CultureSpace Статии История, Култура, Изкуство, Мистика

Жан-Пол Марат: светец или чудовище?

09/05/20 / ИСТОРИЯ
„Трябва да отсечем 500 глави, за да върви всичко добре!”





culturespace.bg

Великата френска революция от 1789 г. размества политическите и социалните пластове и бележи фундаментални промени в обществения живот на Франция. Премахва се абсолютната монархия, църквата се превръща в държавно учреждение, отменят се феодалните, аристократическите и църковните привилегии. Старите идеи за традиция и йерархия – свързани с монархията, аристокрацията и религиозните власти – са заменени с идеалите на Просвещението: равенство, гражданство и неотменимите естествени човешки права. С една дума – революция. За нещастие най-активните деятели на всяка революция (тук вече се намесва и въпросът за властта) губят живота си или от ръката на наемен убиец, или на ешафода. Списъкът е дълъг, малцина имат късмета да дочакат смъртта си мирно в своето легло. „Революцията изяжда децата си“ – тази реплика от драмата „Смъртта на Дантон“ (1893) на Георг Бюхнер става крилата фраза. И има защо.
Такава е съдбата и на Жан-Пол Марат – най-противоречивият лидер на Великата френска революция. Той е обожаван и мразен. Масите го носят на ръце. Политиците живеят в неговата сянка. Интересното е, че след смъртта му споровете за Марат се засилват. Стотици години по-късно французите все още не могат да се разберат: той чудовище ли е, или гений; най-добър приятел на хората или техен заклет враг.
До 1789 г. Жан-Пол Марат е най-обикновен интелектуалец. Роден в швейцарската провинция, той се премества във Франция след смъртта на майка си. Работи като учител, после заминава за Единбург и постъпва в местния университет, за да учи медицина. От този момент нататък бъдещият революционер често пътува до Англия, където се присъединява към масонската ложа. С това той дава мощен аргумент на френските националисти: оттогава те вярват, че всички революции в тяхната страна са дело на масоните.
Марат се завръща във Франция като лекар и има отлична кариера. По едно време той дори е лекар в свитата на самия граф Артоа, брат на краля на Франция. Марат печели толкова много, че може да си позволи редовно да издава книгите си – по това време доста скъпо удоволствие.

Жан-Пол Марат

Образът му е на класически интелектуалец от края на XVIII век – напудрена перука, сатенена камизола, любовница маркиза, куп идеи и изключително свадлив характер. Марат се смята за велик учен. Идеите му обаче не срещат разбиране във Френската академия. Една от книгите му е осмивана в оскърбителен отзив от самия Волтер. Тогава самият Марат започва да пише хвалебствени отзиви за своите произведения и упорито ги публикува в печата. Ако редакторите отказват да ги публикуват, той им се обижда за цял живот. Ще минат доста години и той ще си отмъсти на тези академици, журналисти и учени, които са имали неблагоразумието да критикуват творбите му: те ще отидат на гилотината.
Но сега е 1788 г. и изведнъж Марат престава да води светски живот и минава в нелегалност. Живее в скромно жилище на улица „Корделие“ и не общува почти с никого.
Единственият човек, когото търпи до себе си, е обикновената работничка Симон Еврар. Марат живее с нея до края на дните си. В разгара на революцията той дори се жени за нея. По това време е достатъчно един гражданин да вземе някоя гражданка за ръка, да коленичи пред нея и обръщайки се към Върховното същество (Бог е отменен като ненужен), да каже: „В лицето на Върховното същество те взимам за съпруга/съпруг“. Марат и Симон правят точно това. Но все пак, за да не шокира съседите, Марат я представя като своя сестра.
Отчасти кризата, която преживява Марат, е свързана с изостряне на болестта му. През целия си живот той страда от вид херпес. По време на криза кожата му се покрива с язви и просто е страшна гледка. Всичко го боли и сърби непоносимо. Единственото, което малко му помага, е топлата баня. Марат дори седи във ваната цял ден и там пише огнените си прокламации.
Към 1789 г. Марат се чувства толкова зле, че вече се готви за смърт. Свикването на Генералните щати го спасява, както и цялата бъркотия, която следва. Веднага след превземането на Бастилията Марат намира своето призвание. Вместо дълги, скучни и нечетливи книги, той започва да издава свой вестник. Прави го буквално на коляно. Евтина сива хартия, завъртян шрифт, малки тиражи. Всички материали той пише сам и го прави толкова пламенно, че газетата „Приятел на народа“ бързо придобива популярност в тази разбунена среда.
Голямата революция вече е в разгара си. Ситуацията се променя на всеки час. Жан-Пол Марат смело яхва този бурен информационен поток. „Приятел на народа“ се превръща във флагман на жълтата преса. Фалшиви новини, черен PR, сензации, преувеличения, откровени лъжи – всичко това е част от делото на Марат. И славата му носят материалите, подписани с псевдонима „Приятел на народа“. В тях авторът предупреждава „глупавите и вдетинени“ французи за интригите на враговете им. И страстно изисква все повече и повече репресии.
Веднага след превземането на Бастилията Марат пише: „Трябва да отсечем 500 глави, за да върви всичко добре“. Скоро той предлага да окачи 800 депутати от Народното събрание на 800 дървета в градината на Тюйлери. По-късно в Съвета на комуната той иска екзекуцията на 40 хиляди контрареволюционери. Минават още месец и половина - и Марат, „за да върви всичко“, вече се нуждае от 270 хиляди глави.
Политическият нюх на Марат е верен. Той правилно предсказва бягството на крал Луи XVI, предателството на Лафайет и Дюмурие, двуликата политика на Мирабо. Той иска установяването на диктатура, която единствена може да спаси Франция. Всъщност след смъртта му страната е спасена от диктатора Наполеон Бонапарт.
Всяка статия на Марат всъщност е донос. Неговите герои – ако нямат време да избягат в чужбина – бързо се озовават на ешафода. Чест за автора, трябва да му се признае, е, че той самият е ходел на ръба на ножа. Политическите му опоненти редовно се опитват да го изпратят на гилотината. През 1792 г. той дори трябва да бяга от тях в Англия. Но когато се завръща, е официално провъзгласен в Конвента за „приятел на народа“ и масите буквално го пренасят през Париж на ръце и го обсипват с цветя.
Броят на враговете на Марат е неизброим. На теория той се бие с десните жирондинци и подкрепя левите якобинци. Всъщност го мразят и десните, и левите. Десните виждат в него заплаха за живота си. Една статия от Марат – и обикновените хора буквално започват да разкъсват всекиго, когото той посочи. Така през септември 1792 г. парижани, след като прочитат „Приятелят на народа“, нахлуват в затворите и разкъсват аристократите, затворени там.

