Сия ПАПАЗОВА
(в. „Черноморие“, 7 февруари 1996 г.)
През 1996 г. една новина от културния живот на Варна събуди критическите инстинкти на видни наши театрали: представлението „Васа Железнова – 1910“ може би щеше да се състезава за награда „Аскеер“. Интересно беше да се узнае каква е оценката на театралния педагог, доайена на българските артисти Желчо Мандаджиев. Ето защо се обърнах с молба да сподели впечатленията си. Той откликна спонтанно и някак по младежки жизнено:
– Ще започна емоционално. Прекрасно представление. Два часа и двадесет минути преминаха за мен като миг. Откровено ще Ви кажа от какво съм много, много доволен. Знаете, не е тайна, че моята любов е театърът. И то именно този вид театър. Театър с главна буква. Аз не обичам представления, които са безсмислени и без вътрешен живот.
– Може би представлението е облагородено с представянето на Чеховата тема в него?
– Чух Камбарев още в началото на репетициите да казва, че прави Чехово представление. Не е вярно, той е направил Горкиево представление. Но някои роли са решени по чеховски. Видях блестящи епизоди. Ролите са разработени детайлно, всяка в своя мир. Всички поотделно образуват ансамбъл. Текстът на Горки ми действа много свежо. Не забелязвам нищо архаично. Колко е сбъркал великият писател, като е поправил този сюжет!
– Какво най-много цените в представлението? Имате ли някаква вътрешна градация на стойностите?
–Най-много ценя у Камбарев дълбоката психологическа разработка на ролите. Напоследък в българския театър се говори само текст. Тук няма такова нещо. Тук пак се приказва, но в една особена атмосфера. Виждам актьорите разкрепостени. Познатите варненски актьори възприемам като непознати. Много интересна е работата на художника. Този необятен дом ме впечатлява. Умно, интересно решено пространство, в унисон с духовното настроение на героите, които го населяват. Малко ме озадачават глобусът и стълбата. И имам една бележка: трудно ми е да си обясня защо актьорите сядат върху онези неудобни парапети. Защо трябва излишно да се измъчват, когато всичко е толкова прекрасно.
.jpg)
Фестивален и конгресен център Варна, 1996г.
от ляво на дясно: Борис Луканов, проф. Желчо Мандаджиев, Станчо Станчев, Георги Станчев, Дария Василянска и Теменуга Станчева
– Споменахте за Театър с главна буква. Какво е Вашето театрално верую?
– За мен театърът е катедра, която дава много познание на човека. Цитирам това определение на Гогол, пред което се прекланям. Камбарев задоволява моя вкус по отношение на театъра. Аз мога да споря с едно представление, да изляза от него изненадан, шокиран, но аз съм предизвикан от явлението и това за мен е много важно. Камбарев, Маргарита Младенова, Иван Добчев са изненада, хубава изненада за българската култура. Новатори са тези режисьори. Те потвърждават мисълта на Гогол. От спектаклите им блика емоционална и рационална енергия. За Юлия Огнянова например, режисьор от възрастното поколение, театърът е също катедра. Тя е като майка на своите ученици. Отношението й към тях е като към любими деца. Това представлява театърът-катедра според мисълта на Гогол. Творец и възпитател едновременно.
– Има ли нещо, което да не Ви харесва в представлението?
– Искам само да хваля, но ще кажа на Камбарев, че не бива да измъчва публиката. Тя седи на много неудобни пейки. Заболя ме едно място и сигурно не правя изключение. И защо за публиката е отредено толкова малко място! Публиката трябва да бъде ухажвана. Обръщам внимание на Камбарев като на млад човек, че това е важно. Да не се хваща за модата „с малко публика“. Няма ли публика – няма театър. Веднъж Наполеон казал на великия Талма:
– Ще дойда да те гледам довечера.
– С кого? - попитал Талма.
– Сам.
– Не може. Докарайте един полк войници. И ще играя за Вас.
Публиката е участник и създател на представлението. Сава Огнянов имаше едно оченце, една дупчица в завесата. Гледаше през нея към публиката и си избираше обектите, на които да въздейства. Иначе Камбарев владее публиката. Действа на мисълта и на душичката й. Малко повече е физическото напрежение при слугинята Липа. И ми се струва, че режисьорът прекалява със звука и движението на сцената. Всъщност това е критиката ми. Ще добавя, че проверка на моите усещания е приятелят ми Антонов, известен на варненци с прозвището Кириша…
– Другар и съученик на големия български театрален критик Гочо Гочев…
– Точно така. Аз го чувствам като свое рамо. Мълча горкият! Два часа стоя неподвижно върху онази неудобна пейка. Винаги е недоволен, когато представлението не е добро. Сега беше страшно респектиран. Много театро е гледал. Обиколил е света, затова е наясно с критериите.
– Нещо повече за актьорската работа?
– Във възторг съм от Пенка Божкова, от младите артисти, от Михаил Мутафов… Те имат чеховско присъствие и всичко при тях е изградено солидно, здраво…
– По системата на Станиславски?...
– Разбира се.
– Някои смятат Станиславски за отживелица.
– Това са глупости. Всички новатори са излезли от ръкава на Станиславски. Няма по света научна разработка, по-добра от тази на Станиславски. Самият той се отнася много скромно към системата. „Нищо аз не съм създал, само един наръчник е моята система“ – казвал той на учениците си. И много негови ученици съвсем естествено го надминават, развиват научното му прозрение. Кнебел написва интересна книга – „Действен анализ на пиесата и ролята“, която съдържа последната дума на Станиславски. Там той от много неща се отказва и добавя съвършено други, нови. Нека я отворят съвременните български режисьори тази книга, както са я отваряли Брук и Стрелер.
– Все пак някои я отварят…
–Понякога, и само някои. Гледам как неистово работи Иван Добчев. Вярно – невъзпитан е. Липсват му първите седем години. Но е талантлив! Гледах четири часа репетиция на „Вуйчо Ваньо“. Първокласна, тотално натоварена репетиция. Веднага след това присъствах на представлението. А там актьорите играеха още по-натоварено, още по-сложно и още по-интересно. Добчев е страшно ревнив, не позволява на артистите да се разсейват битово. Това го препоръчва и Станиславски: в деня на представлението актьорите да се освобождават от жизнените обстоятелства.
– Това възможно ли е? Битовите обстоятелства са като сянката, която неотклонно следва човека.
– Възможно е, ако творецът се е посветил целият, без остатък на сцената… И Маргарита има своите режисьорски грехове. Не й харесвам представлението „Антигона“. Понякога дава дан на увлечението да направи нещо „по-така“. Сакън да не я заподозрат в ординерност. Но я слагам напред заради нейната целеустремена природа. „Грехът Златил“ за мен е събитие.
– Вие сте завидно обективен. Кое Ви помага да бъдете такъв?
– Възрастта, опитът, навикът да казвам истината, каквато я чувствам.
– Казахте ли цялата истина за представлението „Васа Железнова – 1910“?
– Докрай. Гледах го и през цялото време си мислех, че когато бяхме млади, бяхме много неопитни. Един по един си отиваха колосите. Режисурата започваше от нулата. Това е драматичен процес, който навежда на тъжната мисъл, че в света няма нищо трайно. Но българският театър винаги е имал резерви. Съвременната млада режисура е явление. Тя надминава всичките ми очаквания и прогнози. Като отиващ си вече човек ще кажа: доживях да я видя!
`Откъс от книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. СНЦ „Виа Антика”,2016г.~
|
