Георги ВЕНИН
***
Смъртта не идва, тя настъпва. Всъщност, когато кажем „смърт“ или „умрял“, тя вече е настъпила. Образът на скелет, наметнат с качулати черни одежди и с градинарска коса в ръцете, не е „от мира сего“; той е образ на/от отвъдното. Смъртта не идва в този гротесков вид при нас, да ни подканя да я последваме; тя ни посреща, като някакъв бездушен Свети Петър, след като животът ни вече се е изнизал.
***
Един от известните ни поп певци преди дни заяви, че вярата ще ни спаси (не е единствен, цял легион са). Коя вяра, брате? Наивната вяра, че нашият Бог Отец е вселюбящ и милостив (уви, Той е безстрастен и нито обича, нито мрази)? Буквалистката вяра в чистофайно прередактираното Свето писание (още на Никейския събор)? Сляпата вяра в клира, катехизиса, требника, доходоносните свещоливници и позлатените храмове?
Вярата е потребна, не отричам. Здравословна дори. Вярата облекчава и стимулира изцелението; без нея понякога то е невъзможно: това е обяснимо и научно – чрез психосоматиката. Но вярата в могъщата сила (не в нейните божем наместници на Земята), която ни е сътворила и уж неспирно бди над нас, може истински да спаси само душите ни. А днес вирусът разяжда телата ни. За физическото ни избавление не е достатъчна вяра: нужно е знание. Или поне – вяра, приземена до подплатено доверие. Доверие в управниците ни, в лекарите, в нас самите. Но все пак – по-високо и от доверието в този момент стои Знанието. Защото да – не бива да съсипваме душите си, но нека не ги оставяме бездомни – нали телата ни са техните домове!
***
Молитвите и свещите сега са напусто (масовото целуване на икони пък направо напомня групово изнасилване на дева от блудни и заблудени невежи, сред които непременно ще има заразени с без/срамната болест; и мислите ли, кръстоносни фанатици, че на иконите, а и на светците, изографисани на тях, вашите мляскания са им нужни!?). Бог няма да ни помогне по една проста причина: независимо в коя лаборатория или в кое животинско чрево е пръкнат вирусът-убиец, в крайна сметка тъкмо Той, тъй да се каже, е излъчил от Себе Си това проклятие над човечеството. Той предизвика бедствието, то се развихри по Негова воля. И онези, които се молят Той да ги спаси и болестотворното злощастие да ги отмине, са забравили „Отче наш“ и фразата „Да бъде Твоята воля!“…
Ако волята Му е да ни накаже (мигар няма защо!), мнозина ще погинат – и верующи, и безбожници. Божият аршин не само не е човешки, той не е и човечен, както милозливо ни внушават вероизповедания, деноминации и секти: пред, при или след избора Му кого да погуби няма имунитети, няма предпазни животоспасяващи илачи – нито „набожността“, нито каноничната „праведност“; няма мяра за „справедливост“ (защото това е пак наше, човешко, понятие и ако трябва да съм честен, като простосмъртен земен жител, в тази пандемия най ме взривява фактът, че гинат хора, които отговорно и съзнателно са съблюдавали всички ограничителни извънредни и карантинни мерки и изисквания, а „минават метър“ типове, които храчат по улиците на цели тайфи, не надяват маски дори в супермаркета, бършат ръцете си в панталоните и ги облизват за „дезинфекция“ след предъвкването на съмнителни чревоугощения).
Но ако тази напаст не изпълни волята Му, бъдете сигурни, че Бог ще прати друг, по-ужасен и по-губителен вирус. (Трябва да сме готови и за това.)
Може би – за да прочисти човечеството от онези, които през предишни животи са натрупали тежка черна карма (богословите, които отричат преражданията, да си нарежат расата… за маски или бинтове!).
***
Христос е възкресявал, когато е бил тук, на Земята, в човешко тяло. Да сте чували да е възкресил някого след възнасянето си на Небето? Не разчитайте нито на Бог, ни то на Господ (освен ако не е отново сред нас, тук, на Земята, в плът; но тогава Той ще ни помага и без нашите молебствия).
Наскоро един приятел ми тръсна: „Искам да се помоля, да запаля свещ и Бог да си свърши работата!“. Припомних му народното, почти библейско, увещание, че Бог дава, ала в кошара не вкарва. „Е какъв Бог е тогава! – възмути се аверът. – Ако ще трябва сам да полагам усилия, Той за какво ми е!“.
