника, културно-историческата столица на баските, с около 5000 жители, е бомбардиран жестоко. В 5:15 ч. дванадесет бомбардировача „Junkers Ju 52“ и три италиански бомбардировача “Savoia-Marchetti 79s“, натоварени с 25 тона бомби, започват да бомбардират с двекилограмови бомби. Германският легион „Кондор“ и италианският „Авиационе“ пускат 200 бомби за 5 часа и превръщат Герника в ад на земята. „Герника” е рисувана в студиото на Пикасо в 7 Rue des Grands Augustins, 75006 Париж, Франция През деня след ужасното престъпление Пабло Пикасо чете в „Таймс“ хрониката на кървавото събитие, наречено „Трагедията на Герника“. Подробен доклад е написан от свидетеля на трагедията, военния кореспондент Джордж Стър. Репортерът на „Таймс“ обикаля града, разговаря с очевидци и военни, посещава болници, моргата и възстановява хрониката на ужасните събития от 27 април. Пет дена след бомбардировката художникът, като взема за отправна точка гравюрата „Мечтата и лъжата на Франко“, започва работа върху платното. Още на 9 май, десет дена по-късно, Пикасо прави финалната рисунка. Вече е възможно да се разбере каква ще бъде бъдещата картина. Два дена по-късно той започва да работи върху платното. В творчески порив няколко седмици художникът изобразява кървавия хаос на войната. На 20 май картината е готова: бяла, черна и сива, с размери 3,49×7,76 м. Изборът на черно-бяла палитра предава цветовете на фотографиите във вестниците и отразява безжизнената природа на войната. Нито едно пряко споменаване на гражданска война или бомбардировки – и в същото време символично обобщение на всяка война и безполезна смърт. Поетът Пол Елюар, приятел на художника, посещава студиото и се разплаква, когато вижда картината. Казва, че Пикасо „държи пламъка в ръцете си и рисува с огън“. „Герника” През юли Пикасо доставя завършеното произведение в републиканския павилион, където бързо се превръща в център на изложбата, обградено от „Фонтана Меркурий“ на Калдър (1937 г.) и „Жътвата“ на Миро (1937 г.), като и двете може да бъдат интерпретирани като основни творби в кариерите на художниците. След закриването на парижкото изложение „Герника“ тръгва на турне в Европа, а след като гражданската война приключва и Франко поема властта, картината продължава да пътува с цел да помогне за набирането на средства за испанските републикански бежанци. През 1939 г. е включена в изложбената зала на Пикасо в МоМА (Museum of Modern Art) в Ню Йорк, след което Пикасо настоява от този момент нататък MoMA да бъде пазител на „Герника“ и тя да не се връща на испанска земя, докато Франко не умре. Картината остава в Ню Йорк до 1981 г. Естествено, Испания си иска шедьовъра. И в този момент едни забравени документи стават актуални. Кураторът на павилиона Хосе Гаос споменава предварително в писмо до президента на Републиката Хуан Негрин 50 000-те франка, платени на Пикасо като част от разходите по подготовката на изложбата до 21 май. Той добавя, че „Стенописната картина, направена изрично за нашия павилион, трябва да бъде придобита от държавата и следователно от държавата зависи да определи каква сума смята за подходяща като цена на тази придобивка. 50 000-те франка са били аванс“. А за останалите 150 000 франка Макс Ауб, културното аташе на посолството, свидетелства в писмо от 28 май. В него той съобщава на Луис Аракистан, че е успял да накара художника да приеме поне „разходите възникнали в работата му“. И продължава: „Издадох му чек на стойност 150 000 френски франка, за което той подписа съответната разписка. Въпреки че тази сума има по-скоро символичен характер, предвид безценната стойност на въпросното платно, въпреки това представлява практически придобиването му от републиката". „Герника” в Мадрид Самият Аракистан си спомня този епизод в писмо, което изпраща до Пикасо през 1953 г., в което съжалява за загубата след заминаването му от посолството на много документи. „Сред тях е разписката, която сте подписали на Макс Ауб за сумата, която ви е дал – въпреки съпротивата Ви да не я приемете – като разходи, направени при реализацията“. Макар и символично заплащане, 200 000 франка представляват голяма сума. Най-скъпата картина на Пикасо по това време струва 17 000 франка. Хавиер Тусел Гомес, испански историк, писател и политик, е категоричен, че в процеса на искането към МоМА, да се върне „Герника“ на Пикасо в Испания, фактът, че е платено за картината по онова време, е бил решаващ, което е и допринесло за възстановяване на собствеността. Въпреки загубата на разписките, писмото на Макс Ауб, в което е записано предаването на чек и други документи – няколко разходни листа например, е било достатъчно, за да докаже собствеността и да се обоснове претенцията. Както и усилията на дипломата Рафаел Фернандес Кинтанила, назначен в края на 70-те години за посланик в специалната мисия за възстановяване на собствеността на картината на Пикасо, който е познавал сина на Луис Аракистан, запазил документацията на баща си. След сложни преговори дипломатът успява да се сдобие с тези документи – писма, които в крайна сметка се оказват от решаващо значение. „Герника“ се превръща във всеобхватен и мощен символ, предупреждаващ човечеството за страданията и опустошенията на войната. Фактът, че няма очевидни препратки към конкретната атака, допринася за превръщането на посланието на великия художник в универсално: то преминава и въздейства през времето и пространството. Днес всеки може да види шедьовъра на Пикасо, най-важната картина на XX век, в центъра на изкуството в Мадрид – Музея „Кралица София“. Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА