Исабел Алиенде:

03/13/19 / ИЗКУСТВО
„Имаме единствено това, което сме дали“





Снежана ИВАНОВА

„Това ми е до болка познато“, нехайно изричаме понякога. А можем ли да кажем за някого, че го познаваме до болка? Можем, разбира се. Само че би звучало дръзко и лекомислено. Твърде самонадеяно. И най-проникновеният дух не би могъл да достигне до дълбините на човешката душа – там, където е скътано неприкосновеното, божествено АЗ. Това, което знам със сигурност, е, че може да те прониже нечия болка, да стане част от теб. Дори само за миг.“

Когато посегнах към автобиографичната творба „Сборът на дните“, исках да опозная не писателката Алиенде, а да позная в нея жената Исабел. Усетих болката й още от първите редове. Тази книга не е хронология на един живот, а изповед-стон. Стон болезнен, нестихващ.


Началото на моето пътешествие в света на Исабел Алиенде беше доста отдавна. Започна, когато с плах интерес „влязох“ в „Къщата на духовете“. Там ме „брулиха“ житейските бури на четири чилийски поколения. Напуснах тази магическа „къща“ с неохота. Напуснах я преливаща от емоции и странното усещане за мистерия и реалност, така присъщи за стила на авторката. Да напише книгата, я подтикват думите на баба й, че „светът е едно безкрайно загадъчно място“.
Днес съм със „Сборът на дните“. Преминах през дни, които не се познават от сутринта. Не може да бъдат предначертани, нито предусетени. Дни, с изгреви и залези, неподвластни на природните закони. Сбор от страхове и съмнения. Тъга и радост. Пустота и надежда. И несекващи приливи на топлота и обич.


Ще се осмеля да напиша какво вече знам за Исабел Алиенде.
Дъщеря й Паула си отива от този свят на 28 години. Болката от загубата е остра, усеща я „като копие в гърдите си“. Силният дух я държи изправена. Не се оставя страданието да я парализира. Огъва се под тежкия товар на майчината участ, препъва се, но отново се изправя. Постепенно превръща дъщеря си в своя нежна, постоянна приятелка.
Започва да пише романа „Паула“. Обещава си да не посяга на спечеленото. Основава фондация за подпомагане на хора в беда. Възприема девиза на Паула: „Имаме единствено това, което сме дали“. Нейни са и думите „Давай до болка“. Това са думи, които стават цел на фондацията.
Всяка своя творба започва на една и съща дата – 8 януари. От суеверие. Страхува се, че ако не начене през този ден, книгата ще бъде обречена на провал и повече няма да може да пише.
Успява да превърне скръбта в свой съюзник, а преживените загуби – в някаква сладка носталгия. „Искам да превърна гнева в съзидателна енергия, а вината – в шеговито приемане на собствените си грешки; искам да измета навън от себе си самодоволството и суетата. Не си правя илюзии – никога няма да постигна пълно освобождаване, нито истинското състрадание и екзалтираността на озарените…“. Но надежда за осъзналия това има – тя е в обичта към ближния и радостта от една чиста съвест.
„Другите ги е страх повече от теб“ – това научава още през юношеските си години и никога не го забравя. Повтаря си го, когато се зададе нещо, което я плаши – от пълната зала с хора до самотата.
Баба й от малка й внушава, „че светът е магически, а всичко останало са илюзии за човешко величие“. Необятността на това, което Исабел не може да си обясни, я навежда на мисли за магичността на света. Тя вярва, че чудеса се случват във всеки момент.
Дядо й още от детството й втълпява, че битието е трудно, а щастието е глезотия. Човек идва на този свят, за да страда и да се учи.
Винаги е мечтала за голямо и сплотено семейство. За малък клан, както е присъщо за чилийците. Предпочита клана „пред американската мечта за абсолютна свобода на индивида, която независимо че помага на човек да напредва в този свят, носи със себе си отчуждение и самота“.
Живеят задружно като клан във вълшебна къща, кацнала на хълм. Къщата се разтяга и свива според потребностите. После я връхлита щастлива изненада. Любимият й съпруг Уили построява на върха на хълма нова къща в чилийски стил. На нея виси дървена табела с надпис „Къщата на духовете“. В новия дом има и радост, и печал. Заедно преодоляват всички препятствия – когато наближи буря, залостват здраво вратите и прозорците, за да не би „вятърът и нещастията да съсипят всичко“.
Страхува се от старостта. Съставя списък на приоритетите си, когато стане на осемдесет – „здраве, финансова осигуреност, семейство, куче, истории“. „Годините се изнизват тихичко, на пръсти, присмиват ни се шепнешком и един ден внезапно ни карат да изтръпнем от страх пред огледалото, удрят ни в гръб през коленете, или пък забиват меч м гръбнака ни.“

Отдавна мислите и чувствата ми рисуват портрет на Исабел Алиенде. По-скоро опит за портрет. Вероятно го правя несръчно. При всеки нов прочит прибавям щрих. И след края на тази творба портретът й си остава непълен, незавършен. Защото още много неща не знам за тази иначе обикновена жена с необикновен живот. Казва за себе си, че не е замесена от тесто на светица.
Но със сигурност знам едно – озари ме нейната вътрешна светлина. Неусетно попаднах в плен на несломимия й дух. Не бързам да се освобождавам. По-топло ми е. По-светло. И някак си се чувствам по-силна. Разбира се, когато се зададе буря, не забравям да залостя вратите и прозорците , за да не съсипе всичко.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.