Х. Дж. Уелс, Джордж Оруел и „Краят на вечността“ от Айзък Азимов

Айзък Азимов Марк БАРЪМ „Истинската сила на владетелите и империите не се крие в армиите или емоциите, а във вярата на хората, че властимащите са непреклонно открити, честни и законни. Веднага щом едно правителство се отклони от този стандарт, то престава да бъде нещо повече от „банда във владение“ и дните му са преброени.“ – Х. Дж. Уелс Хърбърт Уелс Айзък Азимов (1920 – 1992) е един от централните писатели на формиращия период на научната фантастика и сред първите, които подчертават политическото и обществено значение на жанра. Ключовите произведения в творчеството на Азимов са поредицата „Робот“ и „Фондация“, публикувана в списание „Astounding Science-Fiction“ през 40-те и 50-те години на миналия век. В тях Азимов разглежда теми, свързани с историята, разширяването на границите и охраната. Въпреки това всички тези истории се развиват в космоса. Но с публикуването на „Краят на вечността“ през 1955 г. той поставя контекста си не в пространството, а във времето. Това е самостоятелна книга и от мнозина се смята за най-добрия му научнофантастичен роман. Андрю Харлан е Вечен, член на елита на бъдещето. Един от малкото, които живеят във Вечността, измерение извън пространството и времето, работата на Харлан е да създава внимателно контролирани и изпълнени Промени в Реалността. Тези Промени са малки, точно изчислени промени в хода на историята, направени в полза на човечеството. Въпреки че всяка Промяна е направена за по-голямо благо, винаги има цена. По-специално, космическите полети никога не се случват заради промените, които те правят. По време на една от своите мисии Харлан среща и се влюбва в Нойс Ламбент, жена, която живее в реално време и пространство. Тогава Харлан научава, че Нойс ще престане да съществува след следващата промяна и рискува всичко, за да я промъкне във Вечността. За съжаление, те са хванати. Наказанието на Харлан? Следващата му задача: да убие жената, която обича, преди парадоксът, който са създали, да доведе до унищожението на Вечността. Но в края има обрат, когато Харлан открива, че е бил част от много по-голям план. План, който включва Нойс и ще повлияе на крайната посока на човечеството, тъй като Харлан ще трябва да избере дали да спаси или да сложи край на Вечността. Романът на Азимов ни ангажира на много различни равнища. Имаме любовна история и детективски роман в едно. На следващото тематично равнище имаме представа за това как взаимовръзката между човешките същества, компютрите и информацията е била възприемана от хората от средата на 50-те години на миналия век. На следващото равнище – история за пътуване във времето, която, особено в края, включва философски разсъждения за свободната воля, социалното планиране, еволюцията и човешкия напредък. Разказът умело заобикаля повечето клишета, които са се свързвали с пътуването във времето: няма намеса в конкретно историческо събитие, като например завръщане, за да се убие Хитлер, или героят, да попадне в капан в странно време, или зъл повелител, който крои план да завладее Вселената, контролирайки времето. В историята на Азимов пътуването във времето е изобретено през XXIII век, а Вечността е основана няколко века по-късно. Вечността стои извън Времето, наблюдава го и си играе с него, за да направи единствената реалност най-добрата от всички възможни светове. Вечните са призовани от Времето – те са хора, чието отсъствие от историята няма значение. Вечността и измерението, което използват, се намират извън времето като метро или подземна линия, чиито станции са на всеки век реално съществуване, а времето тече за тези Вечни по същия начин, както за всички останали. Различните парадокси, свързани с пътуването във времето и въпросът за срещата със себе си, не могат да се случат, тъй като това може да се случи само във Времето. „Краят на вечността“, с изцяло мъжкото си братство от патерналистични намеси, изглежда почти болезнено сексистки, а Нойс, красивата любовна интрига от декадентския 575-и век, изглежда по-скоро като сюжетен механизъм, отколкото като герой. Когато обаче всичко е разкрито (на почти последната страница), се оказва, че Нойс е от далечното бъдеще и е манипулирала всичко останало, за да получи това, което е искала: бъдеще за човечеството сред звездите. Заменяйки Вечността с Безкрайността, пътуването във времето е изрично отхвърлено в полза на космическите пътувания. Направена е една Промяна – и не такава, която би била направена днес, за да се постигне по-светло бъдеще! Дават на хората от примитивната епоха на 1932 г. намек за атомната енергия, което, разбира се, ще доведе до това човечеството да отиде до звездите при първа възможност. Азимов казва, че вдъхновението за историята идва от снимка, която е видял в броя на „Time“ от 28 март 1932 г., която според него показва гъбообразен облак, произведен от атомна бомба. Тази книга е до голяма степен продукт на своята епоха. Написана по време на Студената война, тя показва контролираните (пет години плюс?), планирани векове на Вечността и изрично я противопоставя на свободно хаотично бъдеще, разширяващо се в