Симеон КУЛИШ, Тракийски научен институт, филиал Варна
Илинденско-Преображенското въстание е важна част от борбите за национално обединение на българите. Подвигът от 1903 г. е поредният пример и доказателство за непримиримия български дух, но и за готовността на човешкото същество с всички сили да се бори за справедливост. Кое и как мотивира личността да извърши онова паметно дело от преди 120 години? Защо? Този ентусиазъм, който понякога граничи с лудост, някак прекършен, но не и унищожен след Първата световна война, бих могъл да обясня, поне за себе си, с няколко думи: Вяра, Дом, Земя, Род, Хляб. Това не са просто слова, подредени по азбучен ред, а своеобразен сакрален петоъгълник с изключителна историческа и философска дълбочина, чийто смисъл много малко европейски народи могат да разберат. И да, историята не остава заключена там някъде в миналото, изолирана, описана в историческа книга или учебник, а е жива част от нашето настояще, което, от своя страна, ни гради бъдещето!
* * *
След Руско-турската Освободителна война в Североизточна България пристигат около 23 000 тракийски българи, от които 14 000 – във Варненско и Шуменско. Това са хора главно от Малкотърновско, Лозенградско и Бунархисарско. Не минава много време и съвсем скоро след Съединението влиятелни и достойни българи, като братя Драгулеви, Капитан Петко войвода и други, успяват да организират бежанците в дружество. Началото е положено на 12 май 1896 г,. когато около 100 тракийци основават в училище „Св. Методий“ първото в страната тракийско дружество: Одринско преселническо дружество „Странджа“. За пръв председател е избран д-р Младен Желязков – племенник на Екзарх Антим I, а за подпредседател – Петър Драгулев. От лятото на същата година започва да излиза и печатната трибуна на организацията – в-к „Странджа“. Дружеството изгражда и своя нелегална мрежа с идеята да се проникне в Тракия и да се помогне на затворниците и заточениците там, както и да се набират средства за оръжия. Организира се и чета от около 40 души, ръководена от войводата Михаил Даев от Балчик.
Действията на варненските тракийци мотивират останалите бежанци. Последователно се учредяват Бургаското, Пловдивското, Айтоското, Ямболското и още няколко други емигрантски организации – клонове на Варненското.
Важно е да се отбележи, че в навечерието на Първия конгрес на тракийските организации 19.02.1897 г. в Бургас) във Варна на 29 декември 1896 г. се организира и провежда огромен митинг с повече от 5000 души преселници от Одринския вилает, македонци и преселници от други страни на Османската империя). Събралото се множество излиза с резолюция, в която ясно се казва: „1) Да се обърне внимание на акредитираните посланици на Великите сили при Високата порта, които са натоварени и сега заседават и работят върху въпроса за въвеждането на реформи в турската империя, Християнските и други робски на Турция народи, особено Македонците и Тракийците, не чакат по други реформи от своята пълна автономия и независимост… 2) Да се помолят тия посланици да решат въпроса за въвеждането на реформи в Турция окончателно и в смисъл на ликвидиране на турската империя в завоюваните и узурпирани области, т.е. да се застави тя да изпразни Балканския Полуостров… 3) Да се известят акредитираните при Високата Порта посланици на Великите Сили, че настоящата ни постъпка пред тях, като постъпка легална, е последната, и че ако тя не се уважи, Народът ни ще се счита свободен от всякакви международни, нравствени и юридически задължения, и връх основа на Законността на Революцията, при невъзможността на еволюцията, ще се счита за неотговорен за всичките демонстрации, които ще предприеме за добиването по насилствен начин човешките правдини – политическа свобода и независимост – за заробените Народи!… 5) Да се помолят както Българското правителство, така и акредитираните пред Високата порта на Великите Сили посланици да се застъпят най-енергично за освобождението от затвора Родоският 29 мъченици и Одринските затворници: Табаков, Кирязов и Киряз Димитров…“.
Акцията е успешна и варненските първенци, начело с Капитан Петко войвода, Петър Драгулев, Димитър Ралчев и Коста Ранков, разписват резолюцията и запознават Русия, Франция, Англия, Германия, Австро-Унгария и Италия с нея. Впечатление прави и още един факт. Сред членовете на Бюрото на митинга срещаме името на Петър Дънов – съвсем скоро завърнал се от САЩ и установил се във Варна. Това е поредното доказателство за тази светла личност, че е развивала дълбока патриотична дейност и е участвала в обществения живот на следосвобожденска Варна.
Александър Дякович, 1898 г.