Шарлот Корде

Но и левичарите изпитват само отвращение към Марат. Робеспиер вярва, че неговата необуздана жестокост компрометира революционерите. Камил Демулен, също известна журналистка, е възмутена от фалшивите новини, които „приятелят на народа“ съчинява. Марат е обожаван само от обикновените хора. Но те не могат да защитят своя идол. Смъртта му е предрешена.
Събитията от 13 юли 1793 г. са ефектен пърформанс на Френската революция, в която изобилстват сърцераздирателни сцени. Сутринта хубаво 24-годишно момиче почуква на вратата на апартамента на Марат. Тя се казва Шарлот Корде, благородничка от Нормандия. Вярната Симон отказва да я пусне при Марат, защото той се чувства зле.

Шарлот се връща в хотела си и оттам изпраща писмо до Марат. Тя намеква, че разполага с информация за жирондистите, избягали от Париж в Нормандия, където подготвят военна кампания срещу столицата. След това момичето вечеря, преоблича се в елегантна рокля, прави си модерна прическа във фризьорски салон, слага нож, купен в магазина „Palais Royal“ под шалчето си, и пак отива на улица „Корделие“.
Симон отново не иска да я пусне вътре. Но Шарлот изкрещява, че има важна информация. Започва кавга. По това време Марат е във ваната си. Като чува гласове, той казва на Симон да пусне Шарлот при него. Момичето влиза и сяда на табуретка до ваната. Вратата се затваря. Разговорът между Марат и Шарлот Корде продължава около 15 минути. Момичето му разказва за жирондистите в Нормандия. Марат записва техните имена. Корде пита какво ще се случи с тях. Марат отговоря, че гилотината ги чака. В този момент Шарлот става от табуретката, изважда ножа и го забива под дясната ключица на Марат. Кръв бликва. Журналистът има време само да извика: „Ела при мен, приятелю!“.

"Смъртта на Марат" - Жак-Луи Давид, 1793 г.

Корде опитва да избяга. Но в коридора агентът Лоран Ба я напада и я хваща. „Повалих чудовището на пода, като я ударих със стол по главата“, казва той при разпита.
По време на разследването Корде се държи с невероятно достойнство. От затвора тя пише забавни бележки на приятели. Не показва страх и угризения. Междувременно тялото на Марат бързо се разлага в юлските жеги. Художникът Жак-Луи Давид прави посмъртна маска и бързо скицира трупа в банята. После се ражда картината „Смъртта на Марат“. Тя напомня тялото на Христос в „Пиета“ на Микеланджело или в „Погребение“ на Караваджо, И това не е чудно, защото художникът е също пламенен революционер и вижда убития като герой-мъченик. На 17 юли Шарлот Корде се качва на ешафода. Ножът на гилотина отсича главата й.

Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.