безграничните граници на Вселената по начин, който се усеща оформен от политическата диалектика на „свободния“ свят против „комунистическия“ свят. Харлан и Нойс избират човечеството да се откаже от стотици хиляди години безопасно бъдеще на Земята за възможността за свобода сред звездите. Фактът, че Азимов е избрал да се откаже от безопасното бъдеще на Земята и да отхвърли доброкачествения патернализъм в самата основа на своята история, като се има предвид, че тя е и продължение на антидемократичния прагматизъм на списанието „Astounding“ на Кембъл, показва, че той все още е търсел отговор на въпроси, зададени от един от първите и най-велики съвременни защитници на идеята за доброжелателен елит, управляващ човечеството – Х. Дж. Уелс. Този идеал за меритокрация на способни мъже може да се наблюдава в оценката през Златния век на инженери и други експерти, които са успели да използват научни и рационални методи. Въпреки че Х. Дж. Уелс е бил неговият тематичен създател в художествената литература, този стереотип се е превърнал във важен троп в американската научна фантастика и описва точно Андрю Харлан. Всъщност може да се твърди, че много произведения на Х. Дж. Уелс, които са прозелитизирали неговата интерпретация на историята и дарвинисткия възглед за биологията и еволюцията, с акцент върху бихейвиоризма, са били формираща част от образованието на Азимов и присъстват в много от неговите книги. Знаем, че до шестнадесетгодишна възраст Азимов е чел „Очерк върху историята“ (1920) и „Наука за живота“ (1930) на Уелс, които обхващат визията на Уелс за това как… „… човешката история се превръща все повече в състезание между образованието и катастрофата“ – – Х. Дж. Уелс, „Очерк…“ (с. 1100) ситуация, която Уелс е вярвал, че ще бъде поправена от Световна държава, управлявана от просветен елит. Вечността е този просветен елит. Уелс е бил човек на своето време. Човек, роден в империя, която след смъртта си – след като се е изправила пред екзистенциалната си криза под формата на нацистка Германия и Япония и е оцеляла – много бавно ще избледнее в носталгия и накрая ще влезе в учебниците по история. Въпреки че сме свидетели на възраждане на национализма в света, което съживи носталгията по завръщането на един доста отслабнал Pax Britannica след Brexit. И все пак Азимов пише този роман в разгара на една нова империя, демонстрираща мускули на световната сцена, но изправена пред същите проблеми, пред които са изправени всички империи, този път със сериозен съперник за глобална хегемония, за разлика от британската. И двете съперничещи си империи са били поддържани от противоположни икономически и политически системи и очевидно е, че в своята история Азимов улавя този антагонизъм между индивидуализма и колективизма и между демократичната отчетност и споделеното вземане на решения и самото му отсъствие, както е подчертано в историята на „Вечността“. Андрю Харлан е просветен човек, който извършва малки промени в реалността от името на тайна организация, за чието съществуване само малцина знаят. Много потайно Голямо Братство, контролиращо, организиращо и планиращо бъдещето на човечеството и определящо бъдещето на всяко същество. Това е далеч отвъд всичко, което темпоралният Голям Брат може да постигне. С „Края на Вечността“ сякаш Азимов е написал американска версия на „1984“ през призмата на футурист и технократ, подобно на Х. Дж. Уелс. Но с оптимизма на американски учен, който знае, че създаването на Утопия е лесно, стига да имате цялата информация за Вечността на една ръка разстояние. И така, дали Азимов е написал утопична версия на „1984“? По дух – със сигурност, но в действителност – далеч от това. Разбира се, тонът на „1984“ на Оруел е дистопичен, докато версията на Азимов изглежда на пръв поглед утопична… или не? Краят на историята обаче предлага известна надежда за човечеството (за разлика от „1984“), тъй като виждаме как Харлан и Нойс отхвърлят пътуването във времето и вечната безопасност (вечния застой?) в полза на непроучената и дива граница на безкрайното космическо изследване, а Азимов ясно заявява политическата си позиция. Свободата е от първостепенно значение. Свободата човечеството да изследва космоса, да бъде предизвиквано, да бъде изпитвано и в процеса да стане силно и устойчиво. Утопията не е място; тя е състояние на духа. За Азимов, както за толкова много писатели от Златния век, явната съдба на човечеството е да бъде сред звездите и това е явната съдба на Америка. И все пак, когато погледнем картината на Джон Гаст (американски художник и фотограф; най-известната му картина е озаглавена „Американски прогрес“ – бел.прев.), в тази конструирана визия и версия на американския „прогрес“ е включен предупредителен знак. Колумбия, женската фигура на Америка, води американците на Запад и в бъдещето, като носи ценностите на републиканизма (както се вижда чрез римското ѝ облекло) и прогреса (показан чрез включването на технологични иновации като телеграфа) и прогонва местните народи и животни, които биват изтласквани в мрака. Геноцидът и изчезването никога не са били предвещавани толкова ясно. Превод от английски: Георги ВЕНИН