CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

IN MEMORIAM Смисълът, който ще отеква…

09/22/20 / ИЗКУСТВО
Иван Овчаров (1959-2020)





Ангел ДЮЛГЕРОВ

Напусна ни трагично поетът Иван Овчаров, чието слово живееше постоянно в навечерието – надничайки напред и едновременно оглеждайки назад. Приживе той беше достатъчно храбър, за да се опита да открие нови символи и знаци, нови форми на красота, включително извън познатите конвенционални приплъзвания на съвременната поезия. Оголено до повседневната си спонтанност, словото му носталгично търсеше отсъстващото, неназовимото и безименното сред крещящата гмеж на новоизлюпените поетични законодатели. От 1992 г., когато излиза първата му книга „Прощаване с небесата“, до „В отекването смисълът личи“ (2019) Иван Овчаров не се умори да изследва пренебрегваната човешка красота, в която е скрито метафизическо обещание за спасение на един свят, забравил какво е истинска близост и споделеност. И ако по-младите издигнаха за идеал реализирания Ницшеански свръхчовек, който сам е сътворил себе си и е наложил отпечатъка на волята си върху мирозданието, той навлезе в талвега на променящата се българска история с разбирането, че опознавайки целия хаос от случайности и страсти, които ги движат, ние всъщност се самопознаваме. Затова и в творбите си, с овладяна и стегната форма, с ясен, събран, без излишества, изказ, разположен в общия ресурс на лиричната драма, Иван търсеше извънредни „изходи“ от романтичния шаблон на настоящето.
Беше оценен, смея да кажа, по достойнство. Поезията, събрана в 11 книги, му донесе национално признание, хиляди почитатели, десетки награди, сред които голямата Славейкова награда, два пъти Награда „Варна“ и още мн. др. Името му на автор фигурира в десетки сборници, енциклопедии, национални антологии, критически обзори и пр.

Иван Овчаров

Не беше горделив – често признаваше, че се чувства като просяк сред тълпата самозванци, тръгнали на поход към поетическия Олимп. Затова и не виеше с вълците като вълк, не превръщаше в гето всяка безсмислица и не мумифицираше забравени блюстители на поетическия ред. Така и не прие участта на успелия еничар, готов на всичко, за да заслужи мазния комат на господаря.
С горестната си извисеност до красотата на спомена, паметта, любовта и почитта към предците, през годините Иван Овчаров успя да осъществи запомнящ се метафоричен преход от размисъл върху трагичната съдба към триумф на волята да свърже по нов начин своите лични митове с митовете на нацията. Дисциплинирайки поетическия се глас, той успя да нюансира фразата с изпипан, открояващ се със завършеността си стил. Неговата пословична безкомпромисност във времена на морално двусмислие и недомислие му помогна релефно до автентизъм, без каквато и да е злоупотреба с излишни пластични внушения, да излекува, доколкото му стигнаха силите, провинциалните травми на читателя, като сподели собствените си рани, макар и на моменти да ни избягваше, защото очите му бяха пълни със сълзи… Самоубийствено писане – без пози, без вик за помощ, без тропи-патерици… писане отвъд ръба…
Постоянна тема в творчеството му беше забравата – не като целенасочено човешко действие, а като закономерен природен процес, в който е кодиран един от Божествените закони – промяната, обновлението, страстта към търсачество. Беше убеден – вятърът на историята ще разпръсне нехайно думите ни, но по-важното е чрез труда си, словото, страданията да изпълним смисъла на Божествения концепт за човека, пътуващ през „страдание и възторг“ към спасителната светлина на Бога.
Във време, в което се поставиха на изпитания приятелските, моралните и чисто човешки качества, когато повечето му поетически събратя казаха Да, а знаеха, че истината е Не – Иван Овчаров показа, че достойнството не е чуждо на твореца. Сред бързо разкрепостяващия се поетически морал успя да се съхрани, въпреки че до края си остана на този поетически Кръстопът, непрекъснато опустошаван от приливно-отливните вълни на примитивизма и модата. Затова и ще го запомним като един от малцината поети, които не измениха на онова мисловно движение навътре и в дълбочина, движение, което презира външната показност и не се нуждае от пищността на формата.
Притежаваше непоколебима воля за истина, макар че му липсваше утопията, която би могла да го накара да насочи погледа си от миналото към бъдещето. Страхуваше се дали съвременната българска поезия ще остави следи сред отслабващия пулс на един умиращ свят.
Пишеше и за проблемите си, и за онези факти, които придават смисъл на живота. Отдавна беше узнал отговорите, но все още упорито търсеше въпросите.
В неговата поезия всичко беше пределно оголено до жежката жар на вътрешните борби. Поетично приповдигнато, пропито с философска реторика, интелектуално напрегнато от потребността да се търси истината за човешкото битие, словото му през последните година-две беше слово в смъртен ступор. Стана му обидно да се надвиква с фалшификаторите и дори на моменти признаваше, че го владее ужасът да не му отнемат истинския вик.