Все едно да смятате лекаря, който ви е предписал цяр за пропъждане на смъртоносен бацил, за излишен… понеже не той, а вие трябва да пиете горчивите хапове!
***
Какво ни учи Месията? „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Матей, 5:44).
Въплътеният Господ преди това повелява: „Обичай ближния като себе си!“ (‘ближен’ значи „близък“, в някои латински езици се употребява дори думата „съсед“ – както bTV го преведе грешно във фраза от великденската реч на папата). Ближния може да обичате като себе си, но за враговете все пак не е казано това повелително „… като себе си“. Защото е непостижимо… Но да обърнеш другата буза, да изявиш обич към този, който те хули, обижда, ненавижда, пъди, е постъпка на силен дух – и с двояка роля: от една страна – смирение, от друга – предизвикателство към злото, което, стъписано, не може да повярва, че сте му отвърнали с добро. Вцепенено, обезоръжено.
***
„Страх от Бога“ няма ни на йота общо със страх от физическата ни кончина, а е осъзнатата боязън за мъртвия застой на душите ни, които не изкачват лестницата към Бога – към Духа на безсмъртието (когато физическата смърт, а то значи и страхът от нея ще са победени).
Ако посрещаме идеята за края си с усмивка, със смирение или с непостижимото безразличие, краят може би ще се погнуси от „неестественото“ си отражение и ще ни обърне гръб.
Написах „края СИ“ – значи говоря за собствения ни, за личния ни край.
Ако пък посрещаме идеята за края на свои близки или просто на други човешки същества с разбиране, приемане и почтителност, може би поне частица от неизбежното ще се изпари или ще се срине по сипея към бездната на небивалото.
***
Великден не е Ден на възкресението. Той е Ден на САМОвъзкресяването.
(Възкресяването на Лазар е обвито в унила мъглявост: колко време след това е живял? бил ли е деен, или е лежал като мумия с изцъклен поглед и пепелява кожа като жив труп? дали е същият, който по-късно получава името Йоан Богослов?)
Най-голямото чудо в човешката история е самовъзкресяването на Иисус Христос.
Ето го урока! След масовата погибел ние ще трябва да се самовъзкресим – да възвърнем живота си: работата си, общуването си, икономическите си темели, жизнеността си. Никакъв Бог няма да „ни свърши работата“.
И ако, както мнозина провиждат, пандемиите са наказание за измяната ни към Земята/земята и загърбването на ръкотворността, на занаятите, на досега с пръстта и житния клас, на производителния труд, то тогава житейската реалност, с която удобно сме привикнали, ще се промени коренно (ще засее нови корени) за всички ни. Когато икономиката на „цивилизования“ свят е почти 70 процента услуги, а към 30-те процента производство трябва да притурва експлоатация (обикновено – след военно нахлуване или корпоративни подкупи и шантажи) на други, отрудени и бедни, „светове“ (наричани снизходително „трети“); когато се опитва да преодолее това лениво съотношение с изкуствен интелект, бройлери, ГМО, сандвичи от екскременти, генно инженерство, Е-та и прочие отровни изобретения; когато никой не иска да сее и жъне, а само да посредничи и продава; когато единствената му „опция“/участ е да „чати“ или да безделничи пред магазинчето си в ръка с цигара и с блудкава чернилка от кафе-машина в найлонова чашка, вместо да напряга жили на нивата или на хармана, на строежа или в завода – как да оцелее това разглезено човечество!? То деградира, заживява разгулен виртуален живот, без почва под краката си (и в най-прекия смисъл).
А още Лао Дзъ го е казал: „Човекът следва земните пътища, земята следва небесните пътища, небето следва пътищата на Пътя, а Пътят следва своите собствени пътища“.
За някои това преустройване – от уютни бюрца с лежерни „бизнеси“ към калцоните на работяги в полето на умствено-физическия труд, може да се окаже по-гибелно и от коронавируса. Но ако не се поклоним на земята, тя няма да поеме по небесните пътища, а ние ще потънем в нея като в гроб, преди да сме живели истински – сиреч с любов, което значи с дейна доброта. И вместо да се самовъзкресим, ще се самопогребем.
Време е за съдбовно откровена индивидуална и глобална равносметка. С калем, наточен върху бруса на съвестта и осъзнаването.
|
