Георги ВЕНИН
Тази тема е пъстра като онези панаирджийски цилиндърчета, на чието дъно се пренареждат шарени стъкълца. Само че там пъстротата винаги има симетрия, а тук е нувно дбойно фокусиране. Затова авторите на цветните парченца от темата на списание „Морски свят“ са моряци, които се опитват да влязат под кожата на жените си, но и жени, които се опитват да влязат под кожата на своите морски рицари, затова есеистиката е примесена със социологични ракурси, а до моряшките съпруги чаткат с високи токчета пристанищните авантюристки.
Никъде по света моряшката професия не е професия за цял живот. Мъжете плават, докато спастрят капитал за земен бизнес. За да са си у дома. Но морякът и неговото земно обкръжение са като замаяни делфини в килватера на кораб. Те плащат за благополучието с тлаката на самотата. Един стар морски вълк казваше, че никакви парѝ не могат да изкупят само „дехормонизацията” му. А сърцето, барба? Колцина са българските моряци, които не са стъпвали при сърдечен доктор? Колцина са моряшките съпруги, чийто живот не е горчив хап, опакован от някои бързострелни вестникари в бучка захар (а де я и захарта!)? Иначе клюката върви и хапе петите, потътрени в трънливата пътечка между истинската и бленуваната жена на моряка. Иначе и вицаджиите пълнят торбите си с кисели бонбони. „Съпругът ми е морски офицер. Само две седмици в годината е у дома. Какво да направя, за да бъде семейството ни идеално?“ – пита загрижена съпруга. „Замини през тези две седмици някъде“ – е приятелският съвет. А на въпроса вярно ли е, че жена на кораба носи нещастие, анекдотичните морски вълци отговарят: „Да. Точно както и на сушата“. Дори саркастичните англичани, когато изреждат трите най-излишни неща на един кораб (сенокосачка, пишеща машина и офицер от Кралския военен флот), не упоменават жената – въпреки поличбените суеверия.
Жените на моряка – истинските и фалшивите, действителните и мечтаните, дълготърпеливите и случайните – са белязани. Те обезщетяват липсите си с едно защитно психично пренастройване: да се харесат на себе си и на себеподобните на тях, става по-важно, отколкото да се харесват на мъжете. Техните „железни“ моряци също са беззащитни пред абсурдния бумеранг на самовнушението. През дългите нощи, когато душата се повдига на пръсти, на тях не им стига да си внушават приятни неща за оставането на брега. За да си ги внушат докрай, тям е потребно да ги внушат и на околните, да получат потвърждението на чуждото мнение… което са измолили. Затова техните интимни изповеди не са бъбривото жиголашко тупане по гърдите, а лечебно пускане на кръв.
Но моряците и техните жени имат тая сладка мъка и усилие: след всяко завръщане да се преоткриват…
От „ВЕЛИКОТО ЕЗИЧЕство“,
носител на Годишната награда на СБП 2006 за есеистична книга
Снимка: Келън Ригин; unsplash.com
|