Митингът е проява, която по своеобразен начин съчетава в себе си силата на словото с личности на действието! Изключително мощна симбиоза, която вдъхва надежда на всички българи, че скоро ще живеят заедно, в една държава. Всички онези мъже-емблеми са имали куража и безстрашието да излязат с лицата и имената си, да поставят подписа си в края на Резолюцията, за да заявят не само на тежненията народа, но и за да бъдат глас на справедливостта!
За кратко дружество „Странджа“ придобива голяма популярност в града, а и не само. Членската маса във Варна достига 500 души. От самото начало обаче Македонското дружество изразява своето притеснение, че това е организация, която дублира дейността на македонците. Навярно са видели в тракийците и някаква форма на конкуренция в емигрантските среди. Самият Драгулев изпраща писмо до Върховния македонски комитет по този повод още на 20.05.1896 г., като подчертава, че „… създаденото във Варна дружество „Странджа“ не е второ македонско дружество, а самостоятелно сдружение на бежанци от Тракия Одринско).” С течение на времето обаче натискът от Върховния комитет нараства, има определено напрежение и от Варненското македонско дружество. Важно е да отбележим, че Георги Кондолов говори за обединение, а самият Гоце Делчев убеждава емиграцията в необходимостта от сплотяване на силите. Като добавим към всичко това и нарастващата революционна готовност за въстание в Македония и Одринско в края 1899 и началото на 1900 г., идеята за обединение става все по-актуална и наложителна.
Михаил Даев, 1905 г.
Така се стига до 19.12.1899 г. когато е създадено Македоно-Одринско дружество – Варна. Избрано е ръководство в състав: Александър Дякович адвокат) – председател; Никола Кънев адвокат) – заместник-председател; Никола Дуков педагог) – заместник-председател; Никола Кабакчиев чиновник в БНБ) – касиер; Пантелей Джеров учител) – деловодител и Т. Цачев – домакин. Приет е и Устав на организацията, като още в чл. 1 от него ясно се казва каква е целта на организацията и за какво ще се бори: „Под името Македоно-Одринско дружество в гр. Варна, учредява се общество, целта на което е придобиване на населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили“.
На 31.01.1900 г. Македоно-Одринско икономическо дружество „Родопи“ с председател Петко Киряков се присъединява към МОД – Варна. Дванадесет дена след кончината на Капитан Петко войвода, на 19.02.1900 г., дружество „Странджа“ се обединява с Върховния македонски комитет. Официално краят на съществуване на дружество „Странджа“ се слага с Акт от 1.03.1900 г. В присъствието на членовете на настоятелството на дружеството и делегата на Върховния Македоно-Одрински комитет в София Атанас Мурджев, в дома на Михаил Ковчазов и по силата на решенията от 19 февруари с.г. на членовете на емигрантската организация, взети на събрание, проведено в училище „Св. Наум“, се засвидетелства сливането на дружество „Странджа“ с общата Македонска организация. Знамето, печата 20.02.1900 г.), както и архивът са предадени на Мурджев.
Паметник за 100 г. Илинденско-Преображенско въстание
В състава на новата обединена организация от видните тракийци фигурират имената още на Никола Драгулев, д-р Стефан Златарев, Иван Ковчазов и Михаил Ковчазов, което показва, че различията, егото, типичното за нас „Кой да води бащина дружина“ до голяма степен са пренебрегнати в името на общата цел, на обединението на България.
С обединението на тракийци и македонци и създаването на МОД – Варна, приключва първият етап от подготовката за Илинденско-Преображенското въстание. През следващите близо три години дейността на организацията ще е насочена главно към събиране на средства за оръжие, пари, изобщо – всякакви помощи за великото дело. Така например от протокол №6/27.11.1902 г. на Настоятелството на МОД – Варна, става ясно, че се делегират права на г-н Никола Лефтеров да събира „волни помощи“ по селата. Месец по-късно, в протокол №14/23.12.1902 г. на Настоятелството, Лефтеров дава отчет пред него за събрани 669,25 лв. В знак на благодарност за тази си дейност, той получава и възнаграждение от 80 лв.
Относно снабдяването с оръжие е засвидетелствана една изключителна акция от март 1903 г., чийто ръководител е Михаил Герджиков. С участието на военнослужещи от Осми приморски полк са взети 60 пехотни пушки „Манлихер“, използвани по-късно за нуждите на въстанието в Странджанско.