Иван Овчаров не се криеше зад словото и плати висока цена за даденото му от Бога право да се разпорежда с истинската стойност на думите.
Дали „си струваше“ неговото поведение, постигна ли нещо?
Упорит или горд, продължи да вярва, че така трябва да бъде.
И да се съмнява – дали доброто не е осмисленото зло?
Пося светлина сред приятелите си в последния час, когато си отиде.
Мир на праха му!



ВАРИАЦИИ ПО…


Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз, в каквито живея!
П. Р. Славейков

За какво да се пише? –
Няма
хъс в очите и девствен страх.
Всеки сън е припомнена драма.
Всяка радост – мляко на прах…

Всеки порив е въздух издишан,
а успех – преклонена глава…

За какво и защо да се пише…
Може би
(и дори!)
за това.


***

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.
П. П. Славейков

В тъмен облак бездънен сърцето се взира.
Всеки нейде се тỳли – само аз ли съм тук?…
Като спомен за дъжд в изоставен капчук…
И не ми се живее… А не ми се умира…

Още нещо навярно тук нейде извира.
Да кърви, ако трябва, и да бъде напук!
Но в градина обрана не до цвете – до звук –
не, не ми се живее и не ми се умира!…

В тъмен облак бездънен сърцето замира –
не за песен и химн, а към друг за пролука…
И не ми се живее… А не ми се умира,

щом един въпрос още не ми дава мира:
Всеки път за Нататък ли води само дотука?!…
И не ми се живее! И не ми се умира!


НОВАТА АЗБУЧНА МОЛИТВА
НА КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

Аз – аскетът… С акростишна арка
Бях борба и бликване. Болях.
Враг врагувах – вяра възжелавах.
Глас гръмовен грабнах и горях.
Другото душѝ… Достойнство дава
Екотът един, един ехти:
Жив живот – жадуваща жарава;
Знак залюбен зàлудо, но зрим.
Исках изгрев, исках – измечтавах,
Както кълнът крадешком кълнѝ.
Любовта ли любих – лъст ломявах.
Много мина – мраз, мълви морих.
Но над низост, наглост, нерви, нрави
Още с огън облачен ора!
Първото прорасна, продължава:
Работа, роене, ритъм, рай…
Стигнах смисъл – съществува сила,
Тя тъги и тèгоби топи,
Ум и усет утрото усмихват;
Флагът е и факел, и фитил!
Хляб и хора… хъс, хорал и храмов
Чист и чуден час човешки – чест!
Царствен цвят – в цъфтежа е цената!...
Шум и шепот… шифър… шанс и шемет…
Щастието щрака щекотливо;
Юмрукчано юрват се и юдите…
Явно ярост ясна ме яви!

Господи! Ти – Дух, Отец и Син –
Съхрани България!…
АМИН!
 
Публикацията е финансирана от Община Варна - Фонд "Култура"





Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.