Хора, осветлявайте, не предполагайте…

Марияна Георгиева-СВИДНА Хора, говорете си! Обърнете се едни към други, споделете се! Споделете си сърцата и душите! За човещината се хванете здраво… За корена си, за земята… И понеже всеки има своите си болки, вопли, изпити, защото Пътят го зове да е неповторим и неподправен, да се държи за собствената истина и често да се отстоява, бъдете толерантни към това… Стремете се да го – и разберете, и приемете… Да не загубите и чувството си за значимост (в неговата здравословна доза), и уважението си едни към други… И преди да се обърнете към Себе си в деня си, медитирайки – „издигайки се над нещата“ и изключвайки се от бита – не оставяйте у вас, край вас нещо, дето е неизговорено, недоразбрано… Неподравнено силово и енергийно, „непометено и неумито“… Да, защото другото говори за неосъзнатост. И безотговорност… И защото, щом приключите там горе, това, което сте оставили несвършено, и от което сте избягали за малко, рязко ще ви заземи. А може и да обезсмисли полета ви и да ви затисне двойно… Не бива извисяването ни да е на всякаква цена, за сметка на стресираната ни човечност, а и на хората, които просто още стъпват в ниското и не са виновни за това. И толкова модерната и притегателна (за някои – и романтична) тема за срещата на сродните души, на „пламъчетата близнаци“… Ами, няма как такава среща да е само идилична и красива… Тя разтърсва из основи, буди, доразбужда, ражда ярка светлина, но и вади сенки от дълбоко скритото… За да може от взаимността да дойде помирението между светлото и тъмното, да дойде и целостността… Което не е нито бърза, нито лесна Работа. Затова – преди да се застягаме за Горе, е нужно осъзнато да попитаме: „Взехме ли си простичките всекидневни изпити, свързани с човешкото у нас?“… За да може после без усилие да идва и се случва разговорът „Tête-à-tête“ със себе си… И когато имаме проблеми с личността и личния живот, не е решение да тръгнем да се „будим и еволюираме“ - за компенсация… Чрез действия, родени от ума… Като практики и методи, и способи… Чрез които да се УЧИМ да обичаме, да уважаваме, да сме добри и осъзнати… Де да можеше Това да се научи и намъчи... Да се постигне чрез ума, с упражнения, усилия и тренировки… Какво остава?! Ами кратичко и ясно казано: да заложим на Сърцето. Колкото и да е страшничко да го отворим, защото без контрола на ума сме уязвими… И, убедили се, че за момента друг път няма, да извърнем пак очи един към друг, общувайки открито и сърдечно, да потънем – не в хладната, успокояваща хармония на Вечното сега, а в топлината на земята и душата си. Защото и Земята чака този избор. След който Естествеността и Пътят ще ни отведат нататък. А дотогава… Освен чрез телефоните, емоджитата, лайковете, да се засрещаме на живо – истински и искрени, с очите си и с гласовете си… Помниш ли гласа ми? Същият остана… През праговете на съдбата го пренасях: ключалките на времето завърташе… Не съм си го избирала нарочно. С него дълго съм мълчала пред иконите, затова умеех да летя… С него съм изричала слова оброчни, за да укротя душата и земята. С него съм разплитала неистини, от които вятър и вода се мятат лудо… С него съм излъсквала звездите, паднали в реката на заблудата. Но с неговото бедствено вълнение и с мълниите във очите САМО съм била за тебе истинска… За да чуя тихото ти „знам“. Картината е на художника Любен Пашкулски -------------------------------------------------- От профила на Марияна Георгиева-Свидна във ФБ.