Прелюбопитен е и следният факт. В протокол №7/7.12.1902 г. на Настоятелството на МОД – Варна, е описано как по случай имения ден на Н.И.В Руския цар Николай II, членове и председателят Александър Дякович отиват до руския консул, „… за да изкажат благодарности от името на Дружеството за великодушната помощ на царя в полза на бежанците македонци…“. На следващия ден председателят отправя и до Негово Сиятелство граф Игнатиев поздравителна телеграма. Дали това е просто част от протокола, дипломатически ход, търсене на благоразположение на Русия към бъдещите действия, или нещо друго, е въпрос на тълкуване. Безспорен обаче е фактът, че от Петербург не вземат активно участие впоследствие в Илинденско-Преображенското въстание, ангажирани със своите планове за война в Далечния изток, категорично оказвайки намеса на Балканите през горещото лято на 1903 г. Друг е въпросът, че останалите Велики сили застават по-скоро на страната на Османската империя, отколкото на българите.
Най-важното и ключово събитие си остава проведеният на 28 – 30 юни 1903 г. на Петрова нива конгрес на Одринския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, на който се изработва общият план на въстаническите действия в окръга по време на Илинденско-Преображенското въстание. На събранието присъстват и тракийци от варненско, като някои от тях са избрани и за ръководители-воеводи на въстанически отряди, като: Стоян Петров Топузов – оглавил Втори Велешки Бунархисарски) участък; Стоян Камилски – Трети Цикнихорски участък; Петко Зидаров – Хашлака – подвойвода на Четвърти Ениадски участък; Георги Костакиев – на Седми Кладарски.
Във Варна се сформира и чета от 50 и няколко души под ръководството на Михаил Даев. В поименния списък от 21 август 1903 г. в четата му фигурират 59 имена, като впечатление прави, че 13 от тях са от с. Урумбегли (дн. Исламбейли, Турция, околия Бунархисар, Вилает Лозенград). Селото е българско със 102 български и 8 турски къщи към 1878 г. Средната възраст на четниците е едва 27 години, като най-младият е само на 18 – Никола Георгиев от българското село Пирок (дн. Гечитаджи, Турция, околия Лозенград, вилает Лозенград).
Изключително деен се оказва и тракийският род на Панчалиеви, които през 1904 г., след кървавото потушаване на въстанието, се заселват в с. Тополи, Варненско. Фамилията води началото си от с. Паспалево дн. Армутверен, Турция, вилает Лозенград). Селото е типично българско, като през 1873 г. там живеят 485 българи. На 6 август 903 г. в сражение при селото с османски потери е убит войводата Георги Кондолов. Михаил Панчалиев и зет му Янаки Маслинков са четници от четата на Георги Кондолов. В дома на Дафинка Панчалиева, в продължение на 40 дена, се е укривал и самият войвода, а Райко Панчалиев е сред най-младите участници в Илинденско-Преображенското въстание.
И така. Сигналът е даден! Илинденско-Преображенското въстание избухва на 2 срещу 3 август: Илинден) 1903 г. То обхваща Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско, Ресенско, Преспанско и Одринско. Армия от около 80 000 души начело с Назър паша започва да вилнее в Македония, като предприема офанзива срещу Битолския окръг. Броени дни по-късно (19 август – Преображение) се включват и българите от Одринския вилает. Тук четниците са атакувани от 40-хилядна турска армия, като заедно с това е извършен и морски десант.
В хода на въстанието е засвидетелствана знакова кореспонденция, благодарение на която става ясно, че МОД – Варна, има активна дейност по време на въстанието. В писмо на Кръстю Петков от Варна до Васил Пасков (един от ръководителите на въстанието в Одринско) от 26.08.1903 г. става ясно, че от морския град за бойното поле са изпратени 2 сандъка патрони, 1960 бр.) за пушки „Мартини“ и 336 за „Бердана“. Само два дена по-късно е получен отговор, който потвърждава получаването на мунициите.
Месец по-късно, от писмо отново на Кръстю Петков от 23.09.1903 г., разбираме за изпращането на още 5900 патрона за пушки „Мартини“. „Дано бойците с тях поне 3000 турци да повалят“ – добавя още той.
Въстанието е кърваво потушено. Проведени са 239 сражения с участието на повече от 26 000 въстаници. Дадени са повече от 5000 жертви и са опожарени 201 села. Бежанската вълна е близо 30 000 души. Според анкета на английския полковник Маси, преселниците във Варна тракийци са над 1600 души. Според изследователя Славов става дума за повече от 3000 във Варна и окръга. При всички положения бежанската вълна изобщо не е малка, но по-важното е, че това не е просто статистика, а съдбата на стотици българи, прокудени от родните си места – хора, станали жертва на зверски жестокости, свидетели на смърт, разрушения, носещи огромна мъка в сърцата си. Това е памет, която ще се предава от поколение на поколение.
НЕ ЗАБРАВЯЙ, НО НЕ ОТМЪЩАВАЙ!
|
