In Memoriam Когато вече няма следващи…

09/27/19 / ИЗКУСТВО
И как нечие отпътуване може да пренапише всички ни





Марияна ХРУЗА, поет

Той не бе следващият Той бе последният…
… осъдил се на незабрава. Времето не прощава. Неизбежно е: тепърва ще се леят слова на ценители. Съзнавам, че не бих могла да кажа нещо различно от тях. От Поета научих, че и в най-високите си пориви словото може да бъде безсилно… Да, той остава последният за нашето време мохикан, рицар без броня, стълб…
Който пред очите ни подпираше с такава лекота небето. Драпираше облаците, вадеше от сивите ръкави на деня невероятни словесни зайчета, умееше и да бъде ласкав, и да ласкае (когато е галантно, е страшно приятно и окуражаващо)... Той го можеше. И най-дребното човешко проявление достолепно привдигаше до точката на кипене, след която приемаш слабостта като привлекателна особеност.
Словото безумно го обичаше, навярно го е и ревнувало. Подобни гледки са огромна рядкост! Обикновено такова присъствие се оценява във времето. Толкова е голямо, че трябва да се отдалечиш, за да го обхванеш. Беше ни на една ръка разстояние и въпреки това ни разтърсваше. И затискаше, и вдъхновяваше. С превземащо обаяние, проявено най-често чрез липсата на нито една излишна дума… Това прави словото реално красиво, превръща го в градиво. Да, Любомир Левчев бе строител на вселени… Бе врата към безкрая…
Признавам: пристрастна съм…
Всъщност, в човешкото измерение всичко е пристрастие, защото живее при страстите…
Няма да подреждам словата си. Ще ги оставя задъхани.
Дължа го на истината…
Ще се постарая да избегна повторенията и детайлите на времето, т.е. биографията. Тя ще се пише и пренаписва. Ще се опитам да уловя неуловимото – душата на това, което ни остави…
Хора, този поет не бе тукашен. Много искаше да го скрие, да бъде несъвършен по човешки, но не успяваше…
Опитваше се – не да излъска, а да приглуши блясъка си, който го и заслепяваше, и смущаваше. И това не успя…
Годините ме научиха да отделям човешкото несъвършенство от стремежа към съвършенство у твореца. И нима за нас има значение на каква цена той, човекът, с обозримата си рамка, е успял да събере в нея част от необозримостта на нечовешкия си (съвсем буквално) талант.
Осиротя силата ни да казваме и да приемаме истината.
Когато такова можене си отиде, то неизбежно задава въпроси, чиито отговори ни пренаписват. И това дали и как сме отговорили, се превръща в мяра за будност и умение за истински живот. Дори тогава празнотата остава. Стълбата се е срутила. Небето слиза… И започва нов цикъл…
Ще го кажа и лично. Бих казала: съкровено.
Обичах и ще продължавам да обичам неповторимите му метафори, обезоражаващата му откровеност, непредсказуемата му дързост, тъгата в ъгълчетата на усмихнатите му стихотворения, смеха в ъгълчетата на вглъбените им послания – и не толкова мъдростта им, колкото красивата им заземена отвъдност. Дори проблясъците на суетата, защото служението чрез слово не може да не полира ръбовете на суетата, която докосва човека, но не може да досегне височината на поезията му.
Да, учила съм се на словесна смелост от него, на думи, които се обичат помежду си, на думи, които не се обичат, но успявяш да ги помириш, дори да ги влюбиш. На това, че когато живееш в преходно време, във време на безмилостно обезстойностяване, това не е оправдание за предателство към твореца в тебе.
Кътам в паметта си възторга от пълноценното общуване, което и други са имали, защото той бе великодушно отворен към света. Да го познавам лично. Беше вдъхновител и редактор на общата ни книга с Георги Венин…
Случи се така (поводът беше почти служебен: група ентусиасти се опитвахме наивно да възродим международните писателски срещи), че прекрачи и прага на дома ми, че прекрачихме прага на дома му… Погали децата ми по главичките, бях очарована, благодарна, приех, че Нейно величество Поезията го бе сторила… Джентълменски умееше да целува ръка. Ръката на дамата срещу него, ръката на… Съдбата. И в едно от последните си интервюта редеше думите стройно, ударно, покоряващо… Не бе изгубил подкупващото си чувство за хумор. Бе се превърнал целият в слово…
Последните като него неизбежно стават първи. Заглавието на първата му книга ни подсказва къде можем да го намерим, ако поискаме да чуем стиховете му… Да, остава ни утехата от сигурността, че звездите са негови…
Че сред тях Съдбата го е посрещнала. И му е целунала ръка.